1713 г. е подписан Ултрехтският мир, с което завършва Войната за испанското наследство. Тази война е една от най-продължителните (1701-1714 г.) и кръвопролитни в Западна Европа, в която от една страна воюват Франция и Бавария, а от друга - Англия, Холандия, Австрия, Савоя и Португалия. Самата Испания става арена на ожесточен сблъсък между двама кандидати за престола и вътрешно се разделя: центърът около Кастилия поддържа френския кандидат, а североизтокът с център Барселона е за австрийския кандидат.
През март и април 1713 г. в холандския град Утрехт се подписват договорите за мир между Франция и Испания от една страна и Ангия, Холандия и Савоя от друга. Филип V е признат за испански крал, но се отказва от всякакви права върху френския престол. Той запазва колониалната система на Испания, но загубва Сицилия и част от Милано в полза на Савоя, както и Гибралтар и остров Менорка в полза на Англия.
Испанските земи отнети от австрийците засега не са предмет на разговори, тъй като Австрия не участва в преговорите. Испания отстъпва на Англия и контрола върху търговията с роби за испанските колонии, както е било преди 1700 г. Франция не се отказва от никакви свои територии, освен от малки постове в Америка в полза на Англия, обещава да не подкрепя повече свалената династия Стюарт в опитите ѝ да си върне английския престол.
Дори след тези договори войната между Австрия и германските държави от една страна и Франция и Испания от друга продължава. Принц Евгений може само да наблюдава със своите 40 000 останали войници как 100-хилядната армия на Вилар навлиза в Германия и превзема редица крепости, между които и Фрайбург. Той се вижда принуден да преговаря за мир с Франция, подписан през септември 1714 г. в Ращад и потвърден от Райхстага.
Никакви сериозни промени не настъпват съгласно този договор. Дори ако това слага край на същинските военни действия, Австрия и Испания остават във война, прекратена едва през 1720 г., при което Испания признава загубата на Южна Италия, Сицилия (дадена сега на Австрия), Сардиния (за Савоя), Милано и Нидерландия.
Филип V започва процес за централизиране на испанската династична конфедерация, като ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Арагон, Каталония и Валенсия). Налага в страната абсолютизъм от френски тип и дава възможност за силно културно влияние на Франция. От друга страна той не се отказва от опитите да си върне част от изгубените испански владения, което предизвиква нови конфликти през 30-те и 40-те години на 18 в.
1814 г. по силата на договора от Фонтенбло Наполеон абдикира и е прогонен на остров Елба. На трона се възкачва Луи XVIII. Развоят на събитията е плод на неуспешната кампания на Бонапарт срещу Русия през 1812 г., загубата на „битката на народите” при Лайпциг през 1813 г. и последвалото тотално отстъпление на френските войски.
През 1814 г. Англия, Русия и Прусия формират поредната коалиция срещу Наполеон, пробиват френските защитни линии и на 31 март Париж е окупиран от съюзническите войски. Маршалите от френската армия настояват императорът да абдикира, за да спаси страната, и той го прави на 6 април, но в полза на сина си. Съюзниците обаче искат безусловна абдикация и, притиснат до стената, на 11 април Наполеон удовлетворява претенциите им.
Според предписанията на договора от Фонтенбло той е заточен на малкия средиземноморски остров Елба, разположен на 20 км от италианския бряг. Корсиканецът дори запазва титлата император, но империята му е ограничена само на територията на острова. Преди да замине за Елба, Наполеон опитва да се отрови, но не успява, а по време на пътуването едва не е убит.
Междувременно роялистите във Франция качват на престола крал Луи XVIII, наследник на обезглавения през 1793 г. крал Луи XVI. Оставен без средства и дочул слухове, че ще бъде преметен на остров в Атлантическия океан, на 26 февруари 1815 г. Наполеон бяга от Елба, на 1 март акостира на френския бряг и започва триумфалния си поход към Париж. Когато е пресрещнат от войските, изпратени от краля да го спрат, той слиза от каретата, с която пътува, и заявява: „Ако някой иска да застреля императора си, нека да го направи”. Войниците обръщат оръжието и поемат с него към френската столица. Наполеон пристига там на 20 март начело на армия от 140 000 души и 200 000 доброволци и поема властта за 100 дни, завършили с поражението при Ватерло.
