1884 г. е създаден Военноморския духов оркестър. Флотският оркестър е част от „визитната картичка” на Военно-морските сили.
На 10 декември 1883 г. тогавашният командир на Дунавската флотилия капитан-лейтенант Зинови Рожественски подава рапорт до военния министър на Княжество България в София с искане да бъде разрешено откриването на оркестър към Флотилията. На 15 декември министърът удовлетворява тази молба. Със своя заповед №22 от 10 януари 1884 г. Рожественски обявява списъка на първите 22-ма назначени музиканти. На 28 февруари е назначен и първият капелмайстор - Франц Минарик.
От 15 март 1887 г. капелмайстор е Франц Свобода, по времето на който оркестърът осъществява забележително развитие. През следващата година, когато щаб на военноморския флот се създава във Варна, тук е преведен и духовият оркестър. За първи път прозвучават творби на Глинка, Чайковски, Верди и Вагнер, по-късно оркестърът свири Чайковски, Глинка, Римски-Корсаков.
В по-нови времена оркестърът включва в репертоара си произведения от Росини, Вебер, Бетховен, Моцарт, Щраус, Райчев, Карастоянов, оркестрови разработки на „АББА”, „Бийтълс”, Гершуин, Майкъл Джексън и други поп изпълнители.
Любопитен факт е, че една от първите международни изяви на оркестъра е посещението на борда на учебния крайцер „Надежда” в Севастопол през 1901 г.
1895 г. е създаден първият градски парк от европейски тип в България „Аязмото”. Паркът е създаден от митрополит Методий Кусев под името „Св. княз Борис-Михаил”. По време на социалистическия режим официално е преименуван на Парк „Ленин”, но жителите на града продължават да го наричат Аязмото.
До началото на 19 в. на това място се е простирала дъбова гора, но е била изсечена от турския аскер, за да се осигури безопасно пребиваване на султанския везир, отседнал в Стара Загора по време на обиколката си из Османската Империя. Ерозионните процеси измиват почвата и превръщат мястото в гол скалист и безводен хълм.
Към края на 19 в. митрополит Методий Кусев се заема с нелеката задача да възроди парка. От самото начало идеята за уреждането на градски парк е приета скептично от старозагорци. Ентусиазираният Кусев среща редица пречки в осъществяване на идеята си да превърне голия баир над града в модерен парк. Той започва да изпраща писма до православни манастири и църковни общности в различни краища на света с молба за изпращането на семена на най-различни дървесни видове. Лично надзирава каруците с фиданки, някои от които пристигат от Бяло море и Мраморно море.
Скоро обаче на владиката се налага да се изправи срещу гнева на хората, които осъзнават, че това ще доведе до загубване на пасищата на животните си. Повечето жители тогава считат, че залесяването и уреждането на такова безполезно пространство е безумие и далеч по-важна е пашата за добитъка им. С доста убеждения и молби Методий Кусев успява да създаде лесопарка и го превръща в една от гордостите на града.
След Освобождението военните от града решават да изпробват новозакупените оръдия в парка и да проведат военни учения в района му. Гражданите на Стара Загора, които само допреди няколко години се обявяват против парка, сега се организират в негова защита. Те влизат в парка и отказват да го напуснат, създвайки по този начин жива преграда за ученията на военните.
Цар Фердинанд I при едно от посещенията си в града изключително много харесва мястото. Той настоява там да бъде изградена царска резиденция. Отново след бурни протести на цялата градска общественост (местните власти, интелектуалци и обикновени граждани) решението за построяването на резиденция в парка бива осуетено.
През 70-те години на 20 в. на входа на парка е поставен паметник на Ленин и паркът преименуван на парк „Ленин”. През 1996 г. е открит меден барелеф паметник на Старозагорския епископ и възрожденец в знак на благодарност към заслугите му. До параклиса „Свети Теодор Тирон”, застроен на мястото на древно езическо светилище се намира гробът му с огромна мраморна плоча.
Паркът е разположен на площ от 3200 дка в северна посока от града. Тук растат редки и уникални за България растителни видове - 180 местни и екзотични дървесни и храстови видове, между които обикновен кипарис, черен бор, атласки кедър, алепски бор, сребрист смърч, източна туя, испанска ела и райска ябълка. От животинските видове се срещат сърни, източноевропейски таралежи, сухоземни костенурки, катерици.
