Заложническата криза в Сливен предизвиква стрес във всички работещи не само в банковите клонове в страната, но и във всички институции, където се работи с пари - в това число големите магазини. Това каза в интервю за Дарик председателят на Дружеството на психолозите в България Пламен Димитров. Според него профилактичните програми и тренинг-програмите, които се прилагат в редица държави, в България се приемат за излишен разход. „Този опит ни се дава като предупреждение - тук става въпрос за един солист, а си представете какво става при една организирана въоръжена група", коментира още психологът. Според него са нужни не само допълнителни мерки за реалната охрана на такива институции, но и работа със служителите в тях. Как обществото приема тази първа за България криза със заложници и защо вместо да се успокояваме сега трябва да се вземем урок от това предупреждение - разговор с председателя на Дружеството на психолозите Пламен Димитров:
Дали процесите в обществото, тази тревожност на хората през последните години, тласкат индивида в такава посока?
Те допринасят. Защото, когато в обществото няма лична сигурност, когато социално-икономическият статус на хората не им позволяват да поддържат начин на живот, който да им носи удовлетвореност, а най-много да се постигне някакъв вид временно оцеляване. Тогава се отключват защитни поведения и реакции, част от тях са агресивно-защитни с нападения, с насилие, с тормоз на околните, за да компенсираш неспособността си да се справиш.
Такива ли биха могли да бъдат мотивите на един млад мъж, нормален по описанието на тези които го познават, да влезе с пистолет, да простреля охранител, да държи с часове няколко души като заложници?
Без да съм осведомен, трябва да кажа, че винаги има психосоциална основа едно такова поведение, свързано с дезадаптация, с афективни реакции, с личностнова структура. Това нашите колеги, които са взаимодействали непосредствено с похитителя, знаят най-добре. Разбира се ще трябва да се проучи и предисторията, защото дори и много добре адапритан човек в определени обстоятелства може да излезе от релси.
Колко трудно се разговаря с човек в подобна ситуация, когато събитията вече не могат да бъдат върнати?
Това е много сериозна дейност, не е за всеки и изисква много добра школовка. Трябва да си учил от тези, които го правят. Работата изисква невероятна устойчивост, емоционална гъвкавост и интелигентност. Преговарящите не са случайни хора. Не се знае каква е била обстановката и дали при една не много адекватна намеса, а и до някаде този медиен натиск, който се оказваше, дали този човек можеше да постъпи съвсем неадектватно.
Но той пусна заложниците, това говори ли, че всъщност той не е бил решен да стигне до край, че е бил объркан в мотивите си?
Тук можем само да гадаем кои са причините за реалното освобождаване. Дали е било вразумяване и преценка след този драстичен епизод с нараняването на служителя, дали е било самото поведение на тези похитени хора, което по определен начин да е било осезаем стимул да не се продължава с насилствените форми. Или е било просто снемане на тази афективна завеса, която е довела до началото, дала е спусък на тези действия, и в един момент човек осъзнава всъщност какво прави. Това може да научим единствено постфактум.
Какво говори за промяната в съзнанието му фактът, че този човек е бил охранител, пазел е сигурността на хората и изведнъж се превръща в заплаха за тяхната сигурност?
Загадка е. Обществото трябва да изследва реалността на такива индивидуални съдби, които се обръщат в един миг или в един епизод от живота, с достоевска дълбочина. Няма как да не разбереш, че не се стига лесно до такива действия. Не мога да свързвам еднозначно това, че досега си бил в една роля и изведнъж се оказваш в точно обратната. Защото може да гледаш човек, който познаваш, заедно може би садите плодови дървета в градината пред блока, поздравявате се ежедневно и намират труп в мазето му.
Т.е. дори и един психотест, който си минал, не може да бъде гаранция?
Не това е тази сложност и дълбочина на човешката душа, която никога няма да ни позволи да я познаем до самото дъно. Човек таи в себе си невороятни възможности да бъде човечен и огромен риск да се срине до оскотяване. Най-решаващата работа сега преминава към посткризисната интервенция с хората, които са били непосредствено защитени и техните близки. Те и техните близки трябва да влязат в една добра програма за рехабилитация и това е добрата практика. Тепърва тези хора ще преживяват този стрес, той ще се връща към тях. Ще им причинява понякога много бурни емоционални проблеми, друг път соматични, които са нерешени, тъй като екзистенциално те са били в тежка криза. То е същото като да бъдеш жертва на голямо природно бедствие, това си е всъщност и един терористичен акт.
С какво може да се сравни усещането на тези жертви, мнозина го нарекоха наистина тероризъм, а не бандитизъм?
Ами това, че няма непосредствени криминални аспекти като откуп, обир и т.н. оставя ситуацията именно в тази плоскост - на терора. Терорът е ужас, ужасяването на хора с цел да се окаже въздействие или да се придизвика внимание. На невинни хора, на хора, които си гледат служебните задължения, имат семейства в къщи и изведнъж непредвидено това им се случва. Това оставя рани не по-малки от физическите.
Колко трудно е възстановяването от подобно преживяване и постижимо ли е изобщо възстановяването от професионална гледна точка?
