1684 г. италианският астроном Джовани Доменико Касини открива Диона и Тетида - естествени спътници на Сатурн. Касини нарича четирите спътника на Сатурн, които открива - Тетида, Диона, Рея и Япет, с колективното име Звездите на Луи в чест на своя крал Луи XIV. Преди 1847 г. астрономите са наричали всички спътници Сатурн 1 до Сатурн 7, включвайки в поредицата и Титам, Мимас и Енцелад.
През 1847 г. синът на Уилям Хершел - Джон, в своята публикация „Резултати от астрономически наблюдения направени на Нос Добра надежда” предлага използването на съвременните имена на спътниците, като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бога Хронос.
Диона е съставена предимно от лед, но се предполага, че във вътрешността й се намират значителни количества плътни материални като силикатни скали. Водещото полукълбо на Диона е покрито с множество кратери и е с еднородна яркост, докато задното полукълбо е покрито с мрежа от ледени хребети.
Според една теория скоро след формирането на Диона, когато спътникът е бил все още геологически активен, са протичали процеси като кривулканизъм, довели до образуването на „жили“ по повърхността, съставени от кондензирал лед и скален материал. Впоследствие геологичните процеси са затихнали, но водещото полукълбо все още е било подложено на активно бомбандиране от метеорити, довели до елиминиране на жилите в това полукълбо и запазването им само в задното.
Тетида е изградена предимно от лед. Повърхността му е осеяна с множество кратери, наблюдават се пукнатини и разломи в леда. На задното полукълбо на Тетида се намира кратера Одисей, чийто диаметър от 400 км съставлява почти 2/5 от диаметъра на спътника. Въпреки че очертанията на кратера са видни, релефът му е почти гладък поради слягването на ледената кора на Тетида в период на милиони години.
Друга забележителност на Тетида е „Пропастта Итака”, широка 100 км и дълбока от 3 до 5 км и простираща се на дължина 2000 км или приблизително 3/4 от обиколката на спътника. Според една от теориите за произхода й, тя е образувана вследствие на разширението на спътника, след като течната в миналото вода във вътрешността му е замръзнала. Според другата теория обаче, пропастта се е образувала след сблъсък с астероид, образувал кратера Одисей под действието на сеизмичните вълни, породени от удара.
1871 г. журналистът Хенри Мортън Стенли започва своето странстване, в опит да открие мисионера и изследовател Дейвид Ливингстън. Африканскиятпрякор на Стенли е „Була матари”, което в превод означава „Разбивачът на скали”.
Роден е като Джон Роуландс на 28 януари 1841 г. в град Денби, Уелс, той е незаконно дете на фермерска дъщеря и сина на богат фермер, живеещ в съседство. На 7-годишна възраст попада в детски дом със свирепа дисциплина, където живее до 15-годишна възраст. На 17 години става юнга на един кораб и заминава за Ню Орлийнз.
Там през 1858 г. юношата постъпва в магазина на Хенри Стенли, търговец, който се отнася с него като към син. Джон служи три години при Стенли. За това време той се отличава с такава пъргавина, съобразителност и трудолюбие, че бързо расте в йерархията, а в крайна сметка Стенли го осиновява и така Джон Роуландс през 1859 г. се превръща в Хенри Мортън Стенли. По време на престоя си при приемния баща непрекъснато обикаля страната с търговски поръчки и по този начин я опознава географски и се запознава с нейните обитатели.
През 1867 г. става щатен кореспондент и първата му задача е серия репортажи за „умиротворяването” на индианците в западните прерии. Това е и първият му урок за отношението към „примитивните” народи. В качеството си на кореспондент пътува из Европейска Турция, Мала Азия, Йерусалим, Крим, Одеса, Тифлис, Персия и други.
