1789 г. Джордж Вашингтон встъпва в длъжност като първи президент на САЩ. Вашингтон е главнокомандващ на Континенталната армия по време на Американската война за независимост (1775-1783), както и председател на Конституционния конвент от 1787 г.
На 15 юни 1775 г. Континенталният конгрес назначава Вашингтон за главнокомандващ на току-що сформираната Континентална армия. Предложението за назначението идва от делегата от Масачузетс Джон Адамс, който изтъква „неговите умения като офицер … големите му таланти и широко скроения му характер”. Той поема командването на 3 юли.
На 23 декември 1783 г., генерал Джордж Вашингтон подава оставка от задълженията си на главнокомандващ на армията. Това става пред Конгреса, който по това време заседава в Мериленд Стейт Хауз в Анаполис. Това действие е от изключителна важност за младата държава и създава прецедент, при който цивилни и избрани служители, а не военните, упражняват върховната власт. Положението и властта, която притежава Вашингтон са такива, че ако има желание да заграби властта, както преди него е направил Юлий Цезар, а след него Наполеон, то той е нямало да има проблем. В действителност сред най-големите му привърженици съществува желанието Вашингтон да задържи за постоянно властта и да стане крал, но той, както и повечето бащи на нацията, не одобрява тази идея.
Джордж Вашингтон председателства Конституционния конвент във Филаделфия през 1787 г. Той не участва в по-голямата част от дебатите, но неговият престиж е достатъчно голям, за да поддържа колегиален дух между делегатите. Той налага дух на конфиденциалност при разговорите, което кара мнозина да смятат, че основните принципи на президентската институция в САЩ са създадени, като са оформяни специално за Вашингтон. След края на конвента, активната поддръжка на Вашингтон убеждава мнозина, включително и представителите на Вирджиния да приемат Конституцията на САЩ.
Първите президентски избори в САЩ се провеждат, в рамките на Първия Конгрес на САЩ, на 4 февруари 1789 г. Оставено е всеки щат да реши сам как да бъдат избрани делегатите, които ще избират президент. От 13 щата 10 участват в електоралния вот, а от тях само 5 провеждат всеобщи избори за делегати.
Всеки от 69-те избиращи делегата разполага с два гласа, единият от които задължително трябва да е за кандидат, който не е от щата на гласуващия. Вашингтон събира 69 електорални гласа и е единодушен избор на делегатите, така той става единственият президент, който е избиран с единодушие, факт, който се повтаря по време на избора му за втори мандат през 1792 г. На второ място е Джон Адамс с 34 електорални гласа, който е посочен за вицепрезидент.
Конгресът признава резултатите на 6 април и след известно закъснение на 30 април Вашингтон полага клетва. Церемонията се състои пред Сената под портала на Федерал Хол в Ню Йорк. Изборът на Вашингтон за президент е разочарование за Марта, първата Първа дама, чието желание е да продължат със следвоенния спокоен живот във Маунт Върнан. Въпреки това тя бързо влиза в определената ѝ роля и започва да организира вечери и събирания за изтъкнати личности.
Вашингтон ръководи първата среща на правителството на Съединените щати на 25 февруари 1793 г. Противопоставянето в правителството между Александър Хамилтън и Томас Джеферсън по повод бюджетните приходи, води до формирането на политическите партии.
Вашингтон мирно предава президентската власт на Джон Адамс, след като прекарва два мандата на този пост. Той дава началото на множество други прецеденти, които изграждат спокойствието на следващите президентски мандати. Посмъртно е наречен „баща на Отечеството”, често е смятан за най-значимата фигура от „бащите основатели” и редовно е честван от признателните потомци.
Столицата на САЩ е наречена на него - Уошингтън, окръг Колумбия. Окръг Колумбия е създаден с акт на Конгреса от 1790 г. и Джордж Вашингтон е в основата му. Той взема участие и в избора на място за Белия дом. По това време теренът на бъдещата столица представлява мочурище и остава такова до 19 в. Столицата е разположена на юг, а не близо до големите градове на север, като компромис при съставянето на конституцията, за да се получи подкрепата на южните щати.
1803 г. Франция се съгласява да продаде Луизиана на САЩ. САЩ плащат 60 млн. френски франка (11 250 000 долара) и опрощават дългове на стойност 18 млн. франка (3 750 000 долара), с което общата сума на придобиването възлиза на 15 млн. Долара.
През 1802 г. президентът Томас Джеферсън иска да закупи Ню Орлиънс с цел да гарантира на американските търговци достъп до река Мисисипи. Към онзи момент Луизиана е френска територия и по време на преговорите в Париж французин, който живее в САЩ и е близък с Джеферсън, предлага на Наполеон да продаде цяла Луизиана и така да избегне потенциални търкания със САЩ в Северна Америка.
