1519 г. Карл V е избран за император на Свещената Римска империя. Карл V абдикира от поста през 1556 г.
Като наследник на Хабсбургите - една от четирите водещи династии в Европа - той обединява в лична уния обширни владения, включващи Свещената Римска империя, кралство Арагон, кралство Кастилия, кралство Неапол, кралство Сицилия, Бургундска Нидерландия и испанските колонии в Америка. При своето оттегляне той разделя владенията си между сина си Филип и брат си Фердинанд.
Обединявайки наследството на германските Хабсбурги, Бургундската династия и испанското наследство на майка си (Хуана Кастилска Лудата), Карл преминава етническите и национални граници. Любопитен факт е, че неговото мото Plus Ultra („Все по-нататък”) продължава да е девиз на кралство Испания.
След смъртта на своя дядо по бащина линия Максимилиан I през 1519 г., Карл наследява хабсбургските земи в Австрия. Той също така е главен кандидат на електорите за наследството на цялата Свещена римска империя, а има и помощта на богатата банкерска фамилия на Фугерите, които гарантират обещаните от Карл суми (850 000 гулдена) на германските владетели. Карл успява да измести другият претендент - френския крал Франсоа I, и бива избран на 28 юни 1519 г.
През 1530 г. е коронясан за свещен римски император от папа Климент VII в Болоня и е последният император, получил папска коронация. Карл е свещен римски император над германските кралства, но истинската му сила е ограничена от князете. Протестантството получава голяма подкрепа в Германия и Карл е принуден да не позволи това да се случи и в Нидерландия. Инквизиция е установена още през 1522 г.
Като император на Свещената Римска империя, Карл изправя Мартин Лутер пред Вормския райхстаг през 1521 г., обещавайки му безопасно провеждане, ако се появи. Той изначално отхвърля Лутеровата идея за реформация като „Спор между монаси”. По-късно същата година той обявява Лутер и последователите му извън закона, но е зает с други грижи и не успява да заклейми протестантството.
1838 г. се състои коронацията на кралицата на Англия Виктория. Тя е кралица на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия от 20 юни 1837 г. до своята смърт. Освен кралица на Обединеното кралство, тя е първият монарх, използвал титлата императрица на Индия от 1 май 1876 г.
Виктория е дъщеря на принц Едуард, четвърти син на крал Джордж III. През 1820 г. умират и баща й, и дядо й и тя расте възпитавана от майка си Виктория фон Сакс-Кобург-Заалфелд, която е с немско потекло. Наследява трона на 18-годишна възраст след като и тримата й чичовци умират без да оставят наследници.
Обединеното кралство вече е установена конституционна монархия, в която монархът има относително малка директна политическа власт. Виктория се опитва неявно да влияе върху политиката и назначенията на правителството, но с променлив успех. Министър-председатели по нейно време са лорд Мелбърн, лорд Дарби, лорд Ръсел, лорд Абърдийн, лорд Палмерстън, Бенджамин Дизраели, Уилям Гладстон, лорд Солсбъри и лорд Роузбъри. Макар и да играе малка роля в политиката, тя става олицетворение на английската нация, на Британската империя, на сдържаното и образцово поведение и личния морал.
Управлението й продължава 63 години и седем месеца, по-дълго отколкото на всеки друг британски монарх, най-дългото в света на жена-монарх, и носи името Викторианска епоха. Тя е период на дълбоки обществени, икономически, военни и технологични промени в Обединеното кралство и териториална експанзия на Британската империя.
1919 г. подписан е Версайския договор. Документът между Германия и Антантата официално слага край на Първата световна война.
Версайският договор е изработен след дълги засекретени съвещания на Парижката мирна конференция, която работи от януари 1919 г. под председателството на френския министър-председател Жорж Клемансо. Преговорите между силите от Съглашението започва на 18 януари в сградата на френското външно министерство. Първоначално участват 70 делегати от 27 държави. Поради загубата Германия, Австрия и Унгария са отстранени от преговорите. Русия също е изключена, защото договаря отделен мир с Германия през 1918 г., чрез който Германия получава голяма част от руската територия и ресурси. Условията на договора са твърде тежки, както договарящите се изтъкват по-късно.
