Д-р Здравко Георгиев: Либия втърдява позицията си
Д-р Здравко Георгиев: Либия втърдява позицията си / netinfo
Д-р Здравко Георгиев, съпруг на медицинската сестра Кристияна Вълчева, за предаването „Пропаганда” по Дарик.

Къде ви намираме в Триполи?

В жилището си в посолството съм, на третия етаж. Там, където пребивавам вече две години и седем месеца.

Как мина до сега свиждането на българските роднини, които бяха изпратени, със сестрите. Кажете ни честно какво се случва, онова, което не се казва в официалната информация.

Вижте какво, и на мен ми е много трудно да обясня това с думи, защото има много емоции. На първото свиждане чакахме половин час пред вратите на затвора. Слава Богу, разрешиха ни един час свиждане.

А какво ви беше обещано?

Беше ни обещано ежедневно свиждане на близките, през седмицата за която те са тук.

От кого беше обещано - от българин или от либиец?

От либийците няма никакво обещание. Това са били разговори между нашето правителство, не знам кой и кога е разговарял. Вие чухте по новините, че г-н Чаушев е разговарял със съответните представители на властта и бяха обещани ежедневни свиждания. А в последния момент ми казаха, че има право на три свиждания за по един час.

Кой точно ви обеща ежедневни свиждания?

Тук, от посолството, ни обещаха ежедневни свиждания.

Посолството е някой човек.

Разбира се, това е посланикът, а посланикът получава тази информация от Външно министерство. Тук посолството прави всичко – пускаха им ноти, свързаха се с министерство на правосъдието, с външно министерство и така нататък. Но в Либия е така.

В Либия по един час на ден.

По един час през ден. Аз такива рестрикции не съм виждал през последните 5 години. Постоянно ни висят на главата.

Има ли втвърдяване от либийска страна?

Според това, което виждам, разбира се, че да. Първо по отношение на свижданията. На мен все още не ми разрешават официални свиждания след смъртните присъди, на посолството също не разрешават. Въпреки многобройните опити, въпреки нотите, които се изпращат, въпреки молбите... но свиждания няма. Второто втвърдяване, вече ви казах – един час свиждане, при което цялата полиция там стои до нас, снимат ни, проверяват много щателно и стриктно багажа. Това до сега не е било, те знаят, че няма да внесем нищо. Освен храна и дрехи какво друго ще им дадем?

А имаха ли нещо против някоя част от багажа, нещо отстраниха ли?

Не, в това отношение няма какво, защото няма нищо незаконно, това са храни и дрехи.

Как се чувстват в момента роднините, какво разказват те?

Срещите протичат в толкова кратко време, трудно е да се опише емоцията. Има много мъка и сълзи, и радост, и гняв. Всички емоции са събрани в едно, всеки иска да се види с близките си. Свиждането се провежда в една стая, всички сме на куп, а преди всички бяха разпределени в различни стаи.

Плачат ли?

Ама разбира се, как! Има и сълзи, и радост, много е трудно да се опишат с думи емоциите.

Кое е онова, което най-много учуди роднините на сестрите?

Аз не съм разговарял с тях за това, какво ги е учудило. Трудно ми е да отговоря на този въпрос.

Тогава кажете нещо за психическото състояние на момичетата, как се държат?

Момичетата са зле, много зле. Това много сме го говорили. Разбира се, след осем години и две смъртни присъди.

Какво означава зле, как се държат?

Те се държат наистина достойно. Това го казвам аз, който съм бил с тях първите пет години, който най-добре го познава. Да ви кажа, държат се толкова добре, толкова адекватно, страхотни са.

Не очаквате ли някоя от тях да рухне?

Това може да се случи, естествено, всяка беда и всяка мъка има някакви граници. Те се държат много добре и с полицията там, по-добри затворници в този затвор не е имало.

Най-зле се чувства Снежана, ако не греша, някои от тях са говорели за самоубийство. Знам, че се опитвате да бъдете позитивен, но искаме да разберем до къде стигат техните надежди и тяхното отчаяние.

Надежди винаги сме имали, ако нямаме поне мъничко надежда, разбира се, че ще рухнем. Много време мина вече. В този контекст искам да кажа, че тази инициатива, която започнахте вие в Дарик радио, БТВ и в-к Стандарт, а те го подеха и други медии и целият български народ, е наистина страхотно. И аз навсякъде винаги съм се молил само да не е кампанийно, както е било до сега. И това нещо да не престава, докато не видим нашите момичета на свобода.