През 1868 г. постъпва във вестник „Ню Йорк Хералд”, тогава това е изданието с най-голям тираж в САЩ. Именно като кореспондент на вестника за първи път попада в Африка, за да отразява колониалната война. Арената на действията тогава е Етиопия, която за разлика от Египет и Судан все още отстоява независимостта си. А с предстоящото откриване на Суецкия канал страната придобива особено значение. През 1867 г. Великобритания изпраща в Етиопия свой експедиционен корпус, който още след година достига 40 000 войника. Етиопската авантюра струва над 9 млн. паунда и приключва със самоубийството на етиопския император, извършено в крепостта Магдала. От етиопска страна падат 700 убити и са ранени 1500 души; от британска страна има двама убити и няколко ранени.
Стенли описва това победоносно сражение и при това така завладяващо, че американските читатели са силно развълнувани. Той действа толкова бързо, че оперативната информация за превземането на Магдала се появява в „Хералд” преди още британското правителство да научи. Ловкият журналист подкупва телеграфиста в Суец, за да предаде неговата телеграма първа.
През 1871 г. по поръчение на собственика на „Ню Йорк Хералд” Джеймс Гордън Бенет-младши Стенли се отправя на най-прочутата си експедиция в Централна Африка - издирването на Дейвид Ливингстън, за когото няма известия от 1869 г. Организирането и провеждането на експедицията са изцяло финансирани от вестникарския магнат.
Намирайки се в дълбините на Африка, Дейвид Ливингстън рядко получава възможност да изпрати вести за себе си в родината, и в световната общественост, живо интересуваща се от неговото пътешествие, много често започват да възникват опасения, че е загинал. Първите слухове за неговата смърт се разпространяват още в края на 1866 г., когато на източното крайбрежие се завръщат бегълците, напуснали експедицията му. Още през следващата година обаче тези слухове са опровергани от британският лейтенант Едуард Янг, възглавил първата спасителна експиция. По-късно от Ливингстън са получени няколко писма, отправени от него в Занзибар от бреговете на езерата Мверу, Бангвеулу и Танганика, но след това настъпва дълго мълчание и безпокойството за неговата съдба достига своя апогей. Организирани са няколко спасителни експедиции, като най-голям късмет има експедицията на Хенри Мортън Стенли.
На 21 март 1871 г. тръгва на запад от Багамойо, в Източна Танзания, към платото Усагара, като по пътя изследва река Кинясунгве - горното течение на река Вами. Пристига в Табора, но се оказва, че прекият път към езерото Танганика е отрязан поради въстание на местните племена против арабските роботърговци, поради което експедицията прави голямо заобикаляне от югоизток и юг. На 10 ноември достига до Уджиджи, където намира Дейвид Ливингстън и до февруари 1872 г. участва в неговите изследвания. През март в Табора Стенли се прощава с Ливингстън, като му оставя част от своите запаси, провизии и снаряжение, взема неговите писма и дневници и заминава за Европа. Когато след една година Ливингстън умира Стенли решава да продължи делото му - да разкрие тайната на изворите на Нил.
1895 г. е прожектиран първият филм на братя Люмиер - „Работници напускат фабриката Люмиер в края на работното време”. Лентата е дълга 46 секунди. Огююст Мари Луи Никола и и Луи Жан са считани за основоположници на киното и едни от първите сценаристи, режисьори и оператори.
Първият филм, направен от тях, е заснет с апарат, наречен кинематограф, патентован една година по-рано (на 13 февруари 1894 г.). През 1907 г. братята заснемат и първия си цветен филм. Те организират и първата платена публична прожекция на 28 декември 1895 г. в сутерена на парижкото кафене „Салон Индиен дю Гран Kафе”. На прожекцията са представени десет кратки серии от „движещи се фотографии”. Всяка една от лентите е 17 м дълга и заснетият на нея филм е с времетраене средно по 50 секунди.
Всъщност първият филм в историята на кинематографията е заснет малко по-рано през същата година с кинематографа на Леон Боули, патентован през 1894 г. Двамата братя доразработват устройството. Усъвършенстваният кинематограф включва в себе си устройство, което може да записва „движещи се картини”, чрез него може да се редактира заснетото, както и да се прожектира вече готовия филм.
