13 юли: Кралица Виктория се настанява в Бъкингамския дворец

1793 г. ръководителят на Френската революция Жан-Пол Марат е убит във ваната на собствената си баня от френската благородничка и член на противникова политическа формация Шарлот Корде. Марат е френски лекар и учен, останал в историята преди всичко със своята забележителна публицистична и политическа дейност по време на Френската революция, като водач на якобинците. Той изучава медицина в Тулуза, в Бордо, в Париж, а след това в Холандия и Англия. Изучава също физика и философия. През 1773 г. в Лондон издава в два тома своя научен труд „Философски опит за Човека”, както и други научни съчинения.

През 1774 г. публикува политическия си трактат „Веригите на робството”, в който изобличава монарсите, че водят народите към робство, като ги развращават и изкореняват от съзнанието им самата мисъл за свобода. След като разбира, че няма да получи очакваното признание като теоретик, Марат пренасочва вниманието си върху болните и особено към бедните, като отделя много време за приложни експерименти.

От 1775 г. е доктор по медицина. През 1776 г. се завръща във Франция и е назначен за лекар на гвардейците. Скоро обаче отново се обръща към социалните проблеми и участва в конкурс на Бернското икономическо дружество за най-добър проект за реформи на криминалното право.

От 1789 г. година започва да издава вестник „Приятел на народа”. Призивите към насилие и апокалиптичните предсказания правят вестника популярен в ниските слоеве на обществото и му спечелват многобройни врагове. Не веднъж Марат е принуждаван да прекъсва изданието и да се крие, а след обстрелването на масовата демонстрация срещу Людвик ХVІ на 17 юли 1791 г, дори търси убежище в Англия.

През 1792 г. се връща във Франция и възобновява издаването на „Приятел на народа”. Скоро след това Марат е избран за депутат в Конвента. Той гласува за посичането на краля, предупреждава за предателството на генерал Дюмуре, води бясна кампания против жирондинците, които успяват да му издействат заповед за арестуване. Оправдан от Революционния трибунал на 24 април 1793 г., Марат триумфално се завръща в Конвента, придружен от многочислена тълпа привърженици, и продължава да се бори с опонентите си.

На 13 юли с кухненски нож го убива 25-годишната Шарлот Корде, привърженичка на жирондистите, която Марат приема, вярвайки, че тя идва при него с ново сензационно разобличение на враговете на революцията. Самата Корде е подтикната към този отчаян акт от извършените от якобинците кланета, за които според нея е отговорен именно Марат.

Мари Ан Шарлот дьо Корде д’Армон е от аристократично, но бедно семейство. В началото на революцията подкрепя жирондистите, чиито идеи за промените в обществото са относително умерени. Началото на якобинския терор променя ситуацията. На 9 юли 1793 г. Корде пътува за Париж. Там си купува кухненски нож и написва писмо, с което обяснява причините за деянието си. Така въоръжена на 13 юли тя отива при Марат под предлог, че иска да го информира за подготовката на въстание от жирондисти в Каен.

Отначало й е отказан достъп до трибуна, но след нейната настойчивост вечерта Марат все пак я приема. Корде се заема да му диктува имена на жирондисти от Каен и докато той ги записва, тя вади ножа и хладнокръвно го пробожда в гърдите.

Корде дори и не прави опит да избяга от местопрестъплението. Процесът срещу нея е бърз и тя е осъдена на смърт. На 17 юли, четири дни след убийството, Корде е екзекутирана, без да се разкайва.

1837 г. кралица Виктория става първият крал на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, който се настанява в Бъкингамския дворец в Лондон. Днес дворецът е административен център на кралството и един от последните действащи кралски дворци в света. Тук се намират кабинетите на хората, които се грижат за ежедневните задължения и отговорности на кралското семейство. А в частни апартаменти в северната част на двореца живеят кралица Елизабет и принц Филип.

В миналото бил известен като къщата Бъкингам, тъй като основната сграда, която оформя вътрешността на днешния дворец, всъщност е била голяма градска къща на Дюка на Бъкингам. Построена е през 1703 г. Крал Джордж III купува къщата през 1761 г. за съпругата му и през 1774 г. тя е преименувана на „Къщата на кралицата”, тъй като кралица Шарлот живяла там.

Дворецът има много ремонти и модификации, първата от които е през 1820 г., когато крал Джордж IV поръчва на известния архитект Джон Неш и Едуард Блор. Те оформили три подобни на крила здания около централния двор.

Бъкингам бил провъзгласен официално за дворец през 1837г. когато встъпила в длъжност кралица Виктория. Последните основни структурни изменения били направени в края на 19 в. и началото на 20 в.