Помолете тези медии да не свалят лентите, докато не видят нашите момичета на свобода.

Разбира се, аз съм го казал, и пред БТВ, и пред Националната телевизия, и по вестниците, да не свалят и да си намират и нови форми, които да показват съпричастността, защото всеки един може да попадне в такъв капан и това наистина е страшно.

Разчитате ли вече на гражданския натиск, за който дълго време беше казвано, че не бива да се прави?

Граждански натиск винаги трябва да има, защото той е този, който ще подтиква не само България, но и Европа, и САЩ, и останалите.

Кажете ми сега мнението си за един български министър Феим Чаушев, каква е вашата оценка за него?

Срещал съм се няколко пъти с г-н Чаушев и така и не разбрах всички негови обещания, на какво се дължи този негов оптимизъм, че делото ще приключи бързо, след като аз винаги съм казвал, че за него бързо може да е месец, два, три пет, а за нас бавно е един ден. Но другото, което ми е направило впечатление от изявленията онзи ден, мисля че беше на г-н Калфин, който каза, че ще е необходима поне още една година, докато г-н Чаушев говори за много кратки срокове. Ами това са министър и заместник-министър, аз на кого мога да вярвам?

За миналата година оптимизмът на г-н Чаушев се дължеше на една президентска кампания. Тя беше полезна за тукашното политическо състояние на нещата. Мислите ли, че съм прав?

То нашето дело винаги е свързано с някаква кампания, с някакви избори и това е най-страшното и най-лошото. Но при него продължава оптимизма и след смъртните присъди. Дори той спомена, вижте колко страшно звучи, че потвърждението на смъртните присъди се е включвало в този цикъл от преговори или там какво преговарят, не ги знам, защото всичко е обвито в мъгла, никой нищо не ни казва.

Те казват „Ще ги обесим”, а българите казват „Ние това го очаквахме”.

Така излиза.

Има ли срив специално във вас? Вие защо не можете да се върнете в България?

До този момент, до потвърждаването на смъртните присъди, причината, която изтъкваха либийците, бе, че от страна на прокуратурата има възражения. А от тук нататък от 19-ти все още никой не е говорил по този въпрос.

Всеки от роднините аз питам в това студио дали ще съди родината след каквото и да е решение, сполучливо или несполучливо, на казуса „Либия”. Вие, д-р Георгиев, сте лично пострадал, ще съдите ли държавата България и кого точно, когато се отървете от целия този ад?

Вижте, ако започна да изреждам имена, се страхувам да не пропусна някого.

Но ще ги съдите ли?

Ами, аз на този етап първо съм все още тук. Второ – много ми е трудно да направя преценка. Освен това, аз смятам, че възмездие трябва да има. Вие някога видял ли сте политик или дипломат, осъден ефективно за престъпно действие или бездействие?

Надявам се вие да сте първите, които ще успеят да го направят. Ще ви кажа защо. Имаме информация, че външно министерство 1999 година е имало предложение към премиера Костов да отиде в Либия, да се срещне, имало е уредена такава среща, а после тя не се е случила. Тези факти няма ли да бъдат ползвани от вас и срещу кого, ако да?

Разбира се и аз ви казах, основната вина е за това, че бе пропуснато началото и мога да започна с Олег Маринов, посланникът ни тогава Кръстьо Илов, Надежда Михайлова, Иван Костов, Филчев и така нататък.

Вие сега с кого сте?

Тук съм със сина си.

Няма човек от посолството, който би могъл да влияе на този разговор, нали?

Не, абсолютно. Никой не може да ми влияе.

Аз мисля, че и на нас ни влияеха в началото, и на вас, да не говорите докрай честно какво се случва там.

Не, аз ви казвам всичко, както се случва, тук никой не може да ми влияе, особено откакто съм на свобода.

Разбирам, че вие сте решен да съдите хората които са виновни за това, което се случи, за липсата на политическа реакция през 1999 година.

Да, точно така, нека веднъж да ни освободят, нека се приберем в България след всичко чудовищно, което преживях, аз няма да оставя нещата така.

Къде ще бъдете на 9 февруари 2007 г., д-р Георгиев?

Тук.

Осем години, как ще ги отбележите?

Това каква годишнина е… с много мъка.

Това е най-грозният график, който бихме могли да следим. За нас е работа, за вас е животът ви. Желаем ви успех! Аз ви уверявам, че каквото зависи от нашия скромен екип, ще продължи.

Интервю