През следващата година братята тръгват на турне, като показват лентите си в Бомбай, Лондон, Ню Йорк и Буенос Айрес. Движещите се фигури стават популярни почти веднага, като най-значително влияние имат „Пристигането на влака на гара Ла Сиута” и „Производство на кокс”. Смята се, че това са първите документални филми в историята на киното.
Първата комедия „Градинарят” е заснета от Луи Люмиер през пролетта на 1895 г. В нея се разказва за едно малко момче, което погажда номер на градинаря, докато той полива цветята. Целият филм продължава само 49 секунди. В ролята на градинаря е истинският градинар на Луи. За ролята на момчето са спрягани три имена, все дърводелци от фабриката Люмиер - Леон Тротобас, Беноа Дювал и Даниел Дювал. Сценката е включена в първата платена прожекция, състояла се на 28 декември 1895 г. в Париж.
Братята се заемат с полагане на основите на кинематографията, след като баща им се пенсионира през 1892 г. преди това те работят във фотографското му студио - Луи като физик, а Огюст като управител. От началото на 20 в. те започват да се занимават с цветна фотография и през 1903 г. патентоват устройството „Автохром Люмиер”, което излиза на пазара през 1907 г. През следващите десетилетия компанията „Люмиер” е сред най-големите производители на фотографски продукти в Европа.
1999 г. след 478-часово пътешествие Бертран Пикар и Брайан Джонс стават първите хора, обиколили Земята с балон. Двамата авантюристи излитат на 1 март 1999 г. в Шато д’Екс, Швейцария. След 19 дни, 21 часа и 47 минути, след като са изминали 45 755 км те се приземяват в Египет.
Двигател на приключенската обиколка е швейцарецът. По професия Пикар е психиатър, а по наследство - любител на приключения. Дядо му Огюст Пикар е физик, пътешественик с балон, аеронавт и подводен изследовател. Той се потапя с батискаф до най-дълбокото място в океана.
Същите интереси има и баща му Жак - той пък подобрява тогавашния рекорд по гмуркане, като слиза на 10 916 м в Марианската падина в Тихия океан. Жак Пикар построява й първата подводница за туристи и изследва през 1969-а течението Гълфстрийм.
Идеята да обиколи света с балон привлича наследника Бертран заради символиката на приключението – не да победи природата, а да се остави на нейната милост. Защото балонът може да лети само в посоката и скоростта, задавани му от вятъра.
За да реализира проекта, наречен от него „Последното велико приключение на 20 в.”, Пикар привлича за основен спонсор производителя на прочутите швейцарски часовници „Брайтлинг”. Затова и огромният му 55-метров термоизолиран балон носи името „Breitling Orbiter”.
Любопитен факт е, че мечтата на психиатъра авантюрист обаче става реалност чак от третия път. Първият опит, подготвян три години, започва на 12 януари 1997 г. Балонът излита, спонсориран от Международния олимпийски комитет, с мисията да разнесе послания за мир между всички страни. Изтичане на керосин обаче слага бърз край на акцията само шест часа след началото. Вторият опит също се проваля - този път спънките са геополитически. На деветия ден от пътешествието балонът на Пикар трябва да мине над Китай. Властите обаче не дават разрешение и Бертран скоропостижно каца в Бирма след 9 дни, 17 часа и 51 минути във въздуха.
Година по-късно швейцарецът пак е на балона, за първи път в компанията на англичанина Брайън Джоунс. „Breitling Orbiter” излита на 1 март. Тандемът достига Тихия океан за 11 дни. Тук са изправени пред дилема - дали да поемат на север или на юг. Южният маршрут е по-дълъг с 4000 км, но метеоролозите го препоръчват на двамата приключенци, защото на север бушуват бури.
Критичната точка в полета е над океана. Ветровете носят балона с едва 30 км/ч, край тях са само облаци, под тях - синя бездна. Напълно са откъснати от света, защото сателитната им антена се разваля. Запасите с пропан също намаляват. След „шест агонизиращи дни”, както ги описват, решението, взето от метеоролозите да поемат на юг, се оказва правилно - балонът навлиза в мощен въздушен поток и със 180 км/ч полита към Мексико.