В древногръцката цивилизация през 8 в. пр.н.е. върховен бог става Зевс, господар на небето, гръмотевиците и времето. Според гръцките легенди бог Зевс седял на престола си на планината Олимп, държал в лявата си ръка светкавица, а в дясната - скиптър с изправен върху него орел.
През 2 в. пр.н.е. римляните вземат в пантеона си бог Зевс под името Юпитер и едноглав орел става символ на римската държава и военните легиони. Още преди времето на император Константин Велики, във Византия също се е използвал едноглав орел като символ на старата римска държавна власт.
Още руските царе, скоро след краха на Византия през 1453 г., приемат двуглавия орел като символ на властта си.
Днес Гербът на Русия представлява червен щит, на който е изобразен двуглав орел с короновани глави, а между тях - трета голяма корона на Петър Велики. В ноктите си орелът държи скиптър и златно кълбо с кръст, който символизира държавната власт. На гърдите си има друг щит на Московското княжество, който представлява изображение на св. Георги промушващ змей.
Любопитен факт е, че президентът Борис Елцин върна орела след разпада на СССР през 1991 г., за да замени сърпа и чука. Мотивът му беше, че трите корони на орела нямат имперска конотация, а символизират изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Двуглавият орел, който избира, напомня печата на Петър Велики.
1868 г. е премахнат шогуната в Япония. Шогун означава върховен военен диктатор. Рангът е равен на генералисимус, най-високия чин в армията. Като титла е съкратено от „сей-и тайшогун”.
Само един от всички даймио може да притежава титлата и само императорът, в качеството си на божествен син на небето, може да му даде титлата. С назначаването си шогунът получава абсолютна власт: печата и правата на императора. Шогунът управлява от името на императора.
Управляващата военна система на шогуна се нарича шогунат, а управленската структура - бакуфу. Йеритомо Минамото е първият шогун от шогуната Камакура. Той се превръща в главния владетел на Япония и получава титлата шогун. Впоследствие водачи на още три шогуната получават същата титла, а използването й продължава до периода на Реставрацията Мейджи.
През 1100 г. войните между родовете на Минамото и Тайра, които завършват с поражение на рода Тайра през 1185 г. във войната Дженрей. Минамото но Йоритомо изземва властта от императора и установява феодална система на управление, разположена в Камакура. Самураите поемат политическата власт, докато императорът на Япония и аристокрацията в Киото остават само привидно владетели.
През 1192 г. Йоритомо е възнаграден с титлата „сей тайшогун” от императора. Политическата система, която изработва, става известна като шогунат. Титлата „сей-и тайшогун” е премахната по време на реставрацията Мейджи през 1868 г., когато властта е върната на императора.
1888 г. в Амстердам официално е открита концертната зала Концертгебау, една от най-добрите в света. На 3 ноември с.г. се състои и първият концерт на оркестъра, създаден от Вилем Кес към концертната зала.
1909 г. е основан град, който една година по-късно е наречен Тел Авив. Названието се среща в Танаха и се превежда от иврит като „пролетен град”. Първоначално той възниква като северно предградие на пристанищния Яфо.
Когато се появява съвременния еврейски Тел Авив, арабският град Яфо вече е на 4000 годин. Статут на град Тел Авив получава през 1921 г., а през 1949 г. е обединен с Яфо и официално започва да се нарича Тел Авив-Яфо. На 14 май 1948 г. е провъзгласено създаването на държавата Израел, а до 1949 г. Тел Авив е негова столица.
Днес градът е икономически, търговски, финансов и обществено политически център на страната. Но всъщност Тел Авив не е административната столицата на Израел. Тази функция е отредена на историческия Йерусалим.
1945 г. армията на САЩ освобождава концентрационния лагер Бухенвалд. Германският лагер е създаден от нацистите в околностите на Ваймар през 1937 г., като първоначално името на лагера е Етерсберг.
Първият комендант на лагера е Карл Ото Кох, чиято втора съпруга Елзе получава прозвището „Вещицата на Бухенвалд” заради бруталността си. Статистиката сочи, че през Бухенвалд в периода от 1937 г. до 1945 г. са минали около 250 000 души от повечето европейски страни. Броят на жертвите надхвърля 56 000 души.
Отначало в него са затваряни криминално престъпници, немски комунисти, социалдемократи и представители на религиозната секта „Свидетели на Йехова”, отказали военна служба и представители на други антифашистки сили. Същевременно в лагера са прехвърлени и затворници от други концентрационни лагери - Заксенхаузен, Заксенбург и Лихтенбург.
