Има интерес църквата в България да бъде слаба - това е причината както за организирания разкол преди години, така и за последните скандали сред висшия клир. Това коментира в интервю за Дарик писателят Теодора Димова. Според нея днешните събития и трусове в Светия Синод са свързани с все още силните лостове, които бившата Държавна сигурност има в църквата - чрез агентурната зависимост на висши духовници.
Като вярващ човек Теодора Димова не скри гнева и възмущението си от скандалите, но подчерта огромната болка на миряните от случващото се. „За проблемите в църквата трябва да се говори, но не през жълтите заглавия, а през болката, като това говорене трябва да има за цел лечението на църквата”, смята писателката.
Мина ли границите това, което гледате през последните дни, меренето на силите в църквата - митрополитите се замерят с обвинения за покупка на гласове, млад монах, меко казано, флиртува с мъж по скайп, взаимни обвинения, заплахи за убийства, за тровене. Що за задкулисие е това, връщаме ли се в Средновековието, някъде във времената, когато католическата църква се е тресяла от нещо подобно или?
Много е трудно да се говори за църквата в такъв момент, защото нещата, които казвате, са така. Те станаха ясни изведнъж, гръмнаха. От друга страна, ние вцърковните хора изпитваме огромна болка от това, което се случва, освен гнева и възмущението. Защото църквата е мястото за нашето спасение. Ние нямаме друго място в света, няма как да се спасим без църквата. Тя е алтернативата на този свят, тя е алтернативата на злото, тя е този богочовешки организъм. Църквата е живот заедно с Христос и заедно един с друг, тези, които вярваме в Христос. И през тази вяра, през това общуване един с друг, и с бог, ние се спасяваме. Никъде другаде не можем да намерим и няма как да намерим такова място. И когато за това най-съкровено, най-дълбоко място се случват нещата, които се случват и в света, това много боли. Апостол Павел е казал, че когато те боли ръката, те боли и целия организъм, перифразирам. Когато един член на църквата е болен, боледува цялата църква. И затова е много трудно говоренето за тези неща. И така за себе си съм стигнала до извода, че може да се говори за тези неща и трябва да се говори, но единствено през болката, единствено с тази уговорка, че е крайно болезнено. И това говорене трябва да има за цел лечението, защото първата стъпка към откриването на болестта, към поставянето на диагнозата е всичко да се изрече пред лекаря, да не се скрие нищо, всичко да се каже такова, каквото е, за да може да започне лечението.
Тук обаче, кой да бъде лекарят? Заговори се за това, доколко Светият синод, висшият клир, висшите духовници в църквата ни сами могат да са инициатори, да застанат, да изрекат истините за кривиците в църквата. И те са хора, и те грешат, но в състояние ли са те да се самоизчистят? Не говоря за операция "чисти ръце" и този опит да пренесем от обществото и политическия терен разговора на църковния.
Това натрупване на проблеми, един след друг, което е започнало много отдавна, още преди 1989 година, когато църквата е жертва на тоталитарния режим, защото тя е изцяло погълната от държавна сигурност, изцяло контролирана, вербувана. И през владиците са контролирали целия народ. Тоест църквата някак си е станала в услуга на държавна сигурност. Още от там като че ли започват нещата да стават задкулисни. Божият народ, ние църковните хора сме като че ли някак си изтикани, излишни в църквата, което води също началото си от тоталитарния начин на живот на църквата. Знаете ли, когато ръкополагат свещеници или епископи, тези, които ги ръкополагат задават въпроса: Достоен ли е. И народът отговаря: Достоен. Това три пъти се задава и се отговаря. Хората, които са, отговарят: Да смятаме този за достоен. Това, само че се е превърнало в един кух ритуал сега. Когато ръкополагат някого казват: Достоен. И хората отговарят ритуално: Да, достоен. Тоест онзи въпрос, който е бил в началото, в тази форма, да попитата хората и те да отговорят, те да си кажат мнението, тук се е изгубило и е станало просто една реплика.
Една реплика, която просто слага печат: Да, този ще бъде. Едно решение взето някъде зад кулисите, един избор, както стана дума покрай този касиран избор за Варненски митрополит, напоследък все по-често е състезание с един кон, един фаворит, един откровен аутсайдер, неизбираем кандидат, между които просто се наглася правилният човек.
Да, наглася се правилният човек. Твърди се, че са давани и пари, само че не са изнесени доказателства за това. И тук стана обаче нещо много хубаво с Варненската епархия, защото божият народ, хората на църквата казаха своя глас, казаха своето категорично мнение, че искат достоен, духовен човек да бъде техен владика, че няма да приемат, няма да се съгласят на един човек, който не смятат достоен. Техният глас се чу. Сега това, че реакцията на Светия синод не е толкова категорична, колкото би ни се искало...
Защо не ги извадиха тези две имена от листата, защото мнозина са онези, които казват: Опасяваме се, че при втория избор, при второто гласуване...
