Факти от календара: 28 март

845 г. Париж е опустошен при нападение на викинги, предвождани от Рагнар Лодброк.

Има сведения, че Ил дьо Франс е населяван от хора отпреди поне 40 000 години. Счита се, че Париж е основан около 250 г.пр.н.е. от келтското племе паризии, които основават рибарско селище на брега на Сена. Градът попада под владичеството на римляните, водени от Юлий Цезар през 52 г.пр.н.е. след потушаване на въстанието на Верцингеторикс.

Завоевателите наричат новия си град Лутеция, което означава „блатиста местност” или „място, заобиколено с вода”, което много по-късно историците тълкуват като „остров”. Градът процъфтява и нараства значително докато е под римско владение. През 212 г. получава новото си име Париж, кръстен на местното племе паризии. В следващите два века градът е непрекъснато нападан от варварски племена, докато Римската империя се разпада и през 451 г. районът около Париж е завладян от Атила. В последния момент Атила се отклонява и не напада града.

Римското владичество е прекратено през 508 г., когато Хлодвиг I прави от града столица на франкската династия Меровинги. Нашествията на викингите през 800-те години принуждават парижани да построят укрепление на Ил дьо ла Сите. На 28 март 845 г. Париж е опустошен от викингско нападение, вероятно под водачеството на Рагнар Лодброк, който прибира огромен откуп, за да си тръгне.

Рагнар Лодброк е легендарен датски герой, представител на династията Инглинги. Любопитен факт е, че действителни доказателства за неговото съществуване няма. Известен е предимно от древноскандинавски легенди и саги. Ако е съществувал, е живял през 9-ти век и е бил един от най-великите военни водачи на Дания. Едно от събитията, които му се приписват е именно завземането на Париж през 845 г.

Името „Лодброк” (Лодброук) означава „кожени гащи”. Според историята това прозвище той добива след битка с дракон, в която той е облякъл в панталон и риза, напоени с катран, за да се предпази от отровата на дракона. Според легендите той попада в плен при друга битка и след това умира от мъчителна смърт в затвора. Неговите синове отмъщават за неговата смърт.

Слабостта на Каролингите - френска кралска династия, довежда до постепенния възход на парижките графове; Одо, граф на Париж е избран от феодалните владетели за крал на Франция. Но Шарл III също претендира за трона. Накрая през 987 г. Хуго Капет - граф на Париж, е избран за крал на Франция от големите феодални владетели след смъртта на последния Каролинг.

Още от Х в. Париж е един от главните градове на Франция: намира се в сърцето на богат земеделски район, с кралски замъци, абатства и катедрала; през XII в. с откриването на Сорбоната градът става едно от първите университетски средища, както и център на изкуствата. Постепенно кралската власт се установява трайно в града - неговата политическа и икономическа мощ не спира да расте. В началото на 14 в., Париж вече е един от най-важните центрове на западния свят. През 17 в. градът е столица на най-мощната европейска държава.

1802 г. астрономът Хайнрих Вилхелм Олберс открива 2 Палада. Това е вторият известен астероид след 1 Церера. Носи името на дъщерята на реката Тритон, Палада от древногръцката митология, която бива убита случайно от Атина Палада.

Астероидът бил наблюдаван по време на окултация на звезда и по този начин е бил измерен неговият диаметър. Орбитата на Палада е разположена в централната част на основния пояс и се отличава със сравнително голямата за размерите на астероида инклинация и ексцентрицитет.

Палада все още не е посетен от космически апарат, но е възможно да бъде изследван от мисията на НАСА Даун след Церера и Веста.

Любовта на Хайнрих Вилхелм Олберс към астрономията проличава още на четиринадесетгодишна възраст. През 1777 г. той наблюдава слънчевото затъмнение. През 1781 г. предприема пътешествие до Виена, където си издействува разрешение да посети обсерваторията на Максимилиан Хел, и на 17 август 1781 г. вижда за първи път планетата Уран (открита една година преди това от Хершел).

