В медийната рубрика тази седмица ви срещаме с фоторепортера от в. „24 часа" Румяна Тонева. Тази красива и фина жена е била на доста конфликтни точки по света. Нейната професия изисква да ходи на места, от които хората бягат и се евакуират. Руми Тонева е отразявала войната в Югославия часове след началото на бомбардировките там през 1996 г., видяла е с очите си военния конфликт в съседна Македония, фотоапарата й е снимал болката, тъгата и смъртта в Беслан, когато преди 7 години терористи превземат училище в Северна Осетия и резултатът е 300 мъртви! На друго място обаче Руми е видяла смъртта в очите. По време на погребението на Ясер Арафат в Палестина тълпата за малко да я премаже.
Кога беше първата ти среща с войната?
През 1996 г. в Югославия, когато с моя колега Христо Кьосев заминахме още на следващия ден от обявяването на ударите. Те започнаха на 25 март вечерта, а на 26-и на обяд ние тръгнахме. Не знаехме какво точно всъщност се случва и как се случва една война. Беше ни за първи път. Когато пътувахме по пътя за Белград решихме, че първоначално ще спрем да пренощуваме в Ниш. На разклона за Ниш аз видях табела за летище. Тогава моят колега Христо Кьосев каза: „Ние всъщност отиваме точно там, където бомбардират!". Продължавайки, почти вече се виждаха светлините на града, когато видяхме някаква огромна бяла светлина. Появи се като кълбо в небето пред нас. Било е на около един километър пред нас. Тогава аз шофирах и не знаех как точно трябва да реагирам. Спрях колата. Веднага след това се появи още едно кълбо, и още едно, и още едно.... Преброихме девет такива. Това е кълбо от ракета, която е бомбардирала някъде. Оказа се, че върху това летище, за което бяхме тръгнали, са падали ракетите.
Уплаши ли се?
Естествено! В такъв момент човек не знае как да реагира и първата му реакция е да си запази живота и здравето. В никакъв случай от всички нас, които отиваме на такива места, не бива да се очаква някакъв вид особено геройство. От нас се очаква да си свършим работата и да покажем на хората това, което се случва.
Кога вадиш фотоапарата?
Аз тогава не извадих фотоапарата. Продължихме по пътя много бързо, защото усетихме, че покрай нас минават коли със загасени фарове и ние направихме същото - тръгнах със загасени фарове и с пълна газ към първите светлини на града. Влязохме в Ниш и моментално се насочихме към скривалищата. Цялото денонощие беше за нас много емоционално, защото ни арестуваха пет пъти. Два от случаите бяха доста сериозни. Първо отидохме при кмета на града Зоран Живкович. Той ни даде интервю и ни обясни, че в никакъв случай не би могъл да ни разреши да снимаме на бомбардираното летище, но за сметка на това бихме могли през оградата да снимаме разрушения покрив на казармата, която е бомбардирана. Първоначално аз криех фотоапарата и успявах докато е долу с ниско смъкнат обектив да направя снимки. В един момент обаче, тъй като имахме разрешението на кмета, а и писмо от София под формата на разрешение от посолството, решихме, че бихме могли да действаме и по-открито. В момента, в който вдигнах апарата, дойдоха две двойки големи момчета. Бяха наистина доста големи момчета! Те буквално ни внесоха вътре в казармата. Хванаха и Христо и мен и ни пренесоха вътре. Успях да извадя филма със снимките до момента. Нямах обаче никакво време да сложа нов филм. Те ми дърпаха апарата, аз не го давах. Благодарение на това, че им показахме записа с разказа на Зоран Живкович и други неща, ни освободиха, но пък след това попаднахме на друг вид служби и така пет пъти. Когато нашата мисия приключи, бяхме намерили едно заведение, в което можеше да се вечеря, тъй като то се намираше в едно подземие, случайно го открихме, решихме, че последната вечер преди заминаването ще отидем там и ще се нахраним там като нормални хора. Ние попаднахме на най-невероятната ситуация, която човек може да си представи. Бяха се събрали много странна компания - шефът на пресцентъра на Скупщината с директор на математическа гимназия с едни телевизионери. На друга маса обаче седеше човек, който беше целия в татуировки, седеше с някаква жена, нарече себе си "криминалац". Каза, че ако го снимам, ще ме намери където и да било, за да ме застреля. На трета маса седеше човек, който нарече себе си професионален убиец. Той каза, че цял живот се е учил да убива, само че в живота си не е убил нито едно врабче дори. Всичките тези хора в един момент започнаха да пеят, да танцуват всички заедно. Тези хора пееха, свиреха и се забавляваха като за последно. Това не са неща, които могат да се забравят, в никакъв случай не могат. Спомням си също така много добре това, което ми се е случило в Македония. Едно от най-интересните неща, които научих е, че когато нашите стрелят, аз бих могла да тичам напред назад, за да си намирам подходяща позиция. Когато започнат да стрелят другите, тогава човек вече трябва да се скрие в убежището, където се намира. Друго нещо, което се сещам, в Беслан, макар че там нямаше военни действия, но също беше много паметна ситуация, нещо, което винаги ще ми бъде пред очите и никога не мога да забравя, защото това беше мястото, където всеки излизаше със зачервено от сълзи лице без значение колко са силни и колко са мъжествени. Аз съм емоционална и разказвам емоционално, но е много важно, когато си на такова място, да се събереш и да разсъждаваш хладно, за да можеш да направиш това, за което си тръгнал. Защото ако човек подхожда с емоция в момента, в който си върши работата, нищо няма да свърши. От опита ми се оказа, че го мога. Аз мога да съм емоционална и да запомням тези неща и да разказвам емоционално и да го преживявам след това. Аз го преживявах много дълго време, когато си отварях снимките, за да направя репортаж, изложба или нещо такова и отново съм се разстройвала. Но в моментите, в които ми е било необходимо да си свърша работата, в тези моменти съм била с абсолютно хладен разум и през обектива съм се чувствала защитена. Всъщност много е важно това усещане през обектива, когато си отзад, действително се чувстваш защитен и не зная доколко това е смелост, изобщо е смешно да се говори за смелост или не, просто човек в момента реагира според ситуацията. Ти знаеш, че трябва да свършиш определена работа, виждаш нещата, аз си харесвам работата и смятам, че точно репортерската работа е моята работа.
