Представяме ви един силен духом човек - човек на думите, запетайките, удивителните знаци, който предпочита да гледа с хумор и ирония към миналото. Писателят, поетът, драматургът, гражданинът Стефан Цанев е ВИП гостът в "Ники Кънчев Шоу".
В студиото на Дарик той представи последния том 4 на неговите "Български хроники" - издание на "Труд" и "Жанет 45".
Ники Кънчев: Добре дошъл в студиото на Дарик. Как си?
Стефан Цанев: Благодаря, добре - благодаря на Бога.
Ще ми се да направим по-емоционален разказ за маркерите на времето, за символите около нас, за морала и не-морала, за промените - какво се промени и какво не се промени. Ще успеем ли?
Не (смее се).
Какво те кара да бъдеш песимист? Много ли трябва да говорим?
Не, колкото повече говорим, толкова по-малко работа вършим. Много сложен въпрос задаваш. Задачата е много сложна, особено когато става дума за душевните промени, които настъпиха в последните 20 години. Това е много сложен въпрос и не знам дали някой успя да обхване промените, които станаха, говоря за моите събратя.
Откъде да започнем - от сегашно или минало време?
По-добре от сегашно, мисля, че трябва да гледаме с малко хумор на миналото вече.
Между другото, кога едно време става минало? Защо хората забравят неща, които са се случили преди 10 години дори?
Не знам, ние сме, изглежда, слабопаметни. Забравяме неща, които са се случили, когато сме били в зряла възраст - преди 20-25 години; като че ли нищо не е било. Затова вече отказвам да коментирам миналото, защото то всъщност е някаква абстракция за нашето съзнание. Все едно че се е случило в друга държава.
Т.е. не ти се прелива от пусто в празно - който знае знае...
Мисля, че да. Все пак в тази забрава има някакъв оптимизъм, поне от гледна точка на нашите деца.
Това е хубавото на лошото.
Вече 20-годишните и 25-годишните нито знаят кой е Тодор Живков, нито се интересуват от това. Това би било много добре, ако означава трамплин за скок, но ако е само неграмотност, е много лошо.
Колко хубаво ги казваш нещата... Аз съм на същото мнение, хубаво е, че не помнят какво беше преди, имаше само една телевизия, едно радио, един вестник.
Миналото е топуз, вързан за крака ти. Аз затова още в началното изречение казах - ако говорим за миналото, нека говорим за него с ирония и сарказъм, не със сериозност. Не заслужава, според мен.
С чувство за хумор, ирония и сарказъм - имаше ли нещо хубаво в онова време?
В онова време хубавото за пишещите беше, че имаше съпротива, имаше цензура, която изостряше нашите сетива. Нашата метафорична система беше по-изобретателна. Съпротивата ражда по-добро изкуство отколкото лежерността. Свободата изигра много подъл номер на нас, на писателите - защото ние сега се приобщихме към хората, които могат да казват всичко по площадите, а навремето само ние можехме да говорим.
Обезцени ви...
Да, обезцениха се много неща в словото.
