64 г. в търговската част на Рим започва пожар. Огънят тръгва от магазините около Циркус максимус и бързо навлиза в гъсто населените райони, където римляните живеят в дървени къщи на 3-4 етажа.
Стихията бушува шест дни, стихва, след което избухва с нова сила и продължава още три. Унищожени са две трети от града, включително десетки обществени сгради, сред които храмът на Юпитер Статор и изключително почитаният храм на Веста. Традицията приписва пожара на император Нерон, а според Тацит той дори се любувал на огъня от двореца си на хълма Квиринал, като мълвял строфи, сравняващи катастрофата с падането на Троя и си акомпанирал на лира.
Други източници обаче посочват, че при избухването на стихията Нерон е бил далеч от Рим и се намирал в Анциум. Тацит все пак посочва, че участието на императора в изгарянето на Рим е слух, дължащ се неговата непопулярност, а Светоний и Дион Касий повтарят разказа без коментар.
Противниците на императора твърдят, че той е наредил Рим да бъде изгорен, за да може впоследствие да бъде построен според идеите на самия Нерон без намесата на Сената. Частично за това допринася и фактът, че Домус Ауреа, мащабен комплекс от вили и павилиони, предназначени за императора, е построен в сърцето на унищожения от пожара Рим.
Възстановяването на града изисква имперската хазна да отдели за тази цел огромни парични средства. Заради това непредвидено разходно перо римските провинции са обложени с еднократен извънреден данък, което позволява за сравнително кратко време да се набавят необходимите средства за възстановяването на Рим.
Нерон построява нов дворцов комплекс - „Златния дом на Нерон”. Дворецът така и не е довършен, но дори започнатото впечатлявало: комплекс от здания, според различните данни, разположени на площ от 40 до 120 хектара. Акцентът на цялото съоръжение e 35-метрова статуя на Нерон, получила названието „Колос на Нерон”. Любопитен факт е, че този дворцов комплекс би могъл да се явява най-голямата от всички царски резиденции, построени на територията на Европа, а по света отстъпва само на „Забраненият град” - резиденцията на китайските императори.
За отговорни за пожара са посочени християните. Няколко дни след пожара християните са обвинени в подпалването на града. В Рим тръгва вълна от убийства, погроми и арести. Някои биват хвърлени на диви зверове, други, намазани със смола, са запалени живи, за да служат като факли на едно празненство в Нероновите градини. Така започва първото преследване на християните.
1843 г. на вода е пуснат параходът „Грейт Британ” на инженера Изъмбард Кингдъм Брунел. Това е първият презокеански параход, оборудван с гребен винт и изцяло метален корпус.
Брунел е роден на 9 април 1806 г. в Портсмът, Великобритания. Баща му Марк Брунел е един от най-уважаваните инженери по онова време. Дейността му като инженер започва под ръководството на неговия баща, докато като му помага от 1826 г. и участва в построяването на тунела през Темза. След това се занимава главно със строителството на железопътни линии и с подготовката на машини и оборудване за кораби.
През 1833 г. Брунел става железопътен инженер и извършва строителството на много тунели, мостове и други големи структури за движение по пътищата, в това число и Голямата западна железница. Той проектира и построява и един от първите висящи мостове в света - Клифтън Съспеншън Бридж в Бристол, а също Гунгерфордския висящ мост в Лондон, участва в изграждането на моста „Конуей”.
Последната и най-известна работа на Изъмбард Брунел е създаването на колосалния метален параход „Левиатан”, преименуван по-късно в „Грийт Ийстърн”, започнат през 1852 г. и завършен след многогодишна работа, преодолявяйки финансови затруднения и всякакъв друг вид препятствия. Силното напрежение и вълнението при реализирането на любимия му проект, допринасят за преждевременна смърт на Брунел, който от дълго време вече не е в добро здравословно състояние.
1879 г. открити са първите български дипломатически представителства в Цариград, Белград и Букурещ. Назначени са първите български дипломатически агенти.