По-късно основен контингент стават евреите, следвани от военнопленниците, циганите, затворници от почти всички страни на света и пр. Смъртността в лагера става висока още през 1940 г., когато е открит и първият крематориум. Ликвидирането на затворници е извършвано чрез инжектиране на фенол в сърцето, разстрел или в газови камери в близко разположения град Бернбург. Със затворниците са извършвани и медицински експерименти за нуждите на фирмата „Беринг” от Марбург и на берлинския институт „Роберт Кох”. Затворниците са изпращани да работят в заводи за военна продукция във Ваймар и Фриц-Заукел.
През август 1943 г. в съседство е създаден лагерът Дора - в началото като подразделение на Бухенвалд, а от октомври 1944 г. като автономен концентрационен лагер.
Лагерът и намиращите се в него 20 000 затворници са освободени от американската армия на 11 април 1945 г. Когато се чуват първите артилерийски залпове на приближаващите американци, на 11 април 1945 г. затворниците грабват откраднатото преди това и скрито оръжие и сами се освобождават. Така, когато американците нахлуват в Бухенвалд, за тяхно учудване затворниците вече са превзели властта.
Този ден се чества като Международен ден на пострадалите от фашизма и войната. Денят е избран и обявен от международната федерация на борците от Съпротивата и пострадалите от фашизма.
1961 г. Боб Дилън дебютира в Ню Йорк. Робърт Алън Цимерман (с еврейско име Шабтай Зисел бен Авраам) е роден на 24 май 1941 г. в болницата „Сейнт Мери” в град Дълут, Минесота, и израства в родния си град и в близкия Хибинг.
Любопитен факт е, че в своята автобиография „Chronicles: Volume One” Дилън пише, че моминското име на баба му по майчина линия е киргизко, а семейството ѝ произлиза от Цариград.
През септември 1959 г. Цимерман се премества в Минеаполис и се записва в Университета на Минесота. Първоначалното му увлечение към рокендрола отстъпва място на интерес към народната музика. Скоро започва да пее в местното кафе „10 O'clock Scholar” и става активен участник във фолк сцената в Динкитаун. По това време започва да използва и псевдонима Боб Дилън.
Дилън прекъсва обучението си в университета в края на първата година и през януари 1961 г. се премества в Ню Йорк, където се надява да свири и да се срещне с музикалния си идол Уди Гътри, болен от болестта на Хънтингтън. Освен че посещава Гътри в болницата, Дилън се сприятелява с неговия последовател и изпълнител на много от песните му Рамблин Джак Елиът.
От февруари 1961 г. Дилън свири в различни клубове в Гринич Вилидж, а през септември вече получава по-широко признание, като в „Ню Йорк Таймс” е публикувана положителна критика на Робърт Шелтън. По това време свири на хармоника в едноименния трети албум на фолк певицата Керълин Хестър, като привлича вниманието на продуцента Джон Хамънд. През октомври Хамънд подписва договор с Дилън за компанията Кълъмбия Рекърдс и през 1962 г. излиза първият му албум „Bob Dylan”. Албумът не прави голямо впечатление, като през първата година са продадени само 5000 копия, които едва покриват разходите по издаването.
В Кълъмбия Рекърдс някои наричат Дилън „прищявката на Хамънд” и предлагат договорът с него да бъде прекратен, но Хамънд се противопоставя енергично. В подкрепа на Дилън се изказва и Джони Кеш. Докато работи за Кълъмбия Рекърдс, Дилън записва и няколко песни под псевдонима Блайнд Бой Грънт за Броудсайд Магазин, списание и музикален издател на фолк музика.
През 1962 година Дилън предприема две важни за кариерата си стъпки. Той официално променя името си на Робърт Дилън и подписва договор Албърт Гросман, който остава негов мениджър до 1970 г. От декември 1962 г. до януари 1963 г. Боб Дилън прави първото си пътуване във Великобритания. Той е поканен от режисьора Филип Савил да участва в телевизионната пиеса на Би Би Си „Лудница на Касъл Стрийт”. В края на пиесата Дилън изпълнява песента си „Blowin' in the Wind”, едно от нейните първи изпълнения пред широка публика.
През май 1963 г., когато излиза вторият му албум „The Freewheelin' Bob Dylan”, Дилън вече започва да си създава име както на певец, така и на автор на песни. Много от песните в този албум са определяни като протестни, вдъхновени донякъде от Гътри и повлияни от увлечението на Пит Сигър към тематичните песни.
