48 пр.н.е. Юлий Цезар разбива Помпей в битката при Фарсала. Битката е решителното сражение за едноличната власт на Рим.
През 1 век пр.н.е. Римската република преживява политическа криза. През 60 пр.н.е. трите най-големи политически фигури - Марк Крас, Гней Помпей и Юлий Цезар сключват таен съюз за борба с римския сенат. Този съюз се нарича Първи триумвират и изиграва голяма роля в държавните дела на Рим, но през 53 пр.н.е. Крас е убит, а Цезар и Помпей започват борба един с друг за едноличната власт.
Помпей е поддържан от привържениците на традиционното сенатско управление, а Цезар от привържениците на монархията.
През 49 пр.н.е. Сенатът лишава Гай Юлий Цезар от неговите пълномощия и заповядва да се разпусне армията, намираща се в Галия. В отговор на това Цезар обявява война на Рим и скоро начело на своите войски прави победоносно шествие из Италия. В същата година той разбива войската на Помпей Велики и неговите поддръжници в битката при Илерда, принуждавайки Помпей да бяга в Гърция и временно да се настани в град Лариса.
През есента на 49 пр.н.е. Цезар получава пълномощия на диктатор, а през юни 48 пр.н.е. неговата армия влиза в Тесалия.
Войските на Помпей и Цезар се разполагат недалеч от град Фарсала. Армията на Помпей Велики има числен превес, но той е незначителен. Числеността на всяка от двете армии е около 30 000 души, но армията на Помпей има неголям превес при конницата.
Цезар решава да не отлага решителното сражение, тъй като продоволствените му запаси са към края си, а набирането им във военни условия е изключително трудно. Бойният строй на армията на Помпей се състои от три линии, разтеглени по дължината на фронта. Всяка линия има по 10 редици. На десния фланг, който се опира в ручей със стръмни брегове, се намират киликийския легион и войските, пристигнали от Сирия, а конницата, стрелците и прашкарите заемат левия фланг. Отделен отряд е оставен за охрана на укрепения лагер.
Цезар заповядва на войските си да сринат укрепленията на собствения си лагер, показвайки им, че няма да има къде да се скрият в случай на поражение. Той също разполага войниците си в три линии. Левият фланг на позицията му се опира в ручея - там Цезар поставя два легиона, понесли големи загуби в предните битки. На десния фланг той разполага своя най-прославен легион - X, и го подсилва с конница и лековъоръжена пехота. Освен това, Цезар отделя няколко кохорти и образува от тях допълнителна, четвърта, линия - под ъгъл спрямо десния си фланг.
Помпей предоставя на противника си възможността да започне сражението, пазейки силите на своите войски. Легионите на Цезар се хвърлят в атака. Когато започва фронталното сражение, Помпей заповядва на конницата и лековъоръжените пехотинци да атакуват десния фланг на позицията на Цезар. Конницата на Цезар се обръща в бягство, увличайки със себе си, в дълбочина на своя десен фланг, преследвачите, които се надяват да ударят в тил войските на врага. Иззад фланга на Цезар обаче излизат шестте кохорти пехота, които атакуват нищо неподозиращите конници. Стрелците и прашкарите довършват разгрома на най-силния отряд на Помпей.
Унищожили конницата, прикриваща левия фланг на противника, конницата и пехотинците на Цезар атакуват фланга. Едновременно в атака минават и останалите легиони на Цезар. Не издържайки на натиска на врага, войниците на Помпей се скриват под защитата на укрепения си лагер. Самият той е оставил войските си по-рано - още като вижда, че конницата му е попаднала в засада. Помпей успява да се добере до кораб и се отправя за Египет.
Легионите на Цезар превземат от движение лагера на противника със щурм, а после започват преследване на бягащите войници. Скоро голяма част от верните на Помпей легионери са взети в плен.
Тази победа позволява на Гай Юлий Цезар да стане диктатор - първо за 10 години, а след това Сенатът му присвоява тази титла пожизнено.
681 г. на 16-тото заседание на Шестия Вселенски събор в Константинопол презвитер Константин за първи път споменава българската държава като такава.
Шестият вселенски събор (или Третият константинополски събор) се е провежда в периода от 7 ноември 680 г. до 16 септември 681 г. Свикан от император Константин IV Погонат, съборът взима 102 важни решения, осъжда патриарсите Сергий I, Пир и Кир, както и папа Хонорий I.