Да, но знаете ли, че при второто гласуване, ако отново бъдат избрани тези хора или подобни на тях, аз мисля, че вече духът е излязъл от бутилката, няма начин те да приемат. Така ми се струва, няма начин те да приемат един...
Реакцията казвате ще е по-бурна?
Още по-бурна, предполагам. Няма как да се пренебрегне този глас. Той вече е заявен, вече са казали мнението си.
Къде, според вас, свършва тайнството в църквата и къде започва тъкмо онова опасно задкулисие, което е на път да лъсне ако целият декор рухне? Ако надникнем може би отвън, някаква омерта на висшия клир?
Христос има тези думи: Аз дойдох да призова грешници към покаяние, а не праведници. И ние някак си забравяме, че църквата сме хората, които сме грешни, ние затова сме отишли там, защото сме грешни, защото не можем сами да се справим. А като че ли от висшите духовници се изгражда един образ на църквата, който е обратен на тези думи на Христос. Като че ли църквата е само праведници, а не грешници. Точно обратното на христовите слова. Стремят се да изградят един образ на морално извисени хора, което не може да го има и не е вярно. А и няма защо да е вярно. Но когото този образ се спука като балон, тогава нещата за обществото стават крайно шокиращи.
Добре, а не трябваше ли патриарх Неофит да реагира по-остро, да излезе след поредицата скандали - един, втори, те се насложиха в кратък период от време, да даде ясен знак, морална оценка, да осъди било това, което се разшумя около този млад монах в Троянския манастир, било тези взаимни обвинения между владиците, опити за убийство? Църквата дори замълча и след смъртта на Кирил, което подхрани тези слухове и съмнения за причината за тази смърт.
Има много факти, които подхранват съмненията. Разбира се, не е работа на църквата да провежда разследване. Но разследването трябва да се проведе от прокуратурата, има много сериозни въпроси, които ни изпълват със съмнения. Защо той беше погребан на следващия ден. Ето видяхме при смъртта на владика Натанаил. Той беше погребан на петия ден, за да могат всички да отидат при него, за да се сбогуват. Ето на този въпрос, който усилва съмненията ни, който ни прави и без това тревожни, още по-тревожни, отколкото сме, Светият синод би трябвало да ни даде недвусмислен отговор.
А може би ако този отговор беше още тогава даден, това нямаше да се случи?
Да, нямаше да се говори, нямаше да започнем да го мислим. Разбира се, че всичко, което говорим и мислим по повод на заплахите за отравяне, за убийство и така нататък, това не са доказани неща. Но пък има факти, че владика Кирил е написал sms, че е заплашван. Той съществува като факт. Факт е това, което господин Тренчев казва, че той е споделял с него и с още един човек, че е заплашван. На тези факти трябва да се отговори, защото те подхранват нашите съмнения, те ни правят тревожни, изкушават ни. Ние не знаем, лутаме се, не можем да повярваме, не искаме да повярваме в тези неща, но фактите съществуват и ни тревожат.
Имах възможност да разговарям миналата седмица по тази тема с хора, изкушени от въпросите на вярата. Прекаленото снишаване, този стар навик на Светия синод да замете проблема, да го разтакава във времето, без да даде ясен отговор. Връщаме се към стари неща - обвиненията към един от бившите ректори на Семинарията, също непроверени, недоизказани неща, които са били хвърлени като обвинения в пространството, клириците не отговарят, преместват човека на друга служба. И това продължава.
И всичко се потулва, всичко не се казва, а фактите се трупат един след друг, кой от кой по-неприятни и по-страшни. Това е някакво наследство от тоталитарния режим. Това поведение всичко да се замита, да не се казва ясно, все едно е някаква рана, която започва да гноясва навътре, и гноясва все повече и повече, не се лекува.
Да, обаче гноясването води до гангрени и от там до рязане.
Да, това е опасното на премълчаването. И тук всички сме единодушни, че бихме искали реакция от Светия синод, която да е честна към вярващите хора, която да е адекватна на техните очаквания. Защото ако нещата се изрекат, ако се назоват такива, каквито са, това е началото на тяхното лечение, на тяхното отстраняване. А когато се премълчават те стават все по-тревожни и по-тревожни. Вместо да е упование църквата за този разклатен от разделението народ, тя напротив се раздра и тя от скандали, доказвайки, че всичко е болно в тази държава, то и църквата е трудно да бъде здрава. В крайна сметка каквото е обществото ни, такава е и църквата ни. Но пак ви казвам, че при обществото като че ли проблемите са по-леки, по-разрешими. Проблемите в църквата са много болезнени за всички ни, именно защото ние нямаме друго място. И вие споменахте този монах Кирил от Троянския манастир, той е получил санкциониране, но вижте какво е църквата. Тя е място, където да се лекуваме. Този човек има нужда от помощ също.
Да, той изтъкна, че е болен и би трябвало църквата да го лекува.