Руско-турската война от 1877-1878 г. поставя България на политическата карта на Европа. Администрацията на Временното руско управление в България, начело на която стои княз Александър Дондуков-Корсаков, още през 1878 г. създава Канцелария за общи дела и дипломатически отношения. Неин началник е генерал-майор Михаил Домонтович. След приемането на Търновската конституция от 25 май 1879 г. тя е преименувана в Отдел за външни работи.
Освен да поддържа връзки с министерството на външните работи на Русия и с чуждите представители в Княжеството едно от задълженията му е да подготвя лица от български произход за работа в бъдещото министерство на външните работи на Княжество България.
Началникът на отдела Трофим Юзефович праща уведомителни писма до представителите на европейските държави и до турския комисар, в които подчертава, че е назначен за „временно управляващ външните работи на Княжеството”. Става дума вече за истинска дипломация и външна политика. Веднага получава поощрителен отговор от представителя на Франция Йозеф Шефер.
На 17 април 1879 г. е свикано Първото Велико народно събрание, което избира Александър Батенберг за княз на България. На 5 юли се създава и първото българско правителство начело с Тодор Бурмов. С Указ 1 от същия ден за министър на външните работи и изповеданията е назначен Марко Балабанов. В София, обявена за столица на Княжеството, започват официалните връчвания на акредитивни писма на чуждите дипломатически представители - консули на Великите сили. Те се титулуват дипломатически агенти и генерални консули.
След като княз Батенберг уведомява държавните глави на съседните държави за възкачването си на престола, от 1 юли 1879 г. започва откриването на първите български дипломатически агентства в тях. Много внимателно са подбрани тогава българските дипломатически представители - все хора с влияние и авторитет в съответната държава. С указ от 19 юли 1879 г. са назначени д-р Димитър Кирович за дипломатически агент в Белград, Драган Цанков в Истанбул и Евлоги Георгиев в Букурещ.
Това са първите български дипломатически представители в чужбина. Започва да се работи по откриването на първите български дипломатически представителства. Пръв на българския княз пък се представя сръбският дипломатически агент и генерален консул Сава Гриуч на 6 септември 1879 г., три дни по-късно това прави и румънският - Александру Стурдза. Ферик Нихад паша с ранг комисар на вакъфите е представител на Турция у нас от юли 1880 г.
1886 г. в Люксембург се състои последният концерт на Ференц Лист. Композиторът умира на 31 юли в Байройт, Германия. Унгарският пианист и композитор е бил един от най-известните изпълнители в Европа през 19 в., признат особено за умението му в изпълнението и представянето, и невероятните му пианистки способности.
Още на 11-годишна възраст Лист започва да дава концерти като смайва публиката с импровизаторските си способности и бива определян като дете-чудо, някои даже го сравняват с Моцарт. Той е признат заради неговото откривателство на симфоничната поема, както и на модерния соло пиано рецитал, виртуозността, на който му печели одобрението на композитори и изпълнители едновременно. Сочен е за основоположник на новата виртуозна клавирна школа.
1900 г. без официална церемония в експлоатация е пусната първата линия на Парижкото метро. Тя свързва крайните източна и западна точки на Париж и преминава край десния бряг на Сена и под известния булевард Шанз-Елизе. Линията е открита само с осем от 18-те предвидени станции, като останалите 10 са отворени август с.г.
Днес това е една от най-големите обществени транспортни системи в света. Метрото разполага с 16 линии и 380 метростанции. Градската мрежа е разширена с допълнителна независима мрежа от железопътен транспорт обслужващ предградията на френската столица.
Първите планове за построяване на железопътна мрежа в Париж датират още от средата на 19 в. Между 1856 и 1890 г. се появяват няколко сериозни проекта за изграждане на подземна или въздушна мрежа, но нито един от тях не се осъществява.