През 60-те години на 20 в. Боб Дилън се превръща в една от знаковите фигури на общественото недоволство в Съединените щати. Някои от песните му, като „Blowin' in the Wind” и „The Times They Are a-Changin'” се превръщат в химни както на движението за граждански права, така и на антивоенното движение.
По време на продължителната си кариера Боб Дилън получава множество награди и отличия - Грами, Златен глобус, Оскар, включен е в Залата на славата на рокендрола. Класация на списание „Ролинг Стоун” го определя като вторият по значение изпълнител в историята на популярната музика след Бийтълс.
1964 г. Фриц Фреленг и Дейвид ДеПати създават Пинко Розовата пантера. Авторската анимация на художника Фреленг, работил дълги години за „Уорнър брадърс”, и продуцента ДеПати слага началото на цяла поредица. Между 1964 и 1980 г. тандемът произвел десетки 6-минутни серии - общо 124. Първият им самостоятелен епизод - „The Pink Phink”, дори е печелил „Оскар”.
За продължението на игралния филм „A Shot In The Dark”, което се появява по-късно, били създадени още рисувани персонажи - на Инспектора и неговия верен асистент сержант Дю-Дю, озвучени от комика Пат Харингтън.
Емблематична за поредицата е и музикалната тема, съчинена от композитора Хенри Манчини.
1970 г. космическият кораб „Аполо 13” потегля за мисия на Луната. Това е седмият пилотиран кораб от програмата „Аполо” на НАСА и трети изстрелян с цел кацане на Луната. Мисията има задача да извърши меко кацане в района на планинските възвишения Фра Мауро с надеждата за по-богати геоложки проучвания за разлика от предишните две мисии на „Аполо 11” и „Аполо 12” кацнали в сравнително равнинни райони.
Корабът e изстрелян по план в 19.13:00 ч. (по Гринуич) от стартова площадка на Кейп Кенеди. Двигателите на първа и втора степен на ракетата „Сатурн V” работят стабилно и „Аполо 13” е изведен на околоземна орбита с апогей от 185,5 км и перигей от 181,5 км. След кратък престой на т.нар. околоземна паркинг-орбита, двигателят на трета степен е запален и корабът поема към своята цел - Луната.
Около 30 часа 40 минути и 50 секунди след старта е извършена маневра за излизане от балистичната траектория по която са летели предишните мисии на „Аполо”. По план „Аполо 13” трябва да влезе в орбита около Луната със скорост и траектория, позволяваща след включване на главния двигател на командния модул, кацане в предварително определения район на Фра Мауро. Ако заплануваната маневра около Луната не се осъществи по план, то корабът може да се озове в траектория от 65 000 км встрани при завръщането си към Земята.
На 13 април в 13:24 ч. е проведено последното излъчено в ефир телевизионно предаване от борда, продължило 27 минути. След приключването му с пожелания за „спокойна вечер и лека нощ”, екипажът продължава изпълнението на рутинните операции на кораба. В 14.07:37 ч. на 13 април Джон Суайгърт включва шалтера за хомогенизиране на криогенните резервоари.
16 секунди по-късно или 55 часа 54 минути и 53 секунди след старта, кислороден резервоар номер 2 експлодира. В този момент „Аполо 13” се намира на близо 320 000 км от Земята. Уредите на кораба отчитат, че не работят две от трите горивни камери, произвеждащи електроенергия за кораба, кислороден резервоар номер две е празен, а в резервоар номер едно налягането бързо спада. Резервоар номер 2 се намира в четвърти отсек на Сервизния модул и астронавтите не могат да видят през люковете на кораба какви са пораженията. Това което обаче вижда Ловел е отчайващо - около кораба се образува облак от изтичащ замръзнал газ - остатъка от 150-килограмовия охладен под критичната температура при налягане от 65 атмосфери кислород на резервоар номер 1.
Първоначалният вариант за удар с метеорно тяло не се потвърждава, защото налягането в кораба се запазва и не е установено изтичане на въздух от обитаемите части. Появяват се обаче аномалии в курса и вибрации по корпуса на кораба. Впоследствие се оказва, че се дължат на изтичащия в откритото пространство кислород от резервоар номер 1. По необясними причини връзката със Земята се прехвърля от главната антена на четирите спомагателни антени. Има съществена разлика в показанията на компютрите и датчиците на кораба с тези в Контролния център в Хюстън.