Докато дежури край леглото на болен другар, Олберс измисля метод за пресмятането на орбитите на комети; този метод е цяла цяла епоха в изучаването на кометите и се използва широко и досега. Това важно откритие е публикувано от барон фон Цах под заглавие „Върху най-лесния и удобен метод за пресмятане траекторията на една комета”, Ваймар, 1797 г. Работата съдържа таблица с 87 орбити. Броят на изчислените орбити е увеличен до 178 от Енке във второто издание (1847) и до 242 от Гале в третото (1864 и 1894 г.).

Смелата му хипотеза за произхода на астероидите - разрушаването на една първична голяма планета („Месечни кореспонденции”, VI, 88), въпреки че по-късно като че ли се отхвърля, първоначално е подкрепена чрез откриването на Юнона (от Хардинг) и на Веста (от самия Олберс) точно в околностите на съзвездията Кит и Дева, където би трябвало да се локализират възлите на такива предполагаеми планетни фрагменти.

Казват, че никога не спял повече от 4 часа, като по-голямата част от нощта отдавал на астрономически наблюдения. Горната част на къщата му била приспособена за обсерватория. Специално внимание Олберс обръщал на кометите и една от тях, кометата от 6 март 1815 г. (с период 74 години), е наречена на негово име.

1885 г. в САЩ официално е създадена Армията на спасението. Главната квартира на Армията на спасението се намира в Лондон, но има представителства в 121 страни.

Международната мисионерска и благотворителна организация е основана от Катрин Буут и Уилям Буут, който напуска клона на Методистката църква, където е служител, за да започне хуманитарна дейност сред най-ниската класа на обществото в Лондон, с цел да разпространява християнството и да оказва помощ на нуждаещите се. Това международно движение има полувоенна структура.

Учението й е основано на Библията и практическата грижа за човека. Според основателя си, Армията на Спасението показва, че е възможно и необходимо, в свят подчинен на материализма, да съществува едно видимо християнство, радостно и активно, търсейки по всякакъв начин да победи глада в света, бедността и социалното неудобство. Извършва обществена, църковна и благотворителна дейност.

Първите култове на организацията са един вид неформални събрания за подкрепа на бедните и бездомните и проповеди, насочени към покаяние и възвръщане към вярата. Уилям Буут не е имал никакво намерение да основава нова църковна форма: искал е хората, веднъж освободени от бедността, да се върнат да посещават своята общност. Но след няколко отказа за връщане в съответните общности, било по желание или поради страх, че няма да са добре приети, Буут разбира, че Армията на Спасението, оставайки с християнско вдъхновение, има нужда да се превърне в едно стабилно движение, със заповеди и правилници, еднакви за всички членуващи по света.

Любопитен факт е, е преди да получи сегашното си название, организацията променя името си още два пъти - „Християнска мисия на източен Лондон” и „Християнска мисия”. През 1878 г. благодарение на сина на Бут, приема името „Армия на спасението”.

Уилям Буут става известен като генерала, докато съпругата му Катрин е наречена „майка на Армията на спасението”. Докато Уилям говори с бедните и ги просвещава, Катрин говори с богатите и се опитва да получи финансова помощ за благородното си дело. Организацията най-добре бива описвана според двамата с трите „с”: Супа, Сапун и Спасение.

В Армията на Спасението има различни категории: последователи, които макар и приемащи етично нормите на организацията, нямат задължения към самата нея; войници, доброволни членове с пълни права и офицери или организационни ръководители, които заедно с външните служители са единствените, получаващи заплата. Вътрешната йерархия е съставена от войници, подофицери (сержанти и старши сержанти) и офицери (старши лейтенант, капитан, майор, подполковник, полковник и генерал). Националните генерали се наричат „комисари” и съставляват световния съвет, който избира истинския генерал - Главен командир на Армията на Спасението в света.

1891 г. в Лондон се провежда първото световно първенство по вдигане на тежести. То е организирано от Международната федерация по вдигане на тежести.

През март 1891 г. в тридневно състезание участват щангисти от Брюксел, Хамбург, Англия, Виена, Италия и Берлин. Едуард Лоурънс Леви от Англия става първия световен шампион по вдигане на тежести. Първото състезание се е състояло главно от повторения и редуване на различни тежести - 25 и 38 кг във всяка ръка.