Над Карибите обаче скоростта пак намалява. От първоначалните 32 резервоара пропан са останали само 8. Изведнъж, като по чудо, на 10 500 м височина пак попадат в бурен въздушен поток, до края обаче остават още 10 000 км. На 20 март „Breitling Orbiter” пресича последния меридиан със скорост 200 км/ч и се приземява на следващия ден в Египет, влизайки в световната история като най-дългия полет, постиган от човека.
1960 г. на този ден е роден легендарният пилот от Формула 1 Айртон Сена. Като малък той има проблеми с координацията и този факт подтиква баща му да му даде карт с двигател от косачка с мощност от 1 к.с., когато Сена е 4-годишен. Печели първото си състезание на 1 юли 1973 г. Последват шампионски титли в картинга през 1977, 1978, 1979, 1980 и 1981.
Сена дебютира във Формула 1 през 1984 г., когато е част от екипа на Толеман, а година по-късно се премества в отбора на Лотус. В кариерата си той участва в 162 състезания, има 41 победи и 80 качвания на подиума и 65 първи места (пол позишън) в кариерта си.
Бразилецът е смятан за един от най-добрите пилоти във Формула 1. Смъртта го застига на 1 май 1994 г. на пистата „Имола”. На 30 април се провежда квалификацията. Всички знаят, че основната борба за полпозишъна ще бъде между Сена и Михаел Шумахер. Шумахер е лидер в световния шампионат с 20 точки, Сена има в актива си две отпадания.
Сена не е доволен от управлението на автомобила си. На тестовете се оплаква, че кормилото му не е удобно разположено в кокпита, и моли механиците да го коригират. Те намаляват кормилната ос и съединяват тръбната част с по-малък диаметър.
Само 18 минути след началото на квалификацията става катастрофа - младият австрийски пилот Роланд Ратценбергер се разбива и загива. На скоростната права се откъсва задното му антикрило. С 320 км/ч той се отлепя от земята, прелита няколко метра и се врязва в бетонната стена над предпазните гуми. Умира на път за болницата, без да дойде в съзнание.
Всички са шокирани. Според правилата след този инцидент пистата трябва да бъде закрита, състезанието отменено и да се проведе подробно разследване. За да не губят пари обаче, шефовете на ФИА и ФОКА се договарят с полицията и съдиите да не отменят старта.
На следващия ден 1 май (по стечение на календара в тази година съвпада с Великден) все още всички мислят за катастрофата. Сена не иска да стартира, но е предан на отбора си и сяда в болида. Поръчва да му донесат в кокпита австрийското знаме, за да го развее в памет на Ратценбергер, ако победи.
Сена повежда пред Шумахер. На трета редица не успява да потегли Юха Ярви Лехто (Бенетон) и Педро Лами (Лотус) се врязва в него. От лотуса на Лами се откъсва колело. То излита в тълпата, удря полицай и трима зрители, един от които изпада в кома. Парчета от болидите се разпръсват по пистата, но състезанието не е спряно.
Излиза кола за сигурност, която води колоната няколко обиколки, докато изчистят отломките. После състезанието е подновено. Води Сена пред Шумахер и Бергер. На седмата обиколка при влизането в бързия завой „Тамбурело” болидът на Сена „Уилямс Рено” без видима причина напуска пистата и се насочва към огражденията. Последното нещо, което Айртон вижда пред себе си, е бетонната стена, преди да се удари в нея с над 250 км/ч.
След удара колата се връща обратно на платното. Колелата прелитат над главата на преминаващия Шумахер. Операторите показват Сена, който седи в кокпита и помръдва главата си, давайки признаци на живот. Лекарският екип идва само след минута. Състезанието е спряно и в продължение на 40 минути лекарите се опитват да стабилизират състоянието на бразилеца. Още на самата писта медиците правят трахеотомия, но без особен резултат.
