1580 г. испанските конкистадори основават Буенос Айрес. Това е столицата и най-големият град на Аржентина, както и вторият по големина град в Южна Америка след Сао Пауло.
Пълното име на града на испански - Ciudad de la Santisima Trinidad y Puerto de Nuestra Senora de Santa Maria de los Buenos Aires в буквален превод означава „Град на Св. Троица и пристанище на Дева Мария на Санта Мария в Буенос Айрес”.
Морякът Хуан Диас де Солис, пътувайки под испански флаг, е първият европеец, който достига Рио де ла Плата през 1516 г. и обявява земите за испанско владение. Неговата експедиция приключва, когато той е убит по време на атака от страна на местното племе чаруа, което днес живее в Уругвай.
Градът Буенос Айрес е основан първо под името Сиудад де нуестра сеньора Санта Мария дел Буен Айре (буквално „Град на Дева Мария Света Богородица на попътния вятър”), на 2 февруари 1536 г. от испанска експедиция, водена от Педро де Мендоса. Селището е основано от Мендоса на място, което днес е квартал Сан Телмо на Буенос Айрес, на юг от центъра на града. По-късно същата година територията е включена в състава на вицекралство Перу.
Продължаващите атаки от страна на местното население принуждават заселниците да напуснат и през 1541 г. те изоставят града. Второто (този път постоянно) селище е създадено през 1580 г. от Хуан де Гарай, който пристигна по вода по река Парана от Асунсион (днес столица на Парагвай). Селището е наречено Света Троица и пристанището се превръща в Пуерто де Санта Мария де лос Буенос Айрес.
От момента на основаването си до 1807 г. Буенос Айрес преживява няколко нашествия. През 1582 г. английски капери слизат на остров Мартин Гарсия, но са отблъснати. През 1587 г. англичанинът Томас Кавендиш се опитва да завладее града, но безуспешно. През 1658 г. французите, по заповед на краля на Франция Луи XIV, три пъти атакуват града, но дон Педро де Баигори Руис, който тогава е губернатор на Буенос Айрес, успешно защитава пристанището.
Четвърти опит е предприет от авантюристите на де Пинтис, който също претърпява поражение. През 1699 г. има следващо нашествие, когато е разгромена флотилия на датски пирати. В губернаторство Бруно Маурисио де Забала, французите начело с Етиен Моро слизат на източното крайбрежие на Рио де ла Плата, където са разбити от испанските войски.
1770 г. английският мореплавател Джеймс Кук открива Големия бариерен риф край Австралия. Всъщност според историци хората са познавали Големия бариерен риф още преди 40 000 години, когато в Австралия се появяват предците на нейното коренно население.
Големият бариерен риф може да се види от Космоса и е най-голямата в света екосистема. Това е най-голямата коралова система в света, съставена от 2900 коралови рифа и 900 острова. Дължината му е 2500 км, започвайки от Тропика на Козирога край град Гладстон и достигайки на север до Торесовия пролив, а ширината му варира от 2 до 150 км.
Още през 1606 г. испанецът Торес броди по тези води, обаче сведенията му са засекретени от испанската корона. През 1764 г. в Мадрас изследователят Далримпъл намира в книжата на английски моряк, посещавал често столицата на Филипините Манила, паметни бележки на испанския адвокат Хуан Луис Ариас, адресирани до краля на Испания Филип III за открития от Торес проток отделящ Нова Холандия (дн. Австралия) от Нова Гвинея. Големият бариерен риф достига на север именно до Торесовия пролив и ще е странно ако торес не се е натъкнал на него.
Документирано е, че пръв от съвременните европейци с Големия бариерен риф се запознава случайно британският изследовател капитан Джеймс Кук, засядайки в 23.00 ч. вечерта на 11 юни 1770 г. с кораба „Индевър” върху коралов риф, който разпаря дъното на кораба.
Капитан Кук се принуждава да изхвърли през борда шест топа с по шест комплекта гюлета, за да освободи кораба. През 1969 г. експедиция на Филаделфийската академия на естествените науки намира напълно запазени топовете и гюлетата с изключение на дървените лафети.