В парка е разположена още Старозагорската зоологическа градина, в която могат да се видят камили, лами, мечки, бобри и различни птици.
Други забележителноси са Залата на смеха с криви огледала, резиденцията на Старозагорския митрополит, параклис, паметниците на метрополит Методий Кусев и Алеко Константинов, Централната астрономическа лаборатория за космически изследвания, телескопът на Народната астрономическа обсерватория „Юрий Гагарин”, спортен комплекс „Берое”, тенис кортове, площадки за бадминтон, хижи, хотел, ресторант и летен театър, в който са изнасяли концерти Лили Иванова, Емил Димитров, Щурците, Юрая Хийп и Бони Ем.
1904 г. е основан спортен клуб Бенфика Лисабон. Като спортен клуб, „Бенфика” има отбори по баскетбол, волейбол, хандбал, футзал, ръгби, моторни спортове, атлетика и други. Футболният клуб, заедно със „Спортинг Лисабон” и „Порто”, е един от големите три в Португалия.
Началото е поставено в квартал „Белем” в Лисабон, а щаб е кварталната аптека. Играчите се събират, но има малък проблем... къде ще се играе. За късмет друг лисабонски отбор, „Групо Спор Бенфика”, се намира на другата крайност. Двата обора се обединяват, за да създадат „Sport Lisboa e Benfica”.
През 1953 г. президентът Богало се обръща към „акционерите” (феновете) за построяването на митичния „Ла Луш”. Даренията потичат под всякаква форма: вино, билети за томбола, бижута... „Цимент, цимент! Това е викът на народа! Ще построим стадиона с цимент дарен от най-голямото асоциативно движение в страната” - този подвиг, ще остане завинаги гравиран в португалската колективна памет. От този момент „Бенфика” категорично остава в сърцата на една нация, като отборът на народа. Торба по торба, събират се близо 900 000 тона цимент.
Стадион „Ла Луш” е наричан от феновете на „Бенфика” „Катедралата”. Името често се превежда като „Стадиона на светлината”, което обаче не е правилно. „Луш” всъщност е част в Лисабон, в която се намира самият стадион, а думата „луш” (luz) случайно означава и „светлина”. Любопитен факт е, че преди всеки домакински мач орел лети от едната до другата страна на стадион „Ла Луш”.
Първата титла от новата ера идва бързо, още през 1956 г. след драматичен завършек на шампионата. Следващата година се отбелязва с идването на унгарския специалист Бела Гутман. Още с встъпването си в длъжност, Гутман освобождава голяма част от наличния състав, за да даде място на едно ново поколение млади играчи.
Воден от унгарския специалист и наложената от него игра, изградена върху простотата на тактическите схеми и указания, „Бенфика” отнася с лекота шампионата, а на следващата година достига финал за Купата на европейските шампиони срещу „Барселона”.
„Барселона”, която отстранява по пътя си петкратния шампион „Реал Мадрид”, е считан на фаворит. Във финал, изпълнен с обрати, президентът на Бенфика, Де Брито, изпада в безсъзнание и довършва мача в съблекалните. Когато идва на себе си, пред него стоят играчите... и купата.
А с Еузебио Да Силва Ферейра в редиците си „Бенфика” става непобедим, а „Ла Луш” се сдобива със славата на непробиваема крепост. След спечеленият финал срещу Барселона през 1961 г., през 1962 г. португалците се изправят срещу „Реал Мадрид” на Пушкаш, мач който ще остане в историята като най-драматичния финал. Мадридчани повеждат с 3:1 до полувремето, за да дойде моментът на Еузебио, който вкарва два гола, а „Бенфика” отнася купата с главозамайващото 3:5.
През 1968 г. Еузебио и компания достигат още един финал, този път срещу „Манчестър” и скандалния Бест. В доста драматичен мач англичаните отнасят купата на Острова. Бенфика се оттегля от европейската сцена, но запазва статуквото си в родното първенство.
Емблемата се състои от орел, щит в клубните цветове - червен и бял, както и съкращението SLB („Sport Lisboa e Benfica”) на лента върху футболна топка, положена върху колело на велосипед. Девизът на отбора е E Pluribus Unum - „Един от многото”.
1909 г. за първи път е отбелязан Международен ден на жената. Първият Ден на жената е отбелязан в САЩ по инициатива на Американската социалистическа партия.