След това полагат Сена на носилка и с хеликоптер го откарват в болницата „Маджоре” в Болоня, където така и не идва в съзнание. Сенаа умира вследствие на голяма загуба на кръв от прекъснатата сънна артерия и мозъчна травма.
1963 г. закрит е затворът Алкатрас. Известен още като Скалата, затворът Алкатрас дълго време се счита за най-страшния и строг в цяла Америка. Първият европеец, който стига до острова, е Хуан Мануел де Аяла през 1755 г. Той го нарича Ла исла де лос алкатрасес, което в превод от испански означава „Островът на белите пеликани”, заради голямата популация на птиците тук.
Днес островът е превърнат в природен парк с богата и красива растителност и множество птици. Затворът е превърнат в музей, където може да се разгледа „автентичната мебелировка” на килиите, където е лежал самият Ал Капоне и доста други прочути престъпници.
През 1847 г. островът е набелязан най-напред като място за първия морски фар по Тихоокеанското крайбрежие. През 1848 г. избухва Калифорнийската „Златна треска” и американското правителство е обезпокоено от възможни чужди апетити към района. Затова то превръща остров Алкатрас в укрепена военна база с далекобойни оръдия с голям калибър, способни да потопят кораб на разстояние до 5 км.
През 1861 г., със започване на Гражданската война в САЩ, на острова са изпратени на заточение първите пленници. През 1898 г. Испано-американската война увеличава затворниците на 450 души. През 1906 г., след катастрофалното земетресение в Сан Франциско, стотици цивилни затворници са преместени в затвора на острова. До 1912 г. на централния хребет на острова е изградено огромна триетажна сграда, но след 10-15 години тя става тясна.
От 1907 г. Алкатрас е първият военен затвор в САЩ. Затворниците са подложени на строга изолация и желязна дисциплина, затова изправителното заведение бързо се прочува с тежкия си режим. Обитателите се делят на няколко категории, като някои от тях са лишени от правото да вземат книги от библиотеката, да получават кореспонденция и да бъдат посещавани, нито да говорят един с друг.
През 1934 г. поради високите разходи за поддръжка в разгара на Голямата депресия военните решават да ликвидират затвора и да прехвърлят собствеността му на Министерството на правосъдието. Така затворът става федерален и вече трябва да играе двойна роля: да ограничи най-прочутите престъпници в една сурова и дисциплинарна обстановка, като изпрати ясно предупреждение към тях и останалите, че федералното правителство не се шегува.
През април 1934 г. началникът на Федералните затвори Санфорд Бейтс и министърът на правосъдието Хоумър Къмингс слагат началото на „Проекта Алкатрас”, следейки отблизо и най-дребните детайли по неговото изграждане. Оригиналният килиен сектор, построен през 1909 г., претърпява цялостна промяна.
Сменена е самата концепция за представа за затвора. Всички 600 килии имат изглед единствено към вътрешността на затвора. Във външния периметър са изградени на по-високо равнище специални охранителни пасажи зад железни прегради, в които непрекъснато да патрулират полицаи с оръжие и постоянно да наблюдават затворниците. Всички килии са електрифицирани. Стоманени решетки преграждат всички отвори, до които затворниците ще имат достъп.
На тавана на столовата са инсталирани контейнери със сълзотворен газ, които да се задействат дистанционно. На всички врати са инсталирани електромагнитни метални детектори.
Новият директор Джеймс Джонстън издейства от правосъдния министър съдилищата да нямат право да изпращат осъдените направо в Алкатрас. Директорите на затворите в цялата страна щели да избират кои от своите най-непоправими затворници да пратят в Скалата. Клиенти на острова стават затворници с неконтролируемо и непредвидимо поведение и опити за бягство, както и прославени престъпници, ползващи се с привилегии заради своя статус и слава.
Затворниците, търсещи адвокат, който да ги представлява, докато са в Алкатрас, вече трябвало да изпращат молбите си директно до министъра на правосъдието. Привилегиите били сведени до минимум и никой нямало да се ползва със специално отношение.