Последователно излизат от стоя електрозахранването, кислородните запаси и горивните камери на Сервизния модул. Налягането в първи резервоар бързо спада и с това шансовете за работата на животоподдържащите системи в Командния модул се клонят към нула. Налага се, с цел пестене на електроенергия, необходима за операциите при приземяване, да се изключат всички бордови системи, включително и главния компютър на Командния модул. След около два часа и половина или 57 часа 37 минути след старта, тричленният екипаж напуска „Одисея” и заема места в двуместния „Водолей”.
Поради невъзможността за продължаване на мисията по предварително запланувания план, екипът в Контролния център на полета взима решение за прекратяването ѝ и завръщане на Земята. Използването на основния двигател на Сервизният модул е много рисковано, поради критичното състояние на „Одисея“ и изчерпването на оставащата в акумулаторите енергия и се налага всичките маневри да се извършат с двигателите на Лунния модул.
61 часа 29 минути и 43 секунди след старта малките двигатели за ориентация на „Водолей” са запалени. Първата маневра е поставяне на кораба в необходимата позиция спрямо Луната, понеже визуалното ориентиране по звездите е невъзможно заради ледените парчета кристализирал облак заобикалящ „Аполо 13”. Всички координати са предоставени от Контролния център в Хюстън и са вкарани в бордовия компютър на лунния модул от Хейз. След 7,5 секунди е включен главния двигател, който работи на 40% мощност в продължение на 25 секунди.
Корабът получава ускорение от 4,8 м/с и навлиза в балистична траектория с периселений от 254,3 км, която го отвежда на курс към Земята. Операцията е изпълнена с голяма точност като се има предвид, че подобна маневра не е била предвидена и тренирана в предварителната програма при обучението. Вариантът „Спасителна лодка”, при който лунният модул играе ролята на резервен кораб, е предвиден в инструкциите на НАСА, но никога преди това не е предвидено изпълнението му със стикован Сервизен и Команден модул. Работата на относително малкия двигател на „Водолей” не била разчетена за значително по-голямата маса на Аполо с изместен навътре център на тежестта на кораба.
В 73 часа 32 минути е проведена навигационна процедура по ориентация. Главен и единствен видим в този момент ориентир е Слънцето. Операцията е изпълнена успешно и потвърждава точността на траекторията със съвсем незначително отклонение. С приближаването към Луната се появяват смущения в радиовръзката със Земята. Оказва се, че третата степен на ракетата носител, летейки към Луната, работи на една и съща честота с Лунния модул и създава смущения в ефира. Същевременно ръководството на НАСА приема варианта за най-бавното и безопасното завръщане на Земята от предложените три проекта, разработени в кризисния щаб от специалистите в Командният център. Той предвижда цялостната конфигурация на „Аполо 13” да достигне до родната планета.
Джеймс Ловел, Джон Суигърт и Фред Хейз са тримата астронавти, отдалечили се на най-голямо разстояние от Земята. 77 часа 32 минути и 9 секунди след началото на мисията, те преминават за около 25 минути през обратната страна на Луната на височина от 254,3 км или на 400 171 км от Земята. По време на радиосянката, астронавтите правят много снимки на каменистия сателит и подготвят кораба за маневрата за увеличаване на скоростта, условно наречена „Периселений плюс две” (ПС+2). С нея се цели увеличаване скоростта на „Аполо” и промяна на мястото на приводняване. По направените изчисления без тази промяна в курса, корабът би се приводнил в района на остров Мадагаскар в Индийския океан, където в този момент няма разположени плавателни съдове на САЩ.
На 15 април в 2.40:31 ч. (или 79 часа 27 минути и 39 секунди) след старта отново е включен главния двигател на „Водолей”. Първите 23 секунди двигателят работи на 40% от мощността си, а следващите 4 минути на 100%. Маневрата е успешна и по предварителните разчети корабът би трябвало да се приводни в южната част на Тихия океан, където го очакват Военноморските сили на Шести флот. Преди да бъде дадено разрешение на астронавтите за почивка е извършена процедура по завъртане на кораба в състояние на „пасивен топлинен контрол“, при която корабът се върти бавно около своята надлъжна ос, излагайки на слънце всяка една от страните си. Това се налага от голямата разлика в температурите на огряната от Слънцето и тази в сянката повърхности.