В изказването си презвитер Константин от Апамея споменава, че ако са го били изслушали, когато искал да се изкаже (още в началото на събора), „нямаше да претърпим това, което претърпяхме през годината, сиреч каквото претърпяхме във войната с България”.
Тази реч на Константин се свързва с датирането на мирния договор между България и Византия, който се явява международно признание на Дунавска България. Затова Началото на Дунавска България се брои от 681 г. Технически обаче това е признаване на част от преди това признатата още при Ираклий Кубратова Велика България - нещо като признаването на днешна Македония.
1471 г. Сикст IV е избран за римски папа. Рожденото му име е Франческо дела Ровере.
По време на понтификата си се обгражда с проверени, приближени и доверени му хора. Упрекван е в покровителство и облагодетелстване на близките си от християнските зложелатели. Щом заема Светия престол, призовава за кръстоносен поход срещу турците, който претърпява неуспех. Н
На Сикст IV се дължи издигането на Сикстинската капела, разширението на Ватиканската библиотека и отварянето на Капитолийския музей - първият в света обществен музей.
През 1482 г. Сикст IV определя правомощията на Испанската инквизиция, подчинявайки ръководството и делата й на първия велик инквизитор в историята - доминиканеца Томас де Торквемада.
През 1475 г. този папа вика в Рим водещия астроном и математик Региомонтан (Йохан Мюлер), поставяйки му за задача да изнамери способ, по който да се изправи изоставянето на Юлианския календар спрямо Пасхата. Близо век по-късно е въведено съвременното летоброене - Григорианския календар. През 1476 г. Сикст IV въвежда т.нар. „празник на непорочното зачатие” на 8 декември.
1483 г. отслужена е първата меса в Сикстинската капела. Храмът в Апостолическия дворец е официална резиденция на папата във Ватикана. Изборът на нов папа, конклав, се извършва именно в тук. Заради това е поставен комин на покрива на капелата.
Сикстинската капела е правоъгълна и с размери 40,93 м дължина и 13,41 м ширина - колкото Храма на Соломон според Стария завет. Висока е 20,70 м. Капелата е разделена на две части - по-широка, с олтара, за религиозни церемонии и по-малка част - за вярващите.
Храмът е построен е между 1483 и 1484 г. по нареждане на папа Сикст IV, откъдето идва и името му. Стенописите са с историческо религиозно съдържание, разделени според средновековната представа за световната история на три епохи: преди Десетте Божи заповеди да бъдат дадени на Мойсей, между Мойсей и раждането на Христос и християнската епоха. „Страшният съд” на Микеланджжело е нарисуван около трийсет години по-късно.
1902 г. Едуард VII е коронован за крал на Великобритания и Ирландия.
Алберт Едуард е първороден син на кралица Виктория и принц Алберт фон Сакс-Кобург-Гота. Тъй като майка му управлява дълго, той сяда на престола едва на 59- годишна възраст. До коронясването му е известен с кръщелното си име Алберт, но като крал приема второто си име - Едуард, тъй като такова име не е имало в империята.
Едуард се възкачва на трона след смъртта на Виктория през 1901 г., като денят на коронацията му, планиран първоначално през юни, е осуетен от остър пристъп на апендицит. Кралят е опериран успешно (по онова време това съвсем не е била рутинна операция и много хора са умирали) и коронацията е отложена за август. Едуард е много енергичен крал. Страховете на Виктория се оказват безпочвени, действията на Едуард във външната политика водят до съюзите на Великобритания с Франция и Русия и с изключение на недискретния му интимен живот, той има добро име пред нацията.
Въпреки неспокойния си личен живот и мнението на майка му за него като разсипник, Едуард води мирна политика, с изключение на Бурската война( 1899- 1902 г.), започната още при Виктория. Многобройните му пътувания зад граница го превръщат във водеща фигура в междудържавните отношения. Получава прозвището „Чичото на Европа”, тъй като е чичо на няколко европейски монарси, царуващи по същото време, включително Николай II и Вилхелм II.
1920 г. влиза в сила Ньойският мирен договор, наложен на България след поражението й в Първата световна война. Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.
През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид” без специални разрешения издавани със записване ден по-рано.
В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-Българската и Българо-сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.
В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от „стратегически”, но и от „национални” съображения.