От Летните олимпийски игри в Токио през 1964 г. до Летните олимпийски игри в Лос Анджелис 1984 г. всяко участие на олимпиада се зачита и като световно първенство по вдигане на тежести. Атлетите се състезават в общо 15 категории (8 за мъжете и 7 жените).

1910 г. първият хидроплан, конструиран от французина Анри Фабр, излита край Марсилия. Хидропланът на Фабр е имал рамка от ясен с памучно покритие. Поплавъкът пък е бил изработен от шперплат. Тежал над един тон, а размахът на крилете е достигал 14 м.

Фабр никога не е пилотирал самолет преди този паметен мартенски ден през 1910 г. След като стартира 7-цилиндровия двигател с 50 к.с. и полита на височина 2 м над водата. Хидропланът му изминава около 2 км със скорост 24,5 км/ч.

Всъщност Фабр не е единственият човек, който се опитва да построи самолет, който излита от водата, лети успешно и се приземява отново във водата. Друго изобретатели също правят множество опити - дори още преди братята Райт да успеят да излетят и да се приземят в Кити Хоук. Австриецът Уилям Крес създава хидроплан през 1901 г., който излита от река Сена, но не със собствена енергия, а теглен е от параход. Луи Блерио от Франция и Глен Къртис от САЩ също правят опити, като Къртис успява година след Фабр.

1930 г. Турция променя името на Константинопол на Истанбул, а на Онгора - на Анкара. Днес Истанбул или Цариград, чието първо историческо име е Византион, наричан още Стамбул и Константинопол, е най-големият град в Турция, представляващ икономическото, културното и историческото сърце на страната. С население от 13,5 милиона, града образува една от на най-големите градски агломерации в Европа и е сред на най-големите градове в страната и света по население.

Истанбул е преходно-континентален град, разположен около Босфора, през него минават едни от най-натоварените пътища в света. Неговият търговски и исторически център се намира в Европа, а една трета от населението му живее в Азия.

Основан през 660 г. пр.н.е. като Византион, по късно Константинопол, още Цариград, Истанбул е разработен да се превърне в един от най-значимите градове в историята. За почти шестнадесет века той служи като столица на четири империи - Римската империя (330-395), Византийската империя (395-1204 и 1261-1453), Латинската империя (1204 - 1261) и Османската империя (1453-1922). Той изиграва ключова роля в развитието на християнството по време на римски и византийски времена, преди османците да завладяват града през 1453 г. и да го превърнат в ислямска крепост и седалището на ислямския халифат.

През 2010 г., Истанбул беше обявен за Европейска столица на културата и стана десетата най-популярна дестинация в света. Голяма част от историческия център е под защитата на ЮНЕСКО, като обект на световното културно наследство.

Любопитен факт е, че името „Истанбул” идва от гръцкия израз „към града” („ис тин полин”) - така възклицавали оттеглящите се към вътрешността на обсадения от турците град гърци. Съществува и предание, че когато завоевателят на града Мехмед II го превзема след дълга обсада, той заявява на гръцки на събралото се множество, че от днес нататък тронът му ще бъде „в града”.

1940 г. в САЩ е открит нов изотоп на урана - плутоний-239. Открит е от американския учен Глен Сийборг чрез облъчване на уран с деутерони.

Плутоният е радиоактивен трансуранов елемент с метален характер и принадлежи на групата на актинидите. При стайна температура е сивкав метал с висока плътност и характерен блясък, който бързо губи при контакт с атмосферата поради оксиление. Има температура на топене от 640°С и кипи при 3228°С.

Практически най-значимият му изотоп е 239, с период на полуразпад от 24 360 години. 239 се получава в ядрените реактори от уран-238 при захват на неутрон и се разпада чрез излъчване на алфа-частица или чрез спонтанно делене.

В края на 1940 г. и началото на 1941 г. американските учени Сиборг и Макмилън от калифорнийския университет „Бъркли” успели да получат първия грам от тежкия метал плутоний-239 при облъчване на уран-238 с неутрони. В природата се среща в минимални количества като продукт на естествени ядрени реакции, протичащи в урановите руди. Съществуващите естествени количества са от порядъка на няколко атома на няколко тона уранова руда.