Работата на пречистващата система на въздуха във „Водолей” е разчетена за периода от време, в който двама от астронавтите ще прекарат на лунната повърхност. При настъпилата ситуация филтрите от литиев хидроксид много по бързо се насищат от присъствието на трима души в малката кабина. Нивото на въглероден диоксид бързо се покачва и стига критични стойности. На разположение има само един резервен филтър, който би пречиствал въздуха от въглеродния двуокис до към 85-ия час на полета. Годните филтри от „Одисея” не могат да се използват, поради разлика във формите на гнездата в командния и лунния модул. Екип от инженери на НАСА разработва подръчно направено приспособление от найлонов плик, картон, взет от вече непотребния наръчник от процедури при излитане от Луната, маркучи и изолирбанд. Проектът е издиктуван на астронавтите по радиото и те се захващат с изпълнението му. След един час работа пакетът с два квадратни филтъра е прикрепен към системата на кръглите филтри за пречистване на въздуха и проблемът е отстранен. Нивото на въглероден двуокис в кабината започва бързо да спада и достига границите на нормата.
Междувременно след 97 часа 10 мимути и 5 секунди от старта на „Водолей” се усеща лек трус и изтичане на газ в пространството от акумулаторното отделение. Проблемът се дължи на конструкцията на самите акумулатори, която предвижда получените отпадни газове при работа - кислород и водород да се отделят в малка камера под капака на акумулатора. При протичане на искра вътре в батерията се стига до малка експлозия. За щастие повредите в акумулатор номер две са незначителни, а самата система е конструирана така, че напрежението от останалите три акумулатора възстановява пострадалия номер 2.
На 16 април в 04:31 ч. отново е запален главния двигател на Лунния модул, който работи в продължение на 14 секунди при 10% мощност. Цялата операция по ориентиране и коригиране на курса е извършена ръчно, без да се включва апаратурата на кораба. По данни от Земята курсът е променен и траекторията на влизане в атмосферата е в нормалните 6,5 градуса.
Три часа и половина след последната маневра на „Водолей” експлодира предпазният клапан на резервоара с гориво. Системата за подаване на горивото към двигателя на Лунния модул е конструирана за еднократно запалване при кацането на Луната. За изтласкване на взривоопасното горивото към горивната камера се използва течен хелий. Той не влиза в реакция с горивото, но е с най-ниска точка на кипене и при повишаване на температурата се изпарява. За да не последва експлозия е поставен предпазен клапан в тръбите, които излизат от резервоара. След третото запалване на двигателя, налягането в резервоара достига 130 атмосфери, клапанът избива, хелият отлита в безвъздушното пространство, а „Водолей” остава без гориво за главния двигател.
По времето на целия полет от Луната до Земята инженерите в Контролния център в Хюстън не могат да установят причините за аномалиите в курса на „Аполо 13”. 32 часа след последната маневра се налага нова корекция на полета. Пет часа и петнадесет минути преди планираното приводняване или 137 часа 39 минути и 52 секунди след старта маневрата е осъществена на по-малко от 60 000 км от Земята. Петнадесет минути по-късно Суайгърт се прехвърля в „Одисея”. В 138 ч. 01 м. 48 с. е даден лек тласък с двигателите на Лунния модул и Сервизният модул бива откачен. През илюминаторите на кораба астронавтите наблюдават и заснемат преминаването на чудовищно обезобразения от експлозията SM 109. На мястото на панел номер четири зее огромна яма с остатъци от изолации, кабели и разкъсани ламарини. Кислороден резервоар две въобще липсва, изтръгната е цялата плоскост от основата до двигателя. Засегнато е и главното сопло, липсват два от четирите маневрени двигателя.
През следващите няколко часа е възстановено електрическото захранване на Командния модул. Всички системи функционират в норма и корабът е готов за следващите планирани операции. На разстояние 25 000 км от Земята и по-малко от два часа преди планираното навлизане в плътните слоеве на атмосферата астронавтите се разделят с „Водолей”.
На 141-ия час и 30-тата минута от старта астронавтите заемат места в спускаемата капсула и Суайгърт отделя „Водолей“ от „Одисея”. Следва маневра по равняване на кораба по Луната и навлизане в земната атмосфера. В 18.07:41 ч. на 17 април или 142 часа 54 минути и 41 секунди от началото на мисията „Аполо 13” се приводнява в Южния Пасифик. Точката на приводняване е на около 4,5 км от очакващия ги самолетоносач „Иво Джима”. Тримата астронавти са качени на борда на кораба с помощта на хеликоптер, където са посрещнати от възгласите на моряците от кораба.