До май 1919 г. най-важната роля за договарянето на комплексните и трудни условия на мира се пада на съвет от десетима, съставен от държавната глава и външния министър на всяка от петте големи страни-победителки (Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония). Тъй като този съвет се оказва тромав за ефективното вземане на решения, Япония и външните министри напускат основните срещи и остават само четири члена. След като териториалните му претенции за Фиуме (днес Риека), италианският премиер Виторио Орландо напуска срещите и се връща чак юни за да подпише договора.
Финалите условия са определени от лидерите на „Големите три” държави: британския премиер Дейвид Лойд Джордж, френския премиер Жорж Клемансо и американския президент Удроу Уилсън. Дори и с тази малка група е трудно да се вземе решение за обща позиция защото техните цели са в противоречие един с друг. Резултатът е наречен „нещастен компромис”.
Договорът встъпва в сила на 10 януари 1920 г., след ратификацията му от Германия и четирите главни съюзни държави - Великобритания, Франция, Италия и Япония.
Версайският мирен договор има за цел да затвърди границите в полза на държавите победителки. Германия не е допусната до преговорите, поради което договора се счита за диктат, срещу който германците започват да се съпротивляват. Договорът урежда не само положението на Германия в следвоенния свят, но задава и принципите, по които по-късно се изготвят договорите с останалите победени страни (виж Версайска система от договори).
1942 г. Нацистка Германия започва стратегическа лятна офанзива срещу Съветския съюз. Операция „Блау” е кодовото название на плана на главното командване на германските войски за офанзива срещу южния фланг на съветската армия. Целите и фазите на операцията са зададени с Директива №41 на Адолф Хитлер от 5 април с.г.
Крайната цел на операция „Блау” е да бъде открит свободен път към нефтените находища в Кавказ, чието завладяване ще отслаби СССР и ще даде на Германия допълнителни суровини, за да продължи войната срещу антихитлеристката коалиция.
Началото на операцията е забавено, тъй като Хитлер настоява преди това да бъдат ликвидирани съветските сили в крепостта Севастопол, на Керченския полуостров и в т.нар. Изюмска издатина срещу Харков. Битките при Керч и Харков приключват в края на май, но обсадата на Севастопол се затяга до началото на юли. Така операция „Блау” започва едва на 28 юни 1942 г. с атака на 4-та танкова армия към Воронеж. Още преди превземането му, на 2 юли е задвижен „Блау II” с настъпление на 6-та армия от района на Харков.
Точно седмица по-късно, в изпълнение на плана „Клаузевиц”, 1-ва танкова армия и други части минават в настъпление по река Северский Донец (северно от Миус). В резултат на това немците овладяват големи територии (включително Воронеж, който пада на 6 юли, и Ростов, завзет на 23 юли). Въпреки териториалните придобивки, те не успяват да унищожат основните съветски сили, които се оттеглят на юг и изток от Дон.
1948 г. Югославската комунистическа партия е изключена от Коминформбюро - организацията Информационно бюро на комунистическите и работнически партии. Това е първият официален форум на международното комунистическо движение след разпускането на Коминтерна, утвърдил се в новата международна политическа реалност след края на Втората световна война.
Коминформбюро е организация на комунистическите партии, контролирана от Комунистическата партия на Съветския съюз. Организацията е създадена през септември 1947 г. на Конференция на комунистическите партии в курортния град Шкларска Поремба, Полша, свикана по инициатива на съветския лидер Йосиф Сталин в отговор на опитите на някои източноевропейски правителства да се отклонят от поетия политически курс и участието им в Парижката мирна конференция и Плана „Маршал”.
Първоначално седалището на Коминформбюро е в Белград (тогава столица на Социалистическа федеративна република Югославия). След изключването на Югославия от Коминформбюро за титовизъм обаче през юни 1948 г. седалището и е преместено в Букурещ (Румъния).
Коминформбюро е замислено от Сталин да координира действията между комунистическите партии под съветско ръководство. В резултат на това Коминформбюро се превръща в средство за прокарване на съветски интереси и налагане на сталинизъм. Организацията има собствен вестник на име „За дълготраен мир, за народна демокрация”, който пропагандира обединението на комунистическите партии под директивите на Съветския съюз.
Коминформбюро е разпуснато през 1956 г. след подновяването на приятелски отношения между СССР и СФРЮ в процеса на десталинизация.