1974 г. Николае Чаушеску е избран за президент на Румъния. Чаушеску е ръководител на комунистическа Румъния от 1965 г. до падането на режима му през декември 1989 г.

След като комунистите идват на власт през 1947 г., Чаушеску става министър на земеделието, а по-късно зам.-министър на въоръжените сили в правителството на Георгиу-Деж. През 1952 г. става член на Централния комитет на Румънската работническа партия (РРП), само два месеца след елиминирането на „московската фракция“ (водена от Ана Паукер) от ръководството на партията. През 1954 г. Чаушеску става пълноправен член на Политическото бюро на РРК, а по-късно успява да заеме втора позиция в йерархията на РРК.

Само три дни след смъртта на Георгиу-Деж, през март 1965 г., Чаушеску поема поста генерален секретар на Румънската работническа партия (това е името на Румънската комунистическа партия по това време, след насилственото обединяване с крило на Социалдемократическата партия през 1948 г.). Едно от първите неща, които прави Чаушеску с идването си на власт, е преименуването на РРП в Румънска комунистическа партия (РКП). Същевременно, той заявява, че Румъния е станала социалистическа страна и решава да смени официалното наименование на страната от Народна република в Социалистическа република Румъния.

През 1967 г., Чаушеску става член на Държавния съвет, което укрепва позициите му във властта. С отказа си румънската армия да участва в инвазията в Чехословакия заедно със страните-членки на Варшавския договор, както и с активното си поведение на публично осъждане на тези действия, Чаушеску успява за известно време да привлече симпатиите както на сънародниците си, така и на Запада.

От 1972 г. Чаушеску започва да прилага проект за „систематизиране“ на градските и селски населени места. Проектът е представян от пропагандната машина като голяма крачка напред към „многостранно развитото социалистическо общество“ и предвижда масовото изселване на селяните в новопостроени блокове. Апогей на тази програма е унищожаването на стотици исторически паметници, включително и църкви, както и прекрояването на Букурещ в чаушесковски стил.

От 70-те години, Чаушеску става обект на все по-разпространяващ се култ към личността, какъвто няма в Европа от времето на смъртта на Сталин. Диктаторът е наречен „Геният на Карпатите”, както и „великият водач”.

През 1974 г. Чаушеску приема титлата Президент на Румъния. Николае Чаушеску получава скиптър за да се отбележи изборът му от РКП за президент на Румъния. Скиптърът е поднесен от председателя на Великото национално събрание Щефан Войтек. Любопитен факт е, че провокиран от проявата, художникът Салвадор Дали изпраща на диктатора „поздравителна” телеграма. Румънският печатен орган на комунистическата партия вестник „Скънтея” обаче не схваща ироничния тон и публикува целия текст на телеграмата.

По време на „Епохата на Чаушеску” Румъния става четвъртият по обем в Европа износител на оръжие. Въпреки това диктаторът мечтае да стане Нобелов лауреат за мир.

През декември 1989 г. срещу Николае Чаушеску е заведено дело, което е изключително спорно от юридическа гледна точка. Чаушеску е обвинен в престъпления срещу държавата, геноцид срещу собствения си народ, откриване на тайни сметки в чужди банки и „подкопаване на националната икономика”. Делото е водено и приключено скоропостижно и при извънредни обстоятелства; Николае и Елена Чаушеску са осъдени без право на обжалване и екзекутирани на Коледа 1989 г. Екзекуцията на семейство Чаушеску бележи края на „революциите” в страните от Източна Европа през 1989 г.

1979 г. след 30-дневна експлоатация вторият реактор на АЕЦ, разположена на остров Три Майл, САЩ, аварира. И до днес аварията в ядрената електроцентрала „Три Майл Айлънд” на едноименния остров в окръг Дофин, Пенсилвания, е считана за една от трите най-големи световни аварии. След инцидента са закрити 53 от 129 АЕЦ-a. В световен мащаб другите две големи аварии са тази в Чернобил (СССР) и Фукушима (Япония).