Осъдените трябвало да заслужат правото си на посещения, като това можело да стане едва след първите три месеца. Директорът щял да одобрява всички посещения, но само по едно на месец. Затворниците получавали ограничен достъп до библиотеката на затвора, като вестниците трябвало да бъдат одобрени. Пощата е считана за привилегия, а всички писма, входящи и изходящи, подлежали на преглеждане. Работата също е считана за привилегия, а не право, и допускането до нея зависело от поведението на затворника.
Обновеният федерален затвор Алкатрас отваря врати през август 1934 г. Първите му нови обитатели са 11 затворници от остров Макнийл в щата Вашингтон, 53 от федералния затвор в Атланта и 102 от федералния затвор Левънуърт, Канзас. Сред тях са Ал Капоне, Док Баркър (последният оцелял син от прочутата банда на Мама Баркър), Джордж Кели-Картечницата, Робърт Страуд-Птичаря от Алкатрас, Флойд Хамилтън (шофьорът на бандитите Бони и Клайд) и Алвин Карпис-Зловещия.
Според официалната информация от Алкатрас не е успял да избяга нито един затворник. Регистрирани са 14 опита за бягство с участието на 34 души. Статистиката сочи, че при опити за бягство са застреляни петима затворници, двама са се удавили, петима се водят безследно изчезнали, а останалите са били заловени.
Два от тези опити са особено значими за историята на затвора. През 1946 г. затворник на име Бърнард Кой успява да изработи инструмент за огъване на решетки и да се изкатери до един от пасажите. Той напада нищо не подозиращия пазач, обезоръжава го и хвърля оръжията му на още няколко чакащи затворника. Предвождани от Кой и неговия приятел Пол Крецър, бегълците планират да си пробият път със стрелба, но не успели да намерят ключа за двора на затвора. Отчаяните затворници взимат няколко пазачи за заложници и обявяват война на управата на Алкатрас.
Кой, Крецър, Марвин Хъбард, Сам Шокли, Майрън Томпсън и Кларънс Карнс решават да се бият до смърт. Изпусналият нервите си Крецър насочва пистолета си в препълнената килия с взетите за заложници пазачи и открива огън по тях.
Съпротивата продължава цели два дни и накрая Крецър, Кой и Хъбард са застреляни. Останалите съучастници се връщат в килиите си с надеждата да не бъдат разпознати като директни участници в опита за бягство. Един от пазачите, Уилям Милър, също умира от раните си. Друг пазач, Харолд Стайтс, е застрелян и убит, докато се опитва да поеме контрол над килийния блок. Томпсън и Шокли по-късно са екзекутирани заедно в газовата камера на затвора Сан Куентин заради ролята си в убийството на пазача Милър, а Карнс получава допълнителна 99-годишна присъда.
През лятото на 1962 г. Франк Лий Морис и братята Кларънс и Джон Англин извършват най-прочутия опит за бягство от Алкатрас. Техният приятел Алън Уест им помага да осъществят остроумен план: с чучела под завивките да излъжат пазачите по време на нощните им проверки, а с предварително направен сал и надуваеми спасителни жилетки да преплуват студените води на залива.
Всичко е измайсторено в продължение на половин година, а с крадени инструменти си издълбават проход във вентилационните шахти. Отворът на вентилацията представлявал гъста метална решетка, с размери 25×15 см. Те успяват да направят имитации на мрежата, скриваща изровения цимент. За чучелата затворниците използвали боя, сапун и бетон на прах, за главите събрали коса в бръснарницата.
Вечерта на 11 юни 1962 г., веднага след преброяването в 21.30 ч., Морис и братята Англин смъкват решетките. Уест, за когото ФБР е убедено, че е мозъкът на този план, прекарал голяма част от времето си в правенето на чучелата и затова не е успял да разшири достатъчно вентилационния отвор в килията си. Тримата стигат до покрива, откъдето се спускат по сервизните тръби до земята, а оттам прескачат четириметровата ограда и се озовават на брега на острова. Там надуват лодките и спасителните си жилетки и изчезват завинаги.