1969 г. Стоунуолските бунтове в Ню Йорк бележат начало на съвременните гей-права движения. Яростните сблъсъци между хора от гейобщността и нюйоркски полицаи продължават няколко дни.
Тези събития са съсредоточени в бара Stonewall Inn в нюйоркския квартал Гринич Вилидж. Причина за Стоунуолския бунт е нахлуването на полицията в заведението в около 1.20 ч. след полунощ и опитът всички присъстващи да бъдат арестувани, тъй като по онова време в Ню Йорк хомосексуалността се наказва от закона.
Стълкновенията се считат за обрат в движението за равенство на правата на хомосексуалните. Сблъсъците са катализатор за световното движение за гей права, тъй като до тогава гейове, лесбийки и трансджендъри не са действали заедно и в такъв мащаб срещу полицейското насилие, оказвано спрямо тяхното общество.
1991 г. Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) е разпуснат. Създаден е в отговор и по подобие на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, учредена през 1948 г.
СИВ е основан на Московската икономическа конференция, състояла се от 5 до 8 януари 1949 г., от Съветския съюз, България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния. Основаването е публично обявено на 25 януари.
Сред главните фактори за основаването на СИВ е стремежът на СССР да укрепи влиянието си над съседните държави от Източна Европа и да неутрализира интереса към Плана „Маршал” - Чехословакия, Унгария и Полша се интересуват от помощта по Плана „Маршал” въпреки изискванията за конвертируема валута и пазарна икономика. Тези изисквания, които неизбежно биха довели до по-силни икономически връзки със Западна Европа, отколкото със Съветския съюз, са неприемливи за Сталин, който през юли 1947 г. разпорежда на тези правителства, доминирани от комунистите, да напуснат Парижката конференция за „Програма за европейско възстановяване”.
От 1 януари 1991 г. страните от СИВ започват да извършват сделките помежду си по правилата на пазарната икономика. В резултат на това се получава радикален спад в търговския обмен между тях, тъй като Източна Европа сменя несиметричната търговска зависимост от Съветския съюз със също толкова несиметрична търговска зависимост от Европейската общност.
Последната 46-та сесия на СИВ се провежда на 28 юни 1991 г. в Будапеща, когато България, Унгария, Виетнам, Куба, Монголия, Полша, Румъния, СССР и Чехословакия сключват споразумение за прекратяване съществуването на организацията в срок от 90 дни - 26 септември 1991 г.
1997 г. боксьорът Майк Тайсън отхапва парче от ухото на противника си Ивендър Холифийлд. Тайсън е дисквалифициран, лишен е от лиценз за бокса и е глобен с 3 млн. долара. Любопитен факт е, че 12 години след инцидента Тайсън се извини на Холифийлд, който пък прие извинението и призна, че не се сърди.
За първи път двамата боксьори се срещат на ринга през 1996 г. Фаворит бил Тайсън, но напук на прогнозите Холифийлд успял да изненада всички специалисти като удържал трудна, но безспорна победа. Първите пет рунда протекли с променлив успех, в шестия Тайсън паднал в нокдаун, а в деветия преимуществото на Холифийлд станало явно. В десетия рунд Майк по чудо се държал на краката си, а в единайсетия реферът прекратил мача.
Реваншът между дамата бил няколко месеца по-късно на 28 юни 1997 г. Битката се очаквала с небивал интерес от зрителите. В третия рунд Майк, разярен от това, че Холифийлд на няколко пъти го е ударил с глава, отхапал част от ухото му. Реферът повикал лекар, който прегледал раната и заявил че мачът може да продължи. На Майк били отнети няколко точки и срещата била подновена. След малко обаче „Динозавъра” отново захапал ухото на Холифийлд и бил дисквалифициран.
2005 г. Канада легализира еднополовите бракове. Тя стана третата държава в света след Белгия и Холандия, която легализира браковете между хора от един и същ пол.
Проектът, който е инициатива на правителство на министър-председателя Пол Мартин, беше приет в камарата на представителите със 158 гласа за и 133 против на трето четене. Тогава Мартин заяви, че в държава на малцинствата, каквато е Канада, е важно да не се избира кои права да съществуват и кои - не.
Приемането на закона стана възможно, след като съдилищата в 8 от 10-те провинции заявиха, че забраната на брака между хора от един и същ пол е в разрез с чл.182 от Конституцията на страната, който гарантира човешките права и свободата.