В нощните часове преди аварията реактор TMI-2 работи на 97% от пълната си мощност, докато реактор TMI-1 е изключен за презареждане. Веригата от събития, довела до частичното топене в сърцевината на реактора започва около 4.00 ч. във втория контур на рактора - единият от двата главни контури в реакторите с вода под налягане.

Работници почистват задръстването в един от шестте кондензаторни полировачи (филтри, пречистващи водата във втория контур) когато, по все още неизвестни причини, помпите, захранващи полировачите спират. Когато обходният клапан не се отваря, водата спира да тече към главните захранващи помпи на втори контур и те също спират работа. Когато парните генератори спират да получават вода реакторът изпълнява аварийно изключване.

За осем секунди контролните пръти са вкарани в сърцевината на реактора, за да удържат ядрената верижна реакция, но реакторът продължава да произвежда остатъчна топлина. Така, понеже парата не може повече да се използва в турбината, топлината няма как да бъде изведена от първия контур на TMI-2.

В следствие на загуба на възможност за отвеждане на топлината от първи реакторен контур и отказа на спомагателна система да сработи, налягането в първи контур започва да расте, което води до автоматично отваряне на главния освобождаващ вентил, който се намира на върха на компенсатора на обема. Винтилът се отваря само в спешни случаи и би трябвало да се затвори отново, след като силното налягане бъде облекчено, но той остава отворен заради механична повреда, за която по-късно се разбира че е имало индикаци за производствен дефект. Отвореният винтил позволява охлаждаща вода да излезе от първи контур, което става главната механическа причина за последвалата криза със загуба на охлаждане и топене в сърцевината на реактора.

По време на разследването на контролните системи за управление на реактора се откриват критични човешки грешки, свързани със инженерното проектиране на сигналните устройства в интерфейса на системите. Въпреки че винтълът бил заседнал в отворено положение, светлина на контролнито табло показвала, че той е затворен. Всъщност светлинната сигнализация не индикира позициата на винтила, а положението на соленоида (спираловиден електромагнит) и така създава погрешно впечатление за затворен винтил. Така операторите биват подведени и не успяват коректно да диагностицират проблема в продължение на няколко часа.

Инженерният дизайн на сигнализацията за главния освобождаващ винтил се оказва тотално сгрешена още от създаването й. Това причинява значително объркване сред операторите, защото налягането, температурата и нивата в първи контур, наблюдавани от тях на апаратурата, не се държали както би трябвало, ако винтилът е затворен, а те били убедени, че той е затворен. Това объркване допринася за сериозността на злополуката, защото за операторите било невъзможно да излязат от цикъла на предположенията, очертан от показателите на техните инструменти. Операторите не били обучени да разбират двусмисленото поведение на индикатора на освобождаващия винтил и да гледат за допълнително потвърждение, че винтилът е затворен.

В 6.00 ч. в контролната зала идва новата смяна оператори. Един от новодошлите забелязва въпросния уред, отчитащ прекомерно висока температура и използва резервен блокиращ винтил, за да спре изтичането на охладител през освобождаващия винтил. За нещастие обаче, херметичната зона на реактора вече е залята от около около 120 000 л замърсена охлаждаща вода, изтекла от първи контур. Така, едва 165 минути след началото на проблема, замърсената вода достига детекторите и се активира алармената система за повишен радиационен фон. До това време обаче, нивото на радиация на основната охлаждаща вода било окол 300 пъти по-високо от нормалните и централата била сериозно замърсена.

Извънредно положение е обявено в 6.56 ч. от инспектор на енергоблока, а по-малко от 30 минути, след това началникът на централата обявява обща извънредна ситуация „с потенциал за сериозни радиологични последици” за обществеността. Операторът „Метрополитън Едисън” уведомява Агенцията за управление в извънредни ситуации на Пенсилвания, които на свой ред се свързват с щатски и местни агенции, губернатора на Пенсилвания Ричард Торнбърг и лейтенант губернатор Уилям Скрантън, когото Торнбърг назначава за отговорник по събиране и предаване на информация за аварията.

