Факти от календара: 1 януари

46 г. пр.н.е. Юлианският календар влиза в сила за първи път. При завоюването на Египет римляните се запознават с новия за тях начин на времеизчисляване и Юлий Цезар решава да го въведе в Рим, но с по-голяма точност, за да свърже слънчевата година с европейското положение на Слънцето, с европейската пролет, лято и т. н.

По нареждане на Юлий Цезар александрийският математик Созиген създава римския календар, наречен Юлиански. Въведен е в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и така 1 януари става начало на годината. В него продължителността на годината е 365 дни и 6 часа. Всяка четвърта година се смята за високосна и се състои от 366 дни.

Григорианският календар е въведен в употреба на 4 октомври 1582 г. в съответствие с була на папа Григорий XIII от 24 февруари с.г. Той поправя древноримския Юлиански календар, като нанася някои корекции, за да се отчете по-точно дължината на тропическата година. Броенето на годините в календара започва с годината, за която средновековните схоластици приемат, че е година на раждането на Исус Христос.

Григорианският календар е възприет в различните страни по различно време, като този процес продължава векове наред. Той е наложен от Григорий XIII в страните под негова власт - Испания, Португалия и Полша го приемат веднага, Франция, Холандия, Фландрия и други страни скоро след тях. Протестантска Англия приема Григорианския календар чак през 18 в., а Русия - след Октомврийската революция (1918 г.). Така всъщност Октомврийската революция, която започнала на 25 октомври 1917 г. според Юлианския календар е стартирала на 7 ноември.

404 г. провежда се последният известен гладиаторски бой в Рим. За пръв път боеве били представени в Рим през 264 г. пр.н.е., когато синовете на Юлиус Брутус почели баща си, изправяйки един срещу друг три двойки гладиатори.

Избран през 65 г. пр.н.е Юлий Цезар възпоменал мъртвия си баща, сблъсквайки на арената 320 двойки гладиатори със сребърни брони. През 46 г. пр.н.е., след победите си в Галия и Египет, Цезар организирал грандиозни игри за покойната си дъщеря Юлия, починала при раждане. Зрелището се състояло в построен специално за целта амфитеатър - Колизеумът.

630 г. пророкът Мохамед завладява Мека без да пролее капка кръв. Любопитен факт е, че вече наближаващ 40-та си годишнина той още с нищо не показвал, че ще бъде забележителна личност. По онова време повечето араби били езичници, вярващи в много божества.

Около 610 г. Мохамед започва да се уединява в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека по време на месец Рамадан. Там той пости и се отдава на молитви. Една нощ е посетен от архангел Гавраил (Джибрил), който му заповядва: „Чети”. Впечатлен от случката, той се връща при Хадиджа, която го признава за пророк и става първият човек, приел исляма. В продължение на дълги години Джибрил разкрива на пророка Божието слово - съдържанието на Корана. Първоначално Мохамед проповядва само на близки приятели и познати, но после около 613 г. се отдава и на публични проповеди.

Когато започва да печели привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и през 622 г. се преселва в град Ясриб - Медина (на около 450 км северно от Мека), където му предлагат убежище. Това преселение, наречено хиджра, е повратна точка в живота на пророка. От хиджрата започва мюсюлманското летоброене.

В Мека той няма много последователи, но в Медина те са далеч повече и скоро добива влияние, което го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато мюсюлманите бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва през 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател.

1500 г. португалският мореплавател Педро Алвариш Кабрал достига бреговете на днешна Бразилия. Само две години по-късно (1502 г.) сънародникът му Гаспар де Лемос и моряците му акостират на залива Гуанабара. Лемос му дава името Рио де Жанейро.

Разположен е в югоизточната част на Бразилия и е вторият по големина залив в района със своите 412 кв.км. Из залива са пръснати повече от 130 островчета със собствени заливчета.

1739 г. френският мореплавател Жан Батист Шарл Буве дьо Лозие достига до остров Буве в южната част на Атлантическия океан. Поради силни насрещни ветрове той не успява да слезе на сушата, макар че прави опити цели 10 дни. Накрая е принуден да се върне обратно към нос Добра Надежда, убеден че откритата от него суша е част от митичния Южен материк.

На два пъти (през 1772 и 1775 г.) великият британски мореплавател капитан Джеймс Кук прави опити да достигне до остров Буве, които обаче пропадат. Така в течение на дълги години се загнездва съмнение относно действителното съществуване на острова.

Бенджамин Морел е първият, който стъпва на острова. През декември 1822 г. ловците от поверения му тюленоловен кораб успяват да убият на Буве значително количество тюлени. На 10 декември 1825 г. островът е посетен от корабите на капитан Норис, който обявява острова за собственост на Британската корона и му дава името Ливърпул.

Остров Буве е открит повторно през 1898 г. от германска експедиция, а норвежките полярни експедиции през 20-те години го обявяват за норвежко владение. С декрет на норвежкия крал на 23 януари 1928 г. Буве става норвежка територия. Това е един от най-откъснатите острови на света, отдалечен на около 2400 км югозападно от нос Добра Надежда и на около 1700 км северно от Антарктида.

1829 г. английските изследователи Чарлз Стърт и Хамилтън Хюм, откриват притока на р.Дарлинг Боган, а след това и самата р. Дарлинг. Декември 1827 г. Стърт е назначен в конвой, който съпровожда каторжници в Нов Южен Уелс, Австралия.

След пристигането си в Австралия Стърт е очарован от природата и климата на страната и подава молба до губернатора на Нов Южен Уелс Ралф Дарлинг да бъде оставен на служба в Австралия. Молбата му е удовлетворена и той е зачислен с чин майор в местната полиция и назначен като военен съветник в правителството на щата. В Сидни той се запознава с Хамилтън Хюм. В историята той остава като първият изследовател на Австралия, роден на континента.