На 19 септември сутринта в 10.25 ч. в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.
Договорът е подписан на 27 ноември 1919 г. от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. Според някои исторически документи след подписването той счупва писалката заради тежките клаузи.
От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 г. Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.
България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията. В допълнение, ако Междусъюзническата комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Сръбско-хърватско-словенската държава по 50 000 т въглища в продължение на пет години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.
1945 г. японският град Нагасаки е унищожен от атомна бомба с кодово име „Дебелака”. Любопитен факт е, че Нагасаки никога не е подлаган на голяма бомбардировка преди експлозията на ядрената бомба.
Градът е едно от най-големите пристанища в Южна Япония и е от голямо значение във войната поради широко вариращата си промишлена дейност, включително производството на снаряжението, военната екипировка на кораби и други военни материали.
На 1 август 1945 г. много бомби със силен експлозив са хвърлени върху града. Няколко от тези бомби опустошават корабостроителници и области в югоизточната част на града, включително сградите на известната фирма „Мицубиши Мотърс”. Шест бомби попадат на територията на Медицинския комплекс в Нагасаки, като три от тях са директно върху сградата.
Вредата от тези бомби е малка, но създава паника в Нагасаки и много хора, най-вече ученици, от провинциалните области са отведени на безопасни места и затова населението на града значително намалява преди ядрената атака.
Сутринта на 9 август излита американски стратегически бомбардировач - B-29 „Суперфортрес”, на борда на който е ядрена бомба (6,4-килограмово ядро от плутоний-239 с взривен еквивалент от около 21 килотона тротил). Първостепенната цел е град Кокура, а второстепенната - Нагасаки.
Пристигайки над Кокура, с половин час закъснение, лошите метеорологични условия (70% облачност) не позволяват изпълнението на атаката. След три обиколки над града и поради намаляване на количеството гориво, бомбардировачите се насочват към второстепенната цел - Нагасаки, където в 11.01 ч. е извършена бомбардировката.
1974 г. Джералд Форд става 38-ия президент на САЩ след като Ричард Никсън подава оставка. Той е първият президент, който не е избран на избори.
След оставката през 1973 г. на Спиро Агню, избран заедно с Никсън, Форд е номиниран за този пост от президента и е избран от Камарата на представителите и Сената, за да се спазят разпоредбите на 25-та поправка на Конституцията. Когато Никсън подава оставка на 9 август 1974 г., Форд става президент.
Рожденото му име е Лесли Линч Кинг младши, но името му е променено след като майка му се жени повторно. Родителите му се развеждат два месеца след неговото раждане и майка му се омъжва за Джералд Форд, на който е наречен, но никога не е осиновен формално от него. Форд отраства в Гранд Рапидс, Мичиган. Учи в Юридическия факултет на Иейл и става един от инициаторите на движение, което има за цел САЩ да не вземе участие във Втората световна война.
През 1942 г. Форд постъпва в морския резерв на САЩ. След подготвителна програма в Анаполис той става фитнес инструктор в подготвителен лагер в Северна Каролина. През 1943 г. започва служба на самолетоносач. Първоначално е назначен за директор по физическата подготовка и офицер в оръжейното отделение, а след това за асистент навигатор, като корабът му взема участие във всички големи бойни действия в Южния Пасифик. Уволнява се от армията като лейтенант.
Форд е член на Камарата на представителите за 24 години - от 1949 до 1973 г. и става лидер на малцинството от Републиканската партия. По време на своя мандат е избран за член на Комисията Уорън, която разследва обстоятелствата около убийството на Джон Ф. Кенеди.
След като вицепрезидентът Агню Спиро подава оставка по време на мандата на Никсън, на 10 октомври 1973 г., президентът номинира Форд, да заеме мястото на Агню по силата на 25-та поправка - тя се прилага за първи път. Сенатът гласува за него с мнозинство 92 на 3 гласа на 27 ноември 1973 г., а Камарата на представителите го одобрява на 6 декември с 387 срещу 35 гласа.
Когато Никсън подава оставка на 9 август 1974 г. в навечерието на сигурния му импийчмънт, Форд встъпва в президентството с думите „Нашият дълъг национален кошмар свърши”. На 20 август Форд номинира бившия губернатор на Ню Йорк Нелсън Рокфелер да запълни вицепрезидентското място, което той освобождава.