През 1815 г. Чарлз Джефрис успява пръв да премине през целия бариерен риф откъм страната на сушата, но едва през 1840 г. той е по-подробно картографиран и изучен. Едва в края на 19 в. Големият бариерен риф е подробно изследван във връзка с експорта на перли и морски краставици, добивани на рифа.
1942 г. САЩ решават да окажат материална помощ на СССР чрез договора „Заем-Наем”. Сключено е споразумение за взаимна помощ, но реално помощта започва девет месеца по-рано. Тази помощ е от съдбоносно значение за СССР във войната, тъй като по това време бойната техника на Съветската армия и инфраструктурата на страната са почти унищожени, а стратегическите запаси от суровини са на привършване.
Програмата „Заем-Наем” е система за помощ, която САЩ предоставят безвъзмездно на съюзниците си по време на Втората световна война - боеприпаси, техника, храни, стратегически суровини и др. Законът за Заем-Наем е приет от Конгреса на САЩ на 11 март 1941 г. Той дава на американския президент пълномощия да помага на всяка страна, чиято отбрана се смята за жизненоважна за САЩ.
Текстовете на закона „Заем-Наем” предвиждат, че след края на войната, ако американската страна е заинтересована, запазената техника и оборудване трябва да бъдат върнати на САЩ.
Общата стойност на доставките по „Заем-Наем” възлиза на около 50,1 млрд. тогавашни долара, от които 31,4 млрд. - на Великобритания, 11,3 млрд. - в СССР, 3,2 млрд. получава Франция и 1,6 млрд. - Китай. Обратно са върнати общо 7,8 млрд. долара, от които 6,8 млрд. от Великобритания.
Любопитен факт е, че помощта към Русия продължава и след май 1945 г. заради действията на Съветската армия срещу японската Квантунска армия. Тогава постъпват 455 000 т нефтопродукти, тръби за 222 млн. долара, стругове, хидравлични преси, електрогенераторни станции и пр., които се оказват решаващи за старта на съветската газова промишленост.
През 1947 г. дългът на СССР е определен на 2,6 млрд. долара, но през 1948 г. сумата e редуцирана на 50%. Съветският съюз обаче отказва да я плаща. През 1951 г. сумата е намалена на 800 млн. долара, но договор е подписан едва през 1972 г. само за 722 млн. долара със срок на плащане до 2001 г. и то при условие ако на СССР бъде отпуснат кредит. През 1990 г. сумата е намалена до 674 млн/ със срок на плащане до 2030 г.
1985 г. спускаемият модул на съветския космически апарат „Вега 1” изследва атмосферата и повърхността на Венера. Програмата „Вега” е съветска космическа програма за едновременно изследване на планетата Венера и на Халеевата комета през 1986 г. Поради това е наречена „Вега”, сливане от „Венера” и „Галей” (руското произношение на Халей).
На 15 и 21 декември 1984 г. с ракета „Протон” са изведени два безпилотни апарата - „Вега 1” и „Вега 2”. На 9 и 13 юни от „Вега 1” и „Вега 2” се отделят спускаемите апарати, които на 11 и 15 юни при навлизането си в атмосферата се разделят на модули за кацане и аеростатни сонди. На повърхността й са изпратени двата спускаеми модула, а за изследване на високата атмосфера в нея са пуснати два аеростата. Те летят на дрейф, следвайки посоката на вятъра и събират информация за климатичните особености на Венера.
„Вега 1” и „Вега 2” продължават полета си в космическото пространство и на 6 и 9 март 1986 г. прелитат в близост до Халеевата комета. Правят снимки и изследвания на този космически обект.
1987 г. Маргарет Тачър е избрана за трети пореден път за министър-председател на Великобритания. Със спечелването на общите избори през 1987 г. тя става първият премиер на Великобритания, който печели три пъти подред изборите от времето на лорд Ливърпул, управлявал от 1812 до 1827 г.