Църквата е място, където да си помагаме един на друг, където да споделяме, да изпитваме състрадание един към друг. Тя затова е алтернатива на този свят, защото светът го посочи, каза колко е възмутителен. А ако я няма църквата, която да го излекува?
Тя очевидно не е успяла да го излекува съвсем, защото видяхме два паралелни свята, представяйки си живота на един монах и това, което той показва.
Така е, този човек също има нужда от помощ. Това е положението. Той няма къде другаде да я намери. И на помощ идва покаянието, засрамването, разкаянието.
Не видях подобно в поведението му от публичните му изяви след всичко случило се. Но не това е въпросът. Аз не бих споделила тезата, че в църквата имат място точно такива хора като този млад монах. Прекалено много ли искаме от духовниците на върха на църквата или прекалено малко сме изисквали, затова сме позволили в очите на мнозина те да изглеждат като една група разпасани духовници на върха на църквата ни?
Трябва да направим уговорката, че не всички са такива. Но това, което виждаме, в което се съмняваме, то е безспорно и то е факт. И гласът на хората, на вярващите също трябва да бъде зачетен, също трябва да се чува, защото ние имаме отговорност един към друг. Както ние имаме отговорност към клира, ние миряните, така и клирът има отговорност към нас. Защото той ни води, ние него следваме.
В неговите ръце е отговорността за авторитета на църквата.
И за авторитета на църквата и за спасението на вярващите. Така че тази отговорност трябва да се съзнава по-ясно, както от миряните, така и от нас. Ние трябва да говорим и да посочваме своята болка. Или през своята болка да говорим за църквата. В никакъв случай не трябва да посочваме жълтите неща, да търсим скандалите, да виждаме само скандалите. Те и без това са факт.
Те изплуват.
Те изплуват, но трябва да се говори и за същността на вярата. Моят път към храма беше много дълъг, аз преминах през всякакви учения. Смятах в началото, беше ми безкрайно мъчно, защото си казвах: това е изгубено време, 20 години напълно изгубено време, за да стигна до църквата, за да я позная и да я осъзная. След това си казах, че може би не е било изгубено това време, защото съм виждала другите неща и съм се отказвало от тях интуитивно или инстинктивно. Така че разговорите трябва да бъдат за същността на вярата.
Те биха били полезни, но това е едно опасение в този безумно разделен, отчаян в момента народ. И всичко, което наблюдаваме в живота ни тук и сега ние българите, не само християните, ни кара все повече да се съмняваме, смесват се двете теми - църквата, олигархията. Доколко олигархията дърпа конците на върха на църквата? При всичко това човек, който отива да запали свещ. Да, той може да си носи своята вяра, но сигурно гледа с много на ум духовника пред него?
Безспорно, че тези неща не привличат, не приласкават хората към църквата. И хората остават отчаяни, лутащите се, както казахте. Това са много дълбоки проблеми, те трябва да се разрешават. Църквата е дала покаянието, разкаянието като един спасителен пояс за всеки от нас. Всеки има възможността да тръгне по този път, ако реши, ако избере този път.
И все пак не очаквате някакви по-решителни действия и от патриарха, знак към хората, към християните?
Честно казано очаквам, защото положението е много изнервено, пренапрегнато и патриарх Неофит, и Светият синод дължат едно нормално говорене с нас, просто нормално говорене.
И откровеност.
И откровеност.
Защото там се случват много неща, които не се изричат
Точно така.
Наближават празници и нищо, че сме в криза, българинът пак ще хукне за подаръци, ще се вълнува от ястия и трапези, и покрай цялата тази суетня може да стигнем до църквата, да минем през нея. Кой, освен дългогодишният ни атеизъм, може би и случващото се сега в църквата, е виновен за това? Напъти ли ги достатъчно ясно църквата, достатъчно широко ли отвори вратите след 10 ноември за вярващите?
Ние очаквахме от църквата да ни поведе. За съжаление, тя не успя да го направи. Тогава се случи и разколът, който нанесе една огромна рана. За мен този разкол беше организиран, направен нарочно, именно с тази цел, за да не може тя да стане силна и да привлече, да приласкае хората. Бях чула един свещеник да казва: Не съм видял глупав човек в църквата. И такива хора се манипулират много трудно. Тоест някой има интерес църквата да бъде слаба.
Кой?
За мен целият преход е в ръцете на бившата Държавна сигурност и се манипулира от нея.
И все още лостовете, които има в църквата и висшия клир са сериозни?
Да, сериозни са, през агентурната зависимост от Държавна сигурност.
И къде е надеждата, къде е пътят?
Пътят е дълъг. Пътят към храма на всеки човек и на всички нас, на целия български народ е дълъг. Ние сме започнали да го вървим. Ето и тези протести точно това показват. Стъпили сме на пътя, направили сме първата крачка, няма да стигнем бързо, но сме започнали. И в това е точно надеждата.