В Бъкингамския дворец има 775 стаи. Сред тях 52 спални за гости, 188 спални за работещите в двореца, 92 кабинета, 78 бани. Общата площ на етажите е 77 000 кв.м. Той също има своя собствена пощенска служба и полицейски участък.

1870 г. с фалшифицираната Емска депеша Бисмарк провокира Френско-пруската война. Пруският канцлер Ото фон Бискмарк фалшифицира получена телеграма от крал Вилхелм относно разговора му с френския посланик Винсент Бенедети и я дава на вестниците за публикуване. Бисмарк е уверен в избухването на скандала, но съзнателно тласка междудържавните отношения към дипломатически конфликт и дори война. Във Франция мобилизацията започва още същата вечер и след 6 дни Наполеон ІІІ обявява война на Прусия.

Към 1870 г. Германия все още е разделена на отделни държави. Пруският канцлер Бисмарк решава да отстрани последното препятствие по пътя на обединението в лицето на Франция, към която гравитират южногерманските държави, нежелаещи да загубят своята самостоятелност.

Бисмарк прави серия от умели маневри, като една от тях е оказваната подкрепа на принц Леополд фон Хохенцолерн-Зигмаринген като кандидат за овакантения испански трон. Във френския двор освирепяват и губят чувство за реалност. Френският посланик в Прусия Бенедети е изпратен на 8 юли със срочно донесение при Вилхелм І. По това време възрастният и болнав крал се лекува Бад Емс.

Бенедети иска лична среща с краля. Независимо от неразположението си, той приема французина. Посланикът известява, че френският император Наполеон ІІІ е недоволен от опита на Леополд Хохенцолерн да заеме овакантения испански трон. От името на своя император Бенедети иска от Вилхелм обещание никога повече да не разглежда кандидатурата на Леополд за испанския престол. Вилхелм дипломатично дава на посланика да разбере, че и той не одобрява амбициите на принца и кандидатурата на Леополд ще бъде снета.

Вилхелм изпълнява обещанието си, като лично се свързва с Леополд и с неговия баща княз Антон Хохенцолерн, и намеква, че би било желателно кандидатурата да бъде оттеглена. Леополд не посмява да противоречи на краля.

Конфликтът изглежда привидно изчерпан, но Наполеон жадува войната не по-малко от Бисмарк. Канцлерът, узнавайки за отговора на краля, изпада в ярост. Той се надява да започне дългоочакваната война, но крал Вилхелм не се поддава на провокациите на Наполеон и оставя френската дипломация.

Отначало Наполеон ІІІ е удовлетворен от постигнатата дипломатическа победа, но обкръжението от неговите министри настояват за война. Военният министър маршал Лебеф открито заявява, че пруската армия „не съществува” и той я „отрича”.

На 13 юли (пет дни след връчване на първото искане от Наполеон ІІІ), Бенедети отново се отправя към Вилхелм, за да му връчи едно от най-дръзките искания в историята на дипломацията: от пруския крал се иска да даде формално обещание, че ще забрани на Леополд да приеме испанския трон, ако отново му го предложат. Дръзкото искане, нарушаващо грубо дипломатическия етикет, възмущава краля, но той дипломатично се сбогува с посланика, давайки му да разбере, че няма право да дава такива обещания.

След като не получава от Вилхелм ясен отговор, Париж отново се свързва с Бенедети и му нарежда да връчи ново послание, в което се иска кралят на Прусия да даде писмено обещание никога повече да не накърнява достойнството на Франция. Бенедети отново иска аудиенция, която Вилхелм отказва. Бенедети обаче причаква краля на гарата преди отпътуването му от Емс на 13 юли. Там той излага френските искания. Вилхелм обещава, че този разговор ще продължи в Берлин. Преди да отпътува от Емс, Вилхелм нарежда на съветника в МВнР фон Абекен да изложи събитията през деня в телеграма до Бисмарк.

Вечерта на 13 юли Бисмарк вечеря с военния министър фон Роон и с началника на главния щаб на пруската армия Хелмут фон Молтке. Там му донасят срочната депеша от Емс и той я чете пред гостите си. Стигайки до думите на краля за продължаване на този дързък разговор в Берлин, всички изпадат в дълбоко униние. Те разбират, че Наполеон ІІІ жадува война, а старият крал не желае да я започне и е готов на унижения.

Бисмарк се обръща към Молтке и към Рон с въпрос дали е готова пруската армия да даде отпор на неприятеля. Те дават положителен отговор. Тогава Бисмарк се усамотява в съседна стая и започва да препрочита телеграмата. След много години той си припомня: „Отново прочетох внимателно депешата, взех молив и смело задрасках цялото това място, където се говори, че Бенедети иска нова аудиенция; от депешата оставих само началото и края”.