1992 г. на 25-те Летни олимпийски игри в Барселона, България заема 18-о място по брой на медалите.
Злато за страната ни печелят Николай Бухалов (кану каяк, два медала) и Иван Иванов (вдигане на тежести). Сребърни отличия получават Цветанка Христова (лека атлетика), Даниел Петров (бокс), Нонка Матова (стрелба), Весела Лечева (стрелба), Николай Пешалов (вдигане на тежести), Йото Йотов (вдигане на тежести) и Валентин Гецов (борба).
С бронз се прибират Йорданка Донкова (лека атлетика), Свилен Русинов (бокс), Мартин Маринов и Благовест Стоянов (кану каяк), Мария Гроздева (стрелба), Стефан Ботев (вдигане на тежести) и Валентин Йорданов (борба).
Освен това на тези игри за пръв път от 20 години всички страни отдународния олимпийски комитет участват на олимпиада. След разпадането на СССР през 1991 г., Естония, Латвия и Литва за пръв път участват със свои самостоятелни отбори след 1936 г. Останалите бивши съветски страни участват в „обединен отбор”. Той е в състав - Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Украйна и Узбекистан. Разпадането на Югославия пък води до дебют на страните - Босна и Херцеговина, Словения и Хърватия.
Любопитен факт е, че Барселона е избрана а домакин на Игрите ато родно място на президента на МОК - Хуан Антонио Самаранч. Другите градове, кадидатирали се за домакинство тогава, са Амстердам, Бризбейн, Бирмингам, Париж, Лозана и Белград.
1993 г. Албер II става крал на Белгия. Албер Феликс Юмбер Теодор Кристиан Йожен Мари е шестият крал на белгийците. Той е вторият син на крал Леополд III и брат на крал Бодуен I, когото наследява след смъртта му през юли 1993 г.
Детството му е белязано от смъртта при злополука на майка му Астрид Шведска и от Втората световна война. На 6 юни 1944 г. - десетия му рожден ден, започва десантът в Нормандия. Белгийското кралско семейство е отведено в Германия, после в Австрия, където е освободено на 7 юни 1945 г. от американските войски. Започналата политическа и династична криза ги принуждава да останат в Швейцария до юли 1950 г.
На 17 юли 1951 г. по-големият брат на Албер - принц Бодуен, става крал на белгийците след абдикацията на техния баща Леополд III.
Принц Албер заема обществени длъжности при управлението на брат му крал Бодуен. През 1958 г. става председател на Червения кръст на Белгия, а през 1962 г. - почетен председател на Белгийската служба за външна търговия. В това качество участва в многобройни икономически делегации по целия свят.
След смъртта на крал Бодуен, не оставил наследници, Албер полага клетва. Още в самото начало на царуването му Белгия става федерална държава, чиято нова конституция подписва на 17 февруари 1994 г.
На 3 юли 2013 г. Албер Втори обявява, че ще абдикира в полза на сина си Филип на 21 юли с.г. - в деня на националния празник на страната, обосновавайки се с преклонната си възраст и здравословни проблеми. Така той става първият белгийски крал, който доброволно напуска властта.
В България:
1988 г. България установява дипломатически отношения с Европейската икономическа общност. Европейската общност е готова да започне веднага преговори с България за сключване на Спогодба за търговия и търговско-икономическо сътрудничество, но развитието на взаимоотношенията е спряно поради политическата обстановка в страната.
След падането от власт на правителството на Тодор Живков отношенията се активизират много бързо. Проведени са преговори и на 8 май 1990 г. между България и Европейската общност е подписана Спогодба за търговия и търговско икономическо сътрудничество.
През есента на 1991 г. е взето решение да започнат преговори с България за сключване на Споразумение за асоцииране с Европейската общност. То е подписано на 8 март 1993 г. и влиза в сила след ратифициране от Народното събрание на България, Европейския парламент и парламентите на държавите членки на 1 февруари 1995 г.
Следващ етап в развитието на отношенията е представянето на официалната молба на България за пълноправно членство в ЕС на Европейския съвет в Мадрид през декември 1995 г. През юли 1997 г. е подготвено мнението на Европейската комисия относно кандидатурата на България за пълноправно членство в ЕС. През ноември 1998 г. са представени и първите редовни доклади на Европейската комисия за напредъка на страните кандидатки.