На 10 ноември 1828 г., заедно с Хюм, двама войника и осем освободени каторжници тръгва от Сидни. Пресича Големия Вододелен хребет, спуска се по река Макуори (ляв приток на Дарлинг) и на 1 януари 1829 г. на запад от реката и успоредно на нея открива река Боган (ляв приток на Дарлинг). Спуска се по нея и открива река, която кръщава в чест губернатора на Нов Южен Уелс Дарлинг.

Хамилтън Хюм допринася изключително много за успеха на експедицията на Чарлз Стърт с познанията си на различните местни наречия на аборигените. Чрез неговия превод например пътешествениците лесно намират източниците на прясна вода.

1801 г. италианският астроном Джузепе Пиаци открива 1-Церера. Това е най-големият астероид в Слънчевата система. Церера е най-малката позната планета-джудже в Слънчевата система и единствената която се намиpа в астероидния пояс. До 2006 г. е Церера е квалифицирана като астероид.

Пиаци открива Церера търсейки звезда в каталога на астронома Франсис Уоластоун, но вместо нея той открива движещ се на фона на звездите обект. Пиаци първоначално предполага, че е наблюдавал комета и не съобщава за откритието й. Той наблюдава Церера до 11 февруари същата година, когато се разболява и впоследствие планетата се изгубва зад блясъка на Слънцето.

След като други астрономи научават за откритието, Карл Фридрих Гаус изобретява нов начин за изчисление орбитата на небесните тела, използвайки само три наблюдения, и тя е намерена на следващата година от немските астрономи Франц Хавер и Хайнрих Олберс. Йохан Елерт Боде разгласява, че Церера е „липсващата планета” в неговия закон, която би трябвало да се намира между Марс и Юпитер. Церера обаче разочарова астрономите с малките си размери и Уилям Хершел предлага названието „астероид” (подобен на звезда).

Пиаци първоначално предлага името на астероида да бъде Церера Фердинандска, комбинирайки имената на богинята на плодородието, майчинството и брака от римската митология Церера и крал Фердинанд IV. Безпилотният космически апарат Даун изстрелян на 27 септември 2007 г. от НАСА се очаква да изследва Церера при преминаването си покрай нея през 2015 г.

1905 г. Транссибирската магистрала е открита официално. Транссибирската железопътна линия е мрежа от линии, свързващи Москва и Европейската част на Русия с нейната далекоизточна част, както и с Монголия, Китай и Японско море. Това е най-дългата железопътна линия в света.

Главният участък на линията с дължина 7500 км, свързваща Челябинск с Владивосток, бил строен от 1891 до 1916 г. Някои влакове и директни вагони, които се движат по Транссибирската линия, претендират за званието рекордьори. Например до май 2010 г. по линията се движел влак от Харков за Владивосток с най-далечната в света дестинация. Влакът преодолявал 9714 км за 174 часа и 10 минути. Директният вагон с най-далечната в света дестинация към момента е Киев - Владивосток, който преодолява разстоянието то 10 259 км за 187 часа и 50 минути.

1925 г. американският астроном Едуин Хъбъл обявява откриването на галактики извън Млечния път. Теорията на Хъбъл променя разбиранията на физиците за Вселената, нейните параметри и астрономията като цяло. Дотогава учените смятали, че всички небесни тела се намират в нашата галактика.

Първите наблюдения на Млечния път с телескоп са дело на Галилео Галилей, който през 1610 г. открива, че галактиката е съставена от милиони звезди. Близо век и половина по-късно Томас Райт публикува труда си „Оригинална теория или нова хипотеза за Вселената”, където описва галактиката като въртящо се тяло, състоящо се от много звезди, свързани една с друга чрез гравитационни сили.

Следващата голяма стъпка в развитието на астрономията е дело именно на Едуин Хъбъл, който прави детайлни изследвания на Вселената, използвайки телескопа „Хукър”, най-мощният в началото на ХХ век. Той открива цефеиди („жълти” звезди, свръхгиганти с размери до 15 пъти по-големи от този на Слънцето), разположени в няколко спираловидни мъглявини, намиращи се извън Млечния път. След няколко години спорове в научните среди, Хъбъл доказва теорията си, използвайки дължината на Млечния път като изходна точка. Голяма част от достиженията на съвременната астрономия се дължат на неговото откритие.

1993 г. Чехословакия е преобразувана в две независими държави. На политическата карта на света се появяват две нови републики - Чешка република и Словакия.

Чехословакия е създадена след Първата световна война и съществува до 1992 г. От създаването си до Втората Световна война Чехословакия е демократична страна, но с много етнически проблеми. След Втората световна война Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) завзема властта (1948-1989) след парламентарни избори, в които комунистите излизат победители и страната попада под влиянието на СССР. През 1969 г. Чехословакия е преобразувана във федерация състояща се от Чешка социалистическа република и Словашка социалистическа република. В новата федерация е установено социалното и икономическо равенство между чешката и словашка част на държавата.

През 1989 г. страната става отново демократична след т.нар. „Нежна революция”. След крахът на комунизма в Чехословакия започват дебати за промяна на официалното име на страната. Предлага се ЧССР отново да върне името си като Чехословашка република. През април 1990 г. предложението е отхвърлено от словашките политици, тъй като според тях това наименование не отчита достатъчно тежестта на словашката държава във федерацията. Стига се до компромисният вариант Чешка и Словашка федеративна република. През 1992 г. парламентът на федерацията решава да раздели държавата от 1 януари 1993 г. на Чехия и Словакия.