Бягството е установено чак сутринта. ФБР разследва случая няколко години, но никога не се натъква на действителни следи. Съдбата на тримата остава истинска загадка.
Затворът е подложен на извънредни проверки поради влошаващото се състояние на сградата и занемаряването на охранителните мерки, в резултат на бюджетни съкращения. Корозийният ефект на солените води, както и екстравагантните разходи за управление на затвора, дават достатъчно основание на министъра на правосъдието на САЩ по онова време, Робърт Кенеди, да го закрие.
През 1964 г. Алкатрас е закрит със заповед на министъра на правосъдието и главен прокурор Робърт Кенеди (брат на президента Джон Кенеди). На 21 март 1963 г. последните 27 затворници завинаги напускат легендарния остров. Според официалната версия това е направено поради много големите разходи за издръжка на затворниците на острова.
Островът остава необитаем до 1969 г., когато голяма група американски индианци го провъзгласяват за индианска собственост. Те имат грандиозни планове да положат там основите на Туземен културен център. Но постепенно островът започва да се превръща в убежище за бездомни и онеправдани хора. На 1 юни 1970 г. възниква неочакван пожар, който помита индианското селище, причинявайки щети на няколко главни сгради и изгаряйки до основи къщата на директора, на дома на пазача на фара, клуба на пазачите и нанася сериозни поражения на историческия фар.
Федералните служби обвиняват индианците за пожара, а те прехвърлят вината върху правителствени саботьори. Медиите, които дотогава изразяват съчувствие към каузата на местните, се обръщат срещу тях и публикуват истории, разказващи за побои и нападения. Подкрепата за индианците почти изчезва. Първоначалните организатори на движението изоставят острова, а останалите повеждат битки помежду си.
На 11 юни 1971 г. двайсет федерални маршали, съвместно с Бреговата охрана, акостират на острова и изгонват останалите му жители. През 1972 г. Конгресът създава Националния парк „Голдън Гейт” и остров Алкатрас става част от него. Островът отваря врати за посетители през есента на 1973 г. и се превръща в една от най-популярните забележителности на парка, с повече от един милион посетители от целия свят годишно.
1980 г. американският президент Джими Картър обявява бойкот на Летни олимпийски игри в Москва. Бойкотът е част от редица действия, инициирани от САЩ в знак на протест срещу участието на СССР във войната в Афганистан.
Съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. кара Джими Картър да издаде ултиматум на 20 януари 1980 г., предупреждаващ, че САЩ ще бойкотират Летните олимпийски игри в Москва, ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан в рамките на един месец. Плюсовете и минусите на вероятен бойкот се обсъждат на няколко срещи в хотела Билдерберг в Аахен, Германия. В крайна сметка е прието, че подобно действие от страна на САЩ в световен мащаб ще бъде възприето като сантиментално, а не като стратегически акт.
По време на срещата африкански представител заявява, че бойкотът ще е „ефективен символичен протест не само срещу инвазията на Съюза в Афганистан, но и за видимото страдание на жителите на самия СССР”. Същият представител уведомява съветските делегати, че бойкотът ще се състои, независимо от това дали ще предизвика отговор.
Администрацията на Картър оказва невероятен натиск върху страните от НАТО, тъй като доста от тях са били против бойкот на игрите. Канцлерът на ФРГ Хелмут Шмидт се оплаква от отношението на щатите към съюзниците им и становището, че „добрият съюзник трябва да прави това, което му се нареди“. Същевременно САЩ изпращат свои дипломатически мисии в Танзания, Нигерия и Сенегал, за да се склонят правителствата на страните да се присъединят към бойкота. Американската преса обаче оценява резултата от мисиите като провал.
Към бойкота, обявен от САЩ, се присъединяват и други страни, сред които Япония, Западна Германия, Китай, Филипините, Аржентина и Канада. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дават свобода на своите атлети да участват, ако желаят. Испания, Италия, Швеция, Исландия и Финландия са сред другите страни, които представят Западна Европа. Изключение правят само тези италиански атлети, които принадлежат към военни структури, тъй като страната е член на НАТО и правителството официално е решило да подкрепи бойкота.