На 20 април 1896 г. проектът на Фюлжанс Биенвеню и Едмонд Юе е приет и е обявено, че реализацията на „градска железопътна мрежа” в Париж е от изключително обществено значение със закон от 30 март 1898 г. Този закон предвижда построяването на шест линии с обща дължина от 65 км. и три допълнителни линии. Според приетите планове парижкото метро трябва да бъде подземно, с електрическа тяга и нормално междурелсие.
Първата копка на метрото е направена на 4 октомври 1898 г. в рамките на договор, подписан между градските власти на Париж и CMP - Компания за железопътен транспорт в Париж.
Първоначално (до 1948 г.) подземната транспортна система е управлявана от компанията Chemin de Fer Métropolitain de Paris (C.M.P) известна по-скоро със съкратеното име „Métropolitain”, откъдето произлиза и съкращението Métro придобило популярност и прието като име за цялата мрежа. Сега парижкото метро се управлява от компанията RATP, която осигурява също и управлението на градския транспорт в региона на Париж.
1903 г. провежда се финалът на първия Тур дьо Франс. Това е едно от най-престижните ежегодни колоездачни състезания в света, като освен Франция, някой от етапите се провеждат и в съседните й страни.
По традиция надпреварата се провежда през юли, маршрутът се променя всяка година, но правилата винаги си остават едни и същи - задължително се включват две бягания по часовник, два планински етапа с изкачване на склоновете на Пиринеите и Алпите и финал по булевард Шанз-Елизе в столицата Париж. Модерните издания на Тур дьо Франс включват 21 целодневни етапа, два почивни дни или общо 23 дни, през които се изминават 3200 км. Всяка година се променя посоката на обиколките, като през едната е по посока на часовниковата стрелка, а през следващата е обратно на нея.
Планът бил да се проведат пет етапа - от 31 май до 5 юли, като стартът трябвало да е в Париж, а останалите градове били Лион, Марсилия, Бордо и Нант. В последствие е добавен и Тулуза, за да се избегнат прекалено дългите етапи от Средиземно море до Атлантическия океан. Анри Десгранж, първият организатор на Обиколката на Франция, е леко разколебан дали неговия проект ще се окаже успешен, но в крайна сметка той решава да продължи.
За да увеличи интереса, той намалява таксата на участие от 20 на 10 франка, а също така включва и дневно заплащане за тези, които са успели да поддържат средна скорост от поне 20 км/ч по време на етапите, което се равнява на дневната заплата на един работник във фабрика.
Десгранж също така определя награда за крайния победител от 12 000 франка, а за победителите по дни са заделени по 3000 франка. Така наградният фонд се превръща в едно впечатляващо за времето си предизвикателство, тъй като той се равнява на около шест годишни заплати на работник във фабрика. Това привлича между 60 и 80 участника, като не всички са професионални колоездачи - някой са безработни, други просто търсят приключения. Победител става Гарин, който печели първите и последните два етапа, като средната му скорост е 25,68 км/ч. Последният колоездач - Милочо, завършва на 64 часа, 47 минути и 22 секунди след него.
Любопитен факт е, че организирането на Обиколката на Франция е било преустановено единствено в годините на двете световни войни. В първите години участие вземат само французи, но с нарастване на известността на тура, много чуждестранни велосипедисти започват да се включват в него. Днес право на участие имат само професионални отбори от Международен Съюз на Велосипедистите, като изключение правят само тимовете, които са лично поканени от организаторите.
1980 г. в Москва са открити 22-те Летни олимпийски игри, бойкотирани от западните страни. Руската столица е избрана за домакин на Олимпиадата на сесията на Международия олимпийски комитет на 23 октомври 1974 г. във Виена. Единственият друг кандидат-домакин е Лос Анджелис.
Съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. обаче кара Джими Картър да издаде ултиматум на 20 януари 1980 г., предупреждаващ, че САЩ ще бойкотират Летните олимпийски игри в Москва, ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан в рамките на един месец. Плюсовете и минусите на вероятен бойкот се обсъждат на няколко срещи в хотела Билдерберг в Аахен, Германия.