Идеята не допада на Джеферсън, тъй като според него продажбата само би узаконила френското право върху Луизиана, а от френска страна яростен отпор ѝ оказва Талейран, който е защитник на френската колонизация на Америка. Наполеон обаче се нуждае от пари, за да финансира военните си действия по онова време в Европа. (Успешните кампании на Наполеон в т.нар. Наполеонови войни до края на 10-летието в немалка степен се дължат и на парите от Луизиана).
Все пак сделката е сключена през април и ратифицирана през октомври. На 20 декември 1803 г. САЩ официално получават Ню Орлиънс от Франция, а с него и цяла Луизиана, присъединявайки към територията си общо 2 144 476 кв. км. Стойността на сделката е добра и за двете страни. Цената на акър е ниска и удобна за САЩ - 3 цента, но общата крайна сума е голяма - 15 млн. долара и е изгодна за Наполеон. В днешни пари (към 2010 г.) сделката би струвала приблизително 219 млн. долара.
1804 г. шрапнелът, наречен на името на Хенри Шрапнел, е използван за първи път от англичаните срещу холандците в Суринам.
Артилерийският боеприпас, снаряден с готови поразяващи елементи, е предназначен за поразяване на жива сила, кавалерия, небронирани цели. Запълнен е със сферични поразяващи елементи. При взривяване елементите се разпръскват. Исторически това е първият боеприпас с готови поразяващи елементи. Разпръскването се е осъществявало с димен барут.
Думата има и друго значение - „шрапнел” се използва и за осколка от снаряд, получена при взривяването и разпръскването на тялото му.
1945 г. Михаил Минин, при щурма на Райхстага, успява да се изкачи пръв на покрива. Краят на войната в Европа бе оповестен с поставянето на червеното знаме от храбрите съветски воини Егоров и Кантария над този символ на фашизма - Райхстага.
В началото Великата отечествена война се записва в опълчението. Воюва на Ленинградсия фронт и участва в разкъсването на блокадата на Леннинград. След раняване и успешно лечение е фронтови артилерийски разузнавач. Служи в 136-та артилерийска бригада от 79-ти стрелкови корпус на 3-та ударна армия. Военно звание сержант.
Включен е в състава на една от щурмовите групи, които имат задача да издигнат Знамето на победата над Райхстага. На 30 април 1945 г. заедно със старши сержант Гази Загитов и Александър Лисименко, сержант Алексей Бобров и капитан Владимир Маков успяват да проникнат в Райхстага и първи да издигнат Знамето на победата на купола от западната част на зданието в 21.30 ч.
Битката за Райхстага била кръвопролитна. Районът се охранявал от елитни есесовски части с обща численост от около 6000 души. Те били подкрепяни от танкове, щурмови оръдия и голям брой артилерийски оръдия. Групата пропълзяла колкото се може по-близо до „Кралския площад” и под прикритието на артилерията, с мощен удар се втурнала напред. Започнали ожесточени боеве. Навсякъде от прозорците стреляли немски снайперисти. От 51 души до сградата успели да се приближат едва 14 войника. Боят ставал все по-жесток, но 14-те успели да завладеят два кабинета на първия етаж в централната сграда. Там през прозорците развели знамето така, както било уговорено. Но било твърде ниско и съветските части не са ги забелязали. Последвали нови схватки. Бойците успели да овладеят два кабинета и на втория етаж. Отново развели знамето. Сега вече били забелязани. Артилерията засилила огъня. На помощ дошли батальоните на капитаните Неустроев и Давидов.
Батальонът на капитан Самсонов успял да се вмъкне от дясната страна на сградата. Боят ставал все по-кървав. Етаж по етаж бойците напредвали към покрива. И ето, изкачили те на покрива и какво да видят: там се сипят като градушка мини, снаряди и куршуми. В тази обстановка било невъзможно да се сложи знамето на купола. Затова го завързали на протегнатата ръка на Бронзовия конник. Немска зенитна батарея, която по една случайност оцеляла от огъня на Съветската артилерия, започнала да обстрелва знамето. Егоров и Кантария залегнали под Бронзовия конник.
Първият снаряд бил бронебоен. Той улучил конника, минал през него, без да се взриви. Но един от следващите снаряди успял да улучи ръката на конника и свали знамето. Двамата бойци, скрити до конника, изчакали да се стъмни, изкачили се на купола, завързали здраво червеното знаме и го оставили да се вее.
След войната продължава да служи в Червената армия. Завършва Военно-инженерната академия „Валериан Куйбишев” (Москва). Служи във ракетните войски със стратегическо предназначение. Пенсионира се с военно звание подполковник (1969). Завръща се в град Псков. Награждаван е с Орден „Червена звезда”, Орден „Отечествена война” II ст. и др. Почетен гражданин на град Псков.