Скрантън провежда пресконференция, в която убеждава, все още някак объркано относно тази възможност, като казва, че „макар да е имало малко изтичане на радиация… не е регистрирано превишаване на нормалните нива на радиация”. Това изявление се оказва в противоречие с друго официално лице и с изявления на „Мет Ед”, според които не била изпусната никаква радиация. Всъщност, записите от инструментите в централата и детекторите извън нея показват освобождавания на радиация, макар те да не са били застрашаващи общественото здраве докато са временни, и при условие, че удържането на тогава високо замърсения реактор е изпълнено.

Ядосани на „Мед Ед” за това, че не ги информират преди да извършат освобождаването на пара от централата и убедени, че компанията подценява сериозността на аварията, щатските власти се обръщат към Националната регулаторна комисия. След като са известени за инцидента от Националната регулаторна комисия задействат техния отдел за извънредни ситуации в Бетесда, Мериленд и пращат свои представители в Три Майл Айлънд.

На третия ден след аварията е открит водороден балон в реактора. Една водородна експлозия може да разруши реактора и да доведе до огромно изтичане на радиоактивен материал. Предприемат се назабавни мерки за намаляване на водородния балон и, според информацията от „Мет Ед”, обемът му спада значително на следващия ден.

Съществува известно противоречие в данните, които обяваяат оператора и официалния регулатор за освободения радиоактивен материал. Часове след началото на аварията Агенцията за защита на околната среда започва всекидневно взимане на проби от околната среда в трите най-близки населени места до ценртралата. На първи април е установен продължителен мониторинг на 11 места, който е разширен до 31 места два дни по-късно. Вътрешният анализ на агенцията заключва, че след злополуката няма повишена радиоактивност достатъчно над фоновите нива, такава че да причини дори един случай на смърт от рак сред хората в района. Агенцията за защита на околната среда не намира никакво замърсяване в пробите от вода, почви, скали, и растения.

28 часа след началото на злополуката лейтенант Уилям Скрантън Трети прави медиен брифинг и казва, че собственикът на централата Метрополитън Едисън уверява щата, че „всчико е под контрол”. По-късно същия ден Скрантън променя изявлението си, като казва, че „ситуацията е по-сложна, отколкото компанията ни уверяваше в началото”. Появяват се противоречиви изявления относно количествата на освободената радиоактивност. Училищата се затварят, гражданите са предупредени да останат по домовете си, а на фермерите се казва да държат животните си на закрито и да ги хранят със складирани фуражи.

Губернатот Дик Торнбърг, по препоръка на председателя на Националната регулаторна комисия, разпорежда да бъдат евакуирани бременните жени и децата в предучилищна възраст в радиус от 5 мили (8 км) от централата. На 30 март зоната за евакуация е разширена на до радиус от 20 мили (32 км). За няколко дни 140 000 души напускат територията. Повече от половината от 663 500 души население остават вътре в 30-километровия радиус. Според проучване, проведено през април, 1979 г. 98% от евакуиралите се се връщат по домовете си до три седмици.

Реактор TMI-2 работил само 13 месеца, но след аварията той е твърде лошо увреден и замърсен, за да продължи работа. Затова той бива постепенно деактивиран и затворен завинаги. Почистването започва през август 1979 г. и официално приключва декември 1993 г., с общи разходи за почистването около 1 млрд. долара. Бенджамин Совакуул в своята предварителна оценка на най-големите енергийни злополуки изчислява, че аварията в ТМА причинява тотален разход от 2,4 млрд. долара само за разрушено имущество.

Отначало усилията са насочени към почистване и обезопасяване на площадката, най-вече към отстраняване на горивото от увреденя реактор. От 1985 г. нататък от площадката са отстранени към 91 тона радиоактивно гориво. Първата голама фаза от почистването завършва в 1990 г., когато са натоварени на кораби около 140 тона радиоактивни отпадъци за складиране в хранилище в Айдахо. Все пак, замърсената охлаждаща вода, която се стича в бетонните основи на сградата прави радиоактивните остатъци невъзможни за почистване.

Любопитен факт е, че аварията в Три Майл Айлънд вдъхновява социологът Чарлс Пероу от Йейлския университет за неговата теория на системната злополука, според която злополуката се случва в резултат от неочаквано взаимодействие на многократни провали в една сложна система.