2006 г. в град Корлеоне е заловен е мафиотският бос Бернардо Провенцано. Според данните на службите за сигурност в годините на управлението си Провенцано е създал „директорат” от седем души, които са решавали бъдещето на организацията и могат да поемат контрола по всяко време.
Когато той поема ръководството на сицилианската мафия през 1993 г., наследява организация, намираща се във война с властта, отслабена от операция „Чисти ръце”. Самият Провенцано носи вина за това положение - демонстративните убийства на двамата съдии Джовани Фалконе и Паоло Борселино през 1992 г. са замислени не без негово участие. След тях тогавашният номер 1 в коза ностра Тото Риина-Звяра е арестуван и вкаран в затвора.
Именно показните убийства са и причината кръгът около новия бос на босовете да започне да се затяга още с идването му на власт. Някогашният Бени Трактора, за когото старият мафиотски бос Лучано Лиджио казва, че стреля като бог, но има мозъка на пиле, обаче се оказва далеч не толкова лесен за разгадаване. От самотата на своето изгнание той трансформира сицилианската мафия в икономически ефективна машина, като през десетте години на управлението му светлият бизнес бавно, но сигурно взима превес над тъмния.
По време на управлението му коза ностра се изтегля от повечето международни дейности, които развива от десетилетия, и оставя задокеанските си „клонове” в САЩ и Канада да се развиват самостоятелно. С намесата на мафията в търговията с наркотици тя влезе в пряка конкуренция с престъпни синдикати от целия свят, а в същоото време срещу нея застанаха не само италианските магистрати. Затова Провенцано върна мафиотите към техните корени - там, където те са сигурни и се чувстват защитени от вековната омерта.
2008 г. във Вашингтон е открит Музей на журналистиката и новините, наречен „Нюзиъм”. Реализацията на идеята погълна 435 млн. долара, а в. „Ню Йорк Таймс” го определи като един от най-скъпите музейни проекти в света. Музеят е на площ от 23 000 кв.м.
Фасадата на сградата е прозрачна, символ на свободното общество и свободата на информация. Първото вътрешно помещение на музея - Голямата зала на новините, е заето от гигантски екран, на който се въртят горещите новини от цял свят. Посетителите могат да видят експозиция на проекти, посветени на историята на журналистиката, книги за свободата на словото, съвременни средства за масова информация. Специални зали са отредени за експозиции, посветени на отразяването на 11 септември 2001 г. в пресата, падането на Берлинската стена, снимки, удостоени с наградата Пулицър.
Сред експонатите в медийния музей днес има не само исторически документи и снимки, но и вещи на съвременни журналисти, сред които и лаптопът на загиналия в Пакистан през 2002 г. кореспондент на „УолСтрийт Джърнал” Даниъл Пърл, бронежилетката на сътрудника на тв канал на ББС Боб Уудроф, ранен в Ирак през 2005 г., моливът на Марк Келог, репортер, убит през 1876 г. по време на сражение между американската войска и индианците при Литъл-Бигхорн. На разположение на „Нюзиъм” е и мобилният телефон, с който студент от Политехническия университет във Виржиния предаваше видеокадри от кървавите събития от 16 април 2007 г. на територията на кампуса.
В България:
1879 г. руският императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков слага начало на организираните пощенски съобщения в страната. Въведените от него „Временни правила по пощенската част в България” влизат в сила от 1 май с.г.
Всъщност според някои исторически документи след края на освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. руският княз Черкаски поставил основите на българската гражданска поща.
Руското управление предава на българската администрация 25 пощенски станции и две кантори в Княжество България и 14 пощенски станции в Източна Румелия. Две години по-късно с Привременен устав за пощите и телеграфите, приет с Указ 275 от 24 април 1881 г., се утвърждава изключителното право на държавата върху пощенските и телеграфни съобщения.
А още през 1874 г. се състоял Първият международен конгрес на пощите с участието на представители на 22 страни. Тогава е учреден Пощенски всеобщ съюз. Четири години по-късно, през 1878-а, бива сключена Световната пощенска конвенция, уреждаща всички въпроси, които са свързани с международната кореспонденция.