В крайна сметка е прието, че подобно действие от страна на САЩ в световен мащаб ще бъде възприето като сантиментално, а не като стратегически акт. По време на срещата африкански представител заявява, че бойкотът ще е "ефективен символичен протест не само срещу инвазията на Съюза в Афганистан, но и за видимото страдание на жителите на самия СССР". Същият представител уведомява съветските делегати, че бойкотът ще се състои, независимо от това дали ще предизвика отговор.
Администрацията на Картър оказва невероятен натиск върху страните от НАТО, тъй като доста от тях са били против бойкот на игрите. Канцлерът на ФРГ Хелмут Шмидт се оплаква от отношението на щатите към съюзниците им и становището, че "добрият съюзник трябва да прави това, което му се нареди". Същевременно САЩ изпращат свои дипломатически мисии в Танзания, Нигерия и Сенегал, за да се склонят правителствата на страните да се присъединят към бойкота. Американската преса обаче оценява резултата от мисиите като провал.
Към бойкота, обявен от САЩ, в крайна сметка се присъединяват и други страни, сред които Япония, Западна Германия, Китай, Филипините, Аржентина и Канада. Някои от тези страни участват и в бойкота от 1984 г. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дават свобода на своите атлети да участват, ако желаят. В резултатът на това решение Великобритания и Франция изпращат много по-малочислени делегации от атлети от обикновено. Английските отбори по езда, хокей и ветроходство бойкотират напълно Летните олимпийски игри в Москва.
Испания, Италия, Швеция, Исландия и Финландия са сред другите страни, които представят Западна Европа. Изключение правят само тези италиански атлети, които принадлежат към военни структури, тъй като страната е член на НАТО и правителството официално е решило да подкрепи бойкота. Някои спортисти, родени в САЩ, но с чуждо гражданство, също участват в игрите в Москва, но като състезатели на Италия, Австралия и др. страни.
На церемониите по откриването и закриването атлети от много страни, в това число Австралия, Андора, Белгия, Дания, Франция, Обединеното Кралство, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Пуерто Рико, Сан Марино, Испания и Швейцария маршируват под олимпийския флаг, вместо под националните си знамена. Въпреки че правителството на Нова Зеландия официално подкрепя бойкотирането на Игрите, четирима атлети от тази страна се състезават, но не за страната си. Същевременно атлети от 16 други страни също не представят родините си и на церемонията по награждаването звучи олимпийският химн вместо този на съответната страна. В резултат на това се случва церемония, по време на която са вдигнати три олимпийски флага.
Въпреки бойкота и участието на едва 80 страни на Игрите са подобрени много рекорди. Любопитен факт е, че това е една от най-успешните олимпиади за България. Страната ни печели 8 златни, 16 сребърни и 17 бронзови отличия, общо 41 медала. България се нарежда на 3-о място в крайното класиране по медали.
1989 г. полският парламент избира комунистическия лидер генерал Войчех Ярузелски за президент на страната. Като генерал той участва във Втората световна война в полското звено на руската армия, където се издига и след войната става главен "политически офицер" на полските въоръжени сили. Ярузелски е министър на отбраната по време на съветската инвазия в Чехословакия през 1968 г., в която участват и полски войници.
От 1981 до 1989 г. той е първи секретар на Полската обединена работническа партия. През 1981 г. обявява извънредно положение и издава заповед за ареста на продемократическия лидер на профсъюза "Солидарност" Лех Валенса. През следващите две години загиват десетки хора, заради което през 2008 г. новите власти започват процес срещу нрго. Той твърди, че е наложил извънредното положение, за да предотврати руска инвазия.
От 1981 до 1985 г. Ярузелски е премиер на Полската народна република, а от 1985 до 1989 г. е председател на Държавния съвет - най-високопоставения пост в страната.
През 1989 г. е избран за първия президент на посткомунистическа Полша, а през 1990 г. слиза от политическа сцена. По време на мандата си Ярузелски не се възползва от високите правомощия на президентската институция и проявява разбиране при въвеждането на новите икономически и политически реалности от правителството на Тадеуш Мазовецки.