1973 г. президентът Ричард Никсън поема отговорност за подслушването в аферата „Уотъргейт”. Аферата е свързана с незаконни действия на Комитета на Републиканската партия по време на избирателната президентска кампания през 1972 г. в САЩ. Обществено достояние става фактът, че представители на щаба на кандидата за президент и действащ към същия период президент на САЩ Ричард Никсън се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел „Уотъргейт” във Вашингтон.
През октомври 1972 г. вестник „Вашингтон Поуст” изнася информация, че ФБР е установило, че сътрудници на Никсън са шпионирали и саботирали множество кандидати за президент на Демократическата партия като част от операция, която по-късно става известна като аферата Уотъргейт. По време на президентската предизборна кампания пет крадци са арестувани на 17 юни 1972 г. в квартирата на Демократическата партия в комплекса Уотъргейт. Впоследствие те са свързани с Белия дом. Това се превръща в един от серията големи скандали, свързани с Комитета за преизбиране на президента.
С помощта на анонимен информатор с прякор „Дълбокото гърло” журналистите намират сведения за това, че Белият дом и Министерството на правосъдието са били осведомени за незаконното проникване в „Уотъргейт” и за опитите да се потули скандалът. Вместо всичко да приключи с процес и присъда за взломаджиите, разследването се задълбочава, случаят стига до Сената и започват да валят призовки към персонала на Белия дом. След тях идва ред и на оставките на висши служители от администрацията и изпращането им в затвора.
На 17 май 1973 г. започва телевизионното излъчване на изслушванията в Сената, което продължава до 7 август с.г., като аудиторията на предаванията достига 85% от населението с телевизионни приемници. По този начин скандалът добива национални измерения и Никсън поняся огромни политически загуби.
В началото на 1974 г. хората на Никсън започват да го изоставят, признавайки вината си за редица престъления като укриване на факти от ФБР в началото на разследването на аферата „Уотъргейт”, незаконни действия по време на предизборната кампания, опити за саботаж на разследването на скандала и др. Появяват се опити за въвличането на ЦРУ като виновна страна в скандала.
Положението на Никсън става все по-неблагоприятно - започва официална процедура, целяща евентуално импийчмънт на президента. През август на бял свят излиза неизвестен до тогава запис, правен няколко дни след проникването в „Уотъргейт”. На него се чува как Никсън и Холдеман обсъждат план за осуетяване на разследването. Той включва намесата на ЦРУ и изместването на фокуса към ФБР и националната сигурност. Тази касета се счита за най-уличаващото доказателство, след появата на което и последните поддръжници на Никсън го напускат, а болшинството от конгресмените са готови да гласуват за импийчмънт. Президентът обаче продължава да отрича участието си в аферата.
След като разбира, че е загубил подкрепата си в Сената, той решава да подаде оставка на 9 август 1974 г. На 8 септември е издаден документ, на базата на който Никсън не може да бъде съден за никакви престъпления от периода, в който е изпълнявал длъжността президент. До смъртта си той не се признава за виновен за никакви престъпления, макар че издаването на горепосочения документ се приема като косвено признание за вината му.
1975 г. завършва Виетнамската война. Втората Индокитайска война (наричана в САЩ „мръсната война”) се води от 1956 г. до 1973 г. между САЩ и Южен Виетнам (Република Виетнам) от една страна, и Северен Виетнам (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам (Виет Конг) от друга.
САЩ оправдават намесата си във Виетнам чрез „теорията на доминото” - САЩ смятат, че ако не се намесят да предотвратят падането на Южен Виетнам, под комунистическа власт ще попаднат всички държави в Индокитайския полуостров - Виетнам, Камбоджа, Лаос и т.н. Опасенията по-късно не се оправдават. Камбоджа попада под властта на комунистическите червени кхмери, които активно са били подкрепени и финансирани от Китай, а не от Виетнам. По-късно през 1978 г. Виетнам започва война с Камбоджа, побеждава я и след това сваля диктаторския режим на Пол Пот от власт.
Равновесното положение, в което навлиза войната, става ясно на Вашингтон в началото на 1968 г. след офанзивата „Тет” (виетнамската нова година), когато изключително дръзко и предизвикателно комунистическите партизани завладяват по-голямата част от провинциалните столици на страната и оперират в района на американското посолство в Сайгон. Стратези на тази операция е северно-виетнамския генерал Во Нгуен Зиап и генерала от Виет Конг - Тран Ван Тра.