На церемониите по откриването и закриването атлети от много страни, в това число Австралия, Андора, Белгия, Дания, Франция, Обединеното Кралство, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Пуерто Рико, Сан Марино, Испания и Швейцария маршируват под олимпийския флаг, вместо под националните си знамена. Въпреки че правителството на Нова Зеландия официално подкрепя бойкотирането на Игрите, четирима атлети от тази страна се състезават, но не за страната си. Същевременно атлети от 16 други страни също не представят родините си и на церемонията по награждаването звучи олимпийският химн вместо този на съответната страна. В резултат на това се случва церемония, по време на която са вдигнати три олимпийски флага.
Това действие на САЩ е последвано от бойкот на летните олимпийски игри през 1984 г. в Лос Анжелис, когато СССР и страните с комунистически режими отказват участие и организират алтернативни спортни игри Дружба 1984.
В България:
1922 г. е приет Закон за общ български правопис. Текстът е обнародван в „Държавен вестник”,бр. 5, от 6 април 1922 г.
През 1921 г. министърът на просветата Стоян Омарчевски, след допитване до комисия, в която са участвали езиковедите Беньо Цонев, Александър Теодоров-Балан и Стефан Младенов, реформира българския правопис, като го опростява и го прави по-близък до говоримия. Сред основните положения на реформата от 1922 г. са премахването на безгласните букви Ъ (ер голям) и Ь (ер малък) в края на думите и на голямата носовка. Въвежда просто правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните и прилагателните в единствено число от мъжки род, като пълен член се употребява пред дума, започваща с гласна, а непълен - пред дума, започваща със съгласна. Нормира употребата на двойни предлози „във” и „със” и т.н. За първи път се кодифицира употребата на главни букви, разглежда някои въпроси на сричкопренасянето.
Българската интелигенция се противопоставя на реформата, защото вижда в нововъведенията опасност от загубване на националната идентичност. Законът е отменен през 1923 г. след Деветоюнския преврат от правителството на Александър Цанков и е върнат Дриновско-Иванчевския правопис, който действа от февруари 1899 г. до правописната реформа, приета е наредба-закон за правописна реформа на българския език от Министерския съвет на 12 февруари 1945 г.
1966 г. се поставя началото на традиционния празник „Кюстендилска пролет”. Празникът е продължение на традиция, съществуваща още от тракийско и римско време, когато той е свързван с почитта към соларните божества и лечителите Асклепий, Хигия, Аполон и Дионис. В основата му лежи култът към слънцето и свързаните с него атрибути - огъня и златото.
1969 г. се състои премиерата на игралния филм „Мъже в командировка”. Българската комедия, режисирана от Гриша Островски и Тодор Стоянов, е по сценарий на Любен Станев. Филмът се състои от три новели със самостоятелен сюжет - „Пуловерът”, „Гост” и „Епизодът”. Обединяващата идея е любовта и взаимното уважение между партньорите.
В „Пуловерът” Кирил казва, че заминава в командировка. Съпругата му Мария решава да го изненада като му изплете пуловер. Тръгва да носи прежда и попада на... колата на мъжа си, с която би трябвало да е заминал, спряна пред непознат дом. В „Гост” финансовият инспектор Кантарев, застаряващият вече мъж, е привлечен от красива млада сервитьорка и започва да мечтае за любовна авантюра с нея. Тя го поканва у дома си, където го запознава със... съпруга си.
Главното действие в „Епизодът” се развива между млада актриса - Снежа, нейния приятел, войник, и директора на продукцията - Бижев. Момичето е на снимачната прощадка, а приятелят й е излязъл от казармата, само за да я види и не разполага с много време.
Любопитен факт е, че песента от филма - „Закъснели срещи”, изпълнена от Мария Нейкова и Георги Минчев, по-късно печели първа награда на „Златния Орфей”.