След съкращаването изчезват думите на краля, казани на Бенедети на гарата за продължаване на разговора в Берлин. Сега това означава, че пруският крал Вилхелм изобщо се отказва да води по-нататъшни преговори по този въпрос. Връщайки се при гостите си, Бисмарк им прочита фалшифицираната депеша. Молтке и Роон са във възторг. След това Бисмарк незабавно дава указания тя да бъде публикувана във вестниците в този вид.

Както и разчита Бисмарк, Париж реагира незабавно на унижената си чест. Мнозинството френски депутати гласуват за война против Прусия. Бившият премиер (и бъдещ президент) Адолф Тиер е против войната, но никой не го слуша. На 13 юли започва всеобща мобилизация във Франция, след три дни я последва и Прусия. На 19 юли 1870 г. Наполеон ІІІ обявява войната.

При започване на бойните действия френското правителство съсредоточава на германската граница 7 корпуса с 260 000 войници, докато Прусия придвижва към Рейн 12 корпуса и 4 кавалерийски дивизии с обща численост 330 000 души. С дипломатическо коварство Бисмарк успява да накара френската страна да изглежда в очите на европейското обществено мнение агресор.

Френските армии са разгромени и на 2 септември 1870 г. самият император капитулира при Седан. В Париж избухва въстание - Парижката комуна, и е обявено създаването на Третата република.

1878 г. подписан е Берлинският договор. Документът урежда отношенията на Балканите след Руско-турската война (1877-1878). Документът се състои от 64 члена и практически унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя.

Санстефанският договор между Русия и Султана предвижда да се възстанови Българската държава на широка етническа територия. Дава и теоретична независимост под протекцията на Русия и намаляването на европейска Турция до тясна ивица територия. Великите сили не позволяват това да се случи. Целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море.

Великобритания, Австро-Унгария и Германия се намесват и свикват Берлинския конгрес. Възстановяват голяма част от Османската империя и остават малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров. Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост от Османската империя.

Берлинският договор става основа не само за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия. Балканите се превръщат във възел от международни противоречия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.).

Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция

1930 г. в Уругвай е открито първото Световно първенство по футбол на ФИФА. Това е единственият случай, в който първенството се провежда в един единствен град - столицата на Уругвай Монтевидео. За тази първа футболна среща на световно ниво е построен и футболният стадион „Сентенарио”.

На първенството участват общо 13 отбора, от които девет от двете Америки и четири от Европа. Любопитен факт е, че Испания и Италия не участват по ред причини, като скъпо преплаване на Атлантика, уморително и дълготрайно пътуване и възможност от прихващане на различни болести.

Първенство се запомня с многото съдийски гафове и откровеното фаворизиране на латиноамериканските отбори. В мача Аржентина - Мексико колумбийски съдия отсъжда пет дузпи за „гаучосите”, а срещата завършва 6:3 в тяхна полза. Срещу Франция пък Аржентина са спасени от последния съдийски сигнал, дошъл шест минути преди края на редовното време друга от срещите уругвайците вкарват гол срещу Югославия след асистенция на полицай, който стои близо до терена.

Финалът между Уругвай и Аржентина е изигран на 30 юли. И двата тима искат да се играе с тяхното кожено кълбо, и в крайна сметка се взема решение първата част да се играе с аржентинската топка, а втората с уругвайската. Аржентина водят с 2:1 на полувремето и се виждат шампиони, но Уругвай вкарват три гола след почивката, резултатът става 4:2 за Уругвай, които стават първия световен шампион по футбол.

2004 г. официално е прието националното знаме на Черна гора. Решението е взето от Събранието на Република Черна гора.

Знамето на Черна гора представлява червено едноцветно знаме със златни ленти по ръбовете и гербът на републиката по средата. Отношението ширина към дължина е 1:2.

Предходните черногорските знамена са били трибагреници с хоризонтално разположени три цвята червен, син и бял. По времето на княз и крал Никола I Петрович Негош, на черногорския трибагреник се е намирал и гербът на държавата, който е бил еднакъв с този на фамилията Петрович Негош, както и буквите Н.I., които са означавали Никола Първи.

Социалистическото знаме на Черна гора е същият трибагреник като този на Социалистическа Република Сърбия. Представлява традиционният трибагреник с петолъчка по средата.

От 1992 г. до 2004 г. знамето е същото като това на Сърбия с изключение на синия цвят, който е с по-светъл нюанс. Любопитен факт е, че червеният, синият и белият (панславянските цветове) цвят на черногорското знаме са традиционните сърбски национални цветове.