Въпреки че американците успяват да си върнат частичния контрол върху загубените територии от чисто психологическа гледна точка става ясно, че трябва да се върви към преговори. Американската стратегия за измъкване от конфликта се реализира от новия американски президент Ричард Никсън. Американското командване решава като последно средство да засили въздушните операции, като в същото време предприеме масирано изтегляне на сухопътните войски. За три години Никсън намалява американските сили от 550 000 на 20 000 души и с това успява да намали загубите, които наброяват 150 американски войници на седмица.
През 1969 г. започват преговори с южновиетнамската левица за окончателно споразумение. През 1973 г. в разговорите се включва и Северен Виетнам. На мирната конференция в Париж от 26 февруари до 2 март 1973 г. южновиетнамското население получава правото на самоопределение, като американците се задължават да напуснат Южен Виетнам. След мощна офанзива на комунистическата партизанска армия през пролетта на 1975 г. сайгонския режим е свален със падането на Сайгон на 30 април 1975 г., след което се установява Временно революционно правителство.
През 1976 г. Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава под комунистическо управление. След общи избори за страната управлението е поето от Комунистическата партия на Виетнам. Ляворадикални режими се установяват в Лаос и Камбоджа.
1981 г. Христо Проданов изкачва връх Лхотце и става първият българин изкачил осемхилядник (8516 м), четвъртият по височина връх на планетата. Той се изкачва на Лхотце сам и без кислороден апарат по опасния и труден „Кулоар на Райс”. Роденият в Карлово Проданов става едва 25-ият алпинист, покорил този хималайски връх, но само трима преди него са го изкатерили без кислород.
Експедицията включва най-добрите 21 български алпинисти по онова време, но след покоряването на върха от Проданов тя е обявена за успешна и прекратена, за да не бъдат предприети излишни рискове. Експедицията е част от националната програма за отбелязване на 1300-годишнината на българската държава и е обявена за най-важната спортна проява в нея.
1993 г. в Европейската организация за ядрени изследвания (CERN) е създадена World Wide Web. Идеята за World Wide Web е предложена през 1989 г. от английския инженер Тим Бърнърс-Лий, който ръководи и нейната първа реализация в мрежата на Европейската организация за ядрени изследвания в края на 1990 г.
Първите хипертекстови системи се появяват още през 60-те години, но Бърнърс-Лий пръв прави тази технология достъпна чрез Интернет, където тя разкрива пълните си възможности. През 1989 г. той прави предложение за създаване на хипертекстова система и през следващата година, заедно с белгиеца Робер Кайо, започва активна работа по нея.
Към края на 1990 г. са разработени основните компоненти на World Wide Web - мрежовият протокол HTTP, маркиращият език HTML, първият уеб браузър WorldWideWeb, първият уеб сървър CERN httpd и първите уеб страници, които описват самия проект. Това програмно обезпечаване е предназначено за работната станция NeXTcube и малко по-късно се налага създаването на прост текстов браузър, който да бъде лесно преносим към различни компютърни системи - Line Mode Browser.
На 6 август 1991 г. Тим Бърнърс-Лий публикува съобщение в Usenet групата alt.hypertext, с което на практика прави World Wide Web публична услуга, достъпна в Интернет. Месец по-късно в Станфордския линейноускорителен център започва да функционира първият уеб сървър, разположен извън Европа.
В България:
1933 г. е основана Русенската художествена галерия. На тази дата тогавашния кмет на града инж. Юрдан Павлов подписва акт за учредяване на постоянна галерия-художествен музей. Тя се помещава в Дома на изкуствата и печата, а няколко години по-късно е преместена в залите на Русенската библиотека.
Първоначалният фонд е сформиран от творбите на художниците-русенци Александър Лазаров, Атанас Михов, Владо Владимиров, Георги Каракашев, Димитър Диолев, Карл Матей, Кирил Станчев, Любен Гайдаров, Никола Костов, Руси Ганчев Тодор Янков, както и от дарения на други художници и граждани на Русе картини и скулптури. Тези произведения съставят колекцията „Основатели на Русенската художествена галерия”.
През 1946 г. се променят статута и принципите на управление на Галерията. Учредява се Народна художествена галерия в Русе, в която „ще се съхраняват творби на художници и скулптори с висока художествена стойност и национални и битови достойнства”. Така вече съществуващият фонд започва да се попълва с нови произведения, подарени от Министерството на народната просвета, Камарата на народната култура и Градският народен съвет. Русенската художествена галерия е преместена в Доходното здание, днес Драматичен театър „Сава Огнянов”.
Днес Русенска художествена галерия има фонд от 2750 творби. Той свидетелства за развитието и постиженията на българското изкуство от края на 19 в. до наши дни. В него са представени направленията: „Родно изкуство”, „Новите художници от 30-те години”, „Съвременни художници”, като съществено място е отредено а русенските автори. Любопитен факт е, че съществена част от графичния раздел е дело на чуждестранни художници - от Франция, Словакия, Китай и др.