Постижимо е, но се иска работа. Индивидуални са пътечките. Някои първоначално изглеждат абсолютно овладяни и с времето се появяват късни реакции, късни пружинки се задействат в цялостния механизъм на посттравматичния стрес. За други това е непосредствено свързано с нервни кризи, с нужда от спешна кризисна интервенция тук и сега. Самият интерес на близките им към тях също може да има такъв парадоксален травматичен ефект, вторичен, защото те се чувстват сега в една нова житейска ситуация. В такива ситуации, когато бедствието не е съвсем масово, все пак касае конкретен брой хора, огромен брой хора пък преживяват вторичен травматизъм, само защото са били свидетели или зрители, слушатели на разкази за това. Това е, защото хората сме чувствителни същества и когато някой е поставен в такива обстоятелства, които ние никога не сме преживявали, не сме се готвили за тях, ние заедно с него емпатично боледуваме. Така, че много хора в други банкови клонове трябва да получат профилактична подкрепа, да се срещнат със специалисти, да се говори с тях за страховете им. Само си представете колко клонове приличат на тази банка, която гледахме тези два-три дни по всички медии. Това значи, че самите банки трябва да помислят каква профилактика ще направят, за да могат техните служители да не се поставят травматично в ситуацията на тези хора, които сега са щастливо избавени, но не се знае следващия път. Навсякъде, където се борави с пари и евентуално има риск да се атакува от улицата един офис, хората се поставяха дори несъзнателно на мястото на тези потърпевши и се оглеждаха „къде работя аз" и „можеше аз да съм в тази ситуация". Това днес е било тема на обсъждане във всяка една банка. Неминуемо управите, ръководствата на тези учреждения, които имат подобни офиси не само в банковия сектор и обикновените магазини, трябва да поговорят със служителите си и да ги уверят, че знаят какво правят или най-молкото им дават указания да гледат първо здравето и живота на хората, а не имуществото и някакви други контрамерки, които наглед изглеждат като противодействие, но могат да отключат много опасна агресия.
Типично по български обаче сега започнахме да говорим за сигурността на охраната на банковите клонове...
Защото сме реактивни, нямаме предварително обмислено поведение, добър тренинг. Има всякакви профилактични или тренинг-програми, за които в България не се чува, просто защото са излишен разход за много работодатели. Ето днес, аз като социален и организационен психолог, със силата на вашия ефир казвам, че трябва да се преосмисли тази корпоративна политика. Хората са ни важни, всеки човек е важен и може да попадне в такава ситуация. Той трябва да бъде подготвен най-малкото как да се грижи за себе си, оттам нататък и как да не предизвика изостряне и ескалация на такива ситуации, които макар и непредвидими, са зависими от поведението ни. Има нужда от тренинг и тук хората във финансовия и търговския сектор, да не говорим за училищата, за публични места, в които има висока степен на уязвимост и слаб тренинг и ресурс за самозащита при такива тежки обстоятелства - всички те трябва да имат една много зряла преценка на капацитета си да се справят. Нужен е един ако не финансов, то времеви ресурс да помислят, да поговорят с всеки, да проиграят ситуации, за да знаят, че този опит ни се дава като предупреждение. Социалните умения на българина за справяне в кризисни ситуация изискват специална грижа, но проблемът е, че това не е правено поколения наред.
Адекватно ли реагираха околните на място, българите изобщо - как те приемат случилото се?
Имайте предвид, че тук имате един солист. Представете си една организирана група с друг вид оръжие. Както изглежда филмово преживяването ни, хората всъщност нямат представа какво е наистина да плющят куршуми наоколо. Иначе реакциите ще бъдат индивидуални, зависи от това къкъв е стила на справяне. За някои хора това е било дори един вид шоу, за някои хора с определена характерова и личностна структура. За други е особено тревожен сигнал, за който трябва да се мисли и говори активно и задълбочено. Голяма част от хората в България за съжаление, поради хроничната криза, която мачка българина повече от 20 години, е формирала като свои псевдомеханизми за справяне защитни реакции от типа на „това не ме засяга" до това „Бойко Борисов е виновен". Понеже обществото ни е в един хроничен невротизъм, когато отшумят подобни непосредствените преживявания, се потапя в досегашната си блатна пасивност. Нещата се успокояват, вече няма нищо на повърхността и чакаме следващия голям камък да ни падне в блатото, за да усетим, че сме в блато. Този разговор иска много дълъг диалог. Ние бързо търсим успокоение, а всъщност сега трябва да започнем да се тревожим, че тази ситуация веднага след като е овладяна наглед, може да се повтори и ние сме взели урок от нея. Обществото ни е силно затруднено поради тази хронична невротична реформа на псевдосправяне с проблемите - тяхното замазване, така че да падне тревожността и да отмине. Това е мисленето, манталитета на оцеляващия ежедневно човек, който гледа просто да му мине до следващия път. Обществото ни точно поради този начин на мислене и действия, не учи. Или не учи, така че да намали риска. Така се обричаме това да ни се случва повече от същото.