Кога решаваш да вдигнеш фотоапарата и да снимаш?
Аз се опитвам да снимам през цялото време. Имало е ситуации, в които държа апарата с едната ръка, с другата ми се е случвало да карам. През цялото време се стараеш да снимаш, когато има какво да се снима и това е по-важно от всичко в този момент. Тогава не мислиш за себе си, но не защото си много смел или много велик, няма такова нещо, човек просто върши определена работа с любов. Когато я обичаш тази работа и когато имаш, естествено има малка доза авантюризъм, но пък чувството за самосъхранение също е много важно. Просто това е комбинация от всичките тези неща.
Къде беше най-страшно? След поредната конфликтна точка, от която се върнеш, степенуваш ли си нещата и казваш ли си „Този път наистина беше много страшно"?
На пръстите на едната ми ръка общо взето се броят случаите, когато съм си мислила: ето тук беше краят, сега може и да умра. Единият от тези случаи беше в Палестина при погребението на Ясер Арафат. Тогава беше наистина много кризисна ситуацията, защото едно огромно множество чакаше да дойде хеликоптерът от Египет с тялото на Ясер Арафат и тогава с мои колеги наближавахме щаб квартирата на Ясер Арафат, казва се Муката. Обаче цялото множество, което отиваше нататък, в един момент ни понесе и ни раздели. Аз бях с апарат на врата, с раница на гърба, бях притисната от хиляди тела. Тълпата стана неуправляема, междувременно някакъв започва да ме щипе и в един момент вече виждам вратите пред себе си, но те са затворени. Усещах как цялото това множество вече ме премазва в стената, в този дебел зид на Муката. И в този момент една малка вратичка отстрани се отвори и за мен това беше Господ, аз се прощавах с живота си в този момент и смятах, че това е краят.
Колко пъти след такива снимки си си казвала, че си проявила доза безразсъдство, но въпреки това си ги направила?
Притежавам някаква доза авантюризъм, не зная дали е точно безразсъдство, може би има и безразсъдство в определени моменти. Давам си сметка наистина, че има такава доза, защото аз съм тичала да събирам гилзи по време на стрелба за спомен и за късмет. Тотално нелогично, но и това съм правила.
Снима ли ти се в момента война, ходи ли ти се в Либия, в другите арабски държави?
Бих отишла навсякъде, където имам възможност, аз даже исках да отида по време на последното тежко земетресение в Хаити, но така и не можах да получа логистична подкрепа. Войната не е нещо, което човек иска да се случва, за да направи нещо, но когато се случи, винаги бих направила крачката, защото трябва да се получава информация и то трябва да се получава информация, която може да даде по-пълна картина и по-точна представа за нещата, такива, каквито са в действителност. Защото на много места се случват интересни моменти и хората вече ги заснемат с някакъв малък фотоапарат или дори с мобилен телефон и ги изпращат, но това не е пълната картина. Един журналист би могъл да направи по-пълна картина, да направи анализ и да може да предаде истинското положение на нещата.
Замисляла ли си се дали би искала сега да отидеш да снимаш в Япония, защото това земетресение е различно от това в Хаити? В Япония в момента дебне радиация.
В Япония наистина дебне радиация. Не знам, ако имам такава възможност, може би бих отишла, защото това е предизвикателство. Тук не става въпрос за смелост, просто човек избира и решава, че иска или не иска да направи нещо. Просто това е професионално предизвикателство и желание наистина да бъдеш полезен, защото нашата работа е да бъдем полезни на хората. Много е важно да им се дава подкрепа, а пък информацията е всъщност подкрепа, защото, когато човек е информиран, той би могъл да се подготви за онова, което се случва някому и за онова, което би могло да му се случи и на него.