През 80-те години на 20 в. Тачър започва да се занимава с политика в областта на екологията, която дотогава пренебрегва. През 1988 г. тя изнася реч, с която поставя проблеми като глобалната промяна на климата, озоновите дупки и киселинния дъжд. През 1990 г. тя открива центъра Хадли за прогнози за времето и за изследвания, които самата тя поръчва.
В Брюж през 1988 г. Тачър изнася реч, в която критикува предложенията от Европейската общност за федерална структура на Европа и за увеличаване на централизацията при вземането на решения. Въпреки че подкрепя членството на Великобритания в ЕС, Тачър вярва, че ролята на Европейската общност трябва да бъде ограничена до осигуряване на свободна търговия и ефективна конкуренция.
Тачър започва да губи популярност през 1989 г., тъй като икономиката страда от високи лихвени проценти, въведени, за да спрат спада в растежа. Тя обвинява финансовия министър Найджъл Уолсън, който следва икономическа политика, подготвяща валутния съюз (влизането в еврозоната).
2004 г. по време на мисията на Касини-Хюйгенс орбиталният модул „Касини” прави първите близки наблюдения на спътника на СатурнФеба. „Касини-Хюйгенс” е космически апарат, съвместен проект на НАСА, Европейската космическа агенция и Италианската космическа агенция.
Основна цел на мисията е изследване на Сатурн и неговите спътници. Апаратът се състои от две основни части: орбиталния модул „Касини”, носещ името на астронома Джовани Доменико Касини, и спускаемия модул „Хюйгенс”, носещ името на астронома Кристиян Хюйгенс.
Апаратът беше изстрелян на 15 октомври 1997 г. и влезе на орбита около Сатурн на 1 юли 2004 г. На 25 декември 2004 г. спускаемият модул се отдели от орбиталния модул и навлезе в атмосферата на Титан на 14 януари 2005 г.
На 11 юни 2004 г. „Касини” се сближи със спътника Феба, като осъществи първите близки наблюдения след „Вояджър 2”. Това посещение е единственото възможно за мисията поради отдалечеността на Феба от Сатурн.
При анализа на снимките на повърхността беше установен терен, покрит с множество кратери, част от който е необичайно ярък. Смята се, че непосредствено под повърхността се съдържа лед.
2010 г. в Република Южна Африка започва Световно първенство по футбол, което е първото проведено в африканска държава. Това е 19-то Световно първенство по футбол. Участват 32 отбора от шестте конфедерации.
Африка е избрана като домакин на световното като част от новата политика да въртят събитието между федерациите, което всъщност още през октомври 2007 г. е изоставено. Тогава пет африкански страни поискаха да са домакини на световното.
Следвайки решението на комитета на ФИФА да не позволява съвместни кандидатури, Тунис оттегли кандидатурата си. Също така комитетът реши да не зачита и самостоятелната кандидатура на Либия, тъй като вече не притежаваше всички изисквания за домакинство.
След първия кръг на гласуване кандидатурата победител бе обявена от президента на ФИФА Сеп Блатер по време на пресконференция на 15 май 2004 г. в Цюрих. Южна Африка бе наградена с правата за домакинство на турнира, като победи Мароко и Египет.
Мачовете се играят на десет стадиона в девет южноафрикански града. Отборът на Словакия дебютира на това първенство. ЮАР е първата страна-домакин, отпаднала в предварителния кръг на световно първенство. Шампион става Испания, след като побеждава Нидерландия с 1-0 на финала.
За най-добър играч на първенството е избран уругвайският нападател Диего Форлан, който получава „Златната топка”. Испанският вратар Икер Касияс печели „Златната ръкавица” - наградата за най-добър вратар на първенството.
Голмайстор на първенството става германският нападател Томас Мюлер с пет гола. По толкова имат и Форлан, Давид Вия и Уесли Снайдер, но Мюлер има и три асистенции, поради което получава „Златната обувка”. Мюлер е избран и за най-добър млад играч на първенството.