Любопитен факт е, че първият по рода си „марш на празните тенджери” в Ню Йорк, които се е провел на 8 март 1857 г., се счита за една от предпоставките за честването на Международния ден на жената. Жените от шивашки и текстилни предприятия излизат на протест против лошите условия на труд и ниските заплати. Работничките са атакувани и разпръснати от полицията. Две години по-късно, на същия месец, тези жени създават своя първи работнически синдикат.
В следващите години следват други протести, най-известният от които е през 1908 г., когато жените организират шествие през Ню Йорк с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. Две години по-късно (1910 г.) на Международната конференция на жените-социалистки в Копенхаген е предложено денят на жената да се отбелязва като Международен ден за солидарност с трудещите се жени в борбата им за техните права. Сред инициаторите е и Клара Цеткин, лидер на германските леви.
В конференцията взимат участие 100 жени от 17 страни. Първият Международен ден на жената се провежда на 19 март 1911 г. в Германия, Австрия, Дания и много други европейски страни - по предложение на немските жени. Повече от 30 000 души взимат участие в манифестациите.
Към края на 60-те години с вълната от студентски бунтове, младежкия протест, „властта на цветята” и възраждането на феминисткото движение, празникът е възроден. 8 март се възражда в Европа със своя действителен лозунг - международната борба за права на жените. Този ден вече започва да се отбелязва в болшинството западни страни, а в 1975 г. е включен в списъка с официално признатите от ООН празници.
В Русия празника се раждаше в средите на жените дейци на радикалното социалистическо движение. За пръв път е отбелязан в 1913 г. и внесен от чужбина, от тогава все още меншевичката Александра Колонтай. Тогава е учредено и списанието „Работница”, в неговия първи, до съветски вариант.
Колкото повече ставал ясен държавно-капиталистическия характер на социалните промени в Русия, толкова повече женското движение попадало под прекия диктат на държавната бюрокрация и партийните структури. В 1918 г. Всерусийския конгрес на жените, свикан на 8 Март, бил отменен - „не достигали средства”, а и Ленин намекнал на Колонтай, че жените не трябва да се отделят от партийната работа и борба.
През 1930 г., въпросът с женската еманципация вече се е считал окончателно разрешен и неактуален, а основният лозунг за 8 март 1930 г. е бил „За сто процентна колективизация!”. Създаденият след войната Комитет на съветските жени, а при Хрушчов женсъвети, нямат никакво отношение към реалните проблеми на съветските жени. Първият решавал въпроси за „международната борба за мир”, вторите управлявани от местните парткоми, са играли ролята на идеологически проводник на експлоататорската политика на КПСС.
В България 8 март първоначално се отбелязва с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911 г., през 1915 г. е първото публично честване. Като общобългарски празник 8 март започва да се празнува след 9 септември 1944 г. Отначало по предприятия, заводи, учреждения се правят събрания, на които се отчита приносът на жените в производството, културата, науката и обществения живот.
1935 г. представен е найлонът. Година по-рано американският химик Уолъс Хюм Каротърс от централната лаборатория на фирмата „Дюпон де Нимур” в Уилмингтън синтезира полиамидна смола. На нейна основа Каротърс, заедно с група химици от тази лаборатория, създава ново синтетично влакно, получило името найлон.
Работата по по-нататъшната разработка на влакното продължава. На 29 април 1937 г. обаче след продължителна депресия Каротърс се самоубива, след като неговата съпруга му съобщава, че е бременна.
Любопитен факт е, че името на найлона съвсем не е случайно. То идва от съкращението на Ню Йорк (NY) и първите букви на Лондон (LON), тъй като е продукт на съвместна разработка на американски и английски учени от американската компания Дюпон.
На 27 октомври 1938 г. ръководителите на фирмата „Дюпон де Нимур” обявяват за изобретяването на найлона. А през 1939 г. найлонът влиза за пробна продажба в един от универмазите „Уилмингтън” в САЩ. Това са първите в света найлонови чорапи, станали сензация.
Започват да се продават масово от 15 май 1940 г. Само през първата година са продадени 64 милиона чифта на цена от 1,35 долара, което днес се равнява на 21 долара за чифт. Тогава те стрували 3 пъти по-скъпо от копринените.
От началото на Втората световна война цялата получавана в САЩ найлонова суровина отива за производство за армията - на дъждобрани, парашути, палатки.
1943 г. британски и норвежки командоси разрушават германски завод за тежка вода. В рамките на операция „Ганерсайд” командосите при втори опит успешно разрушават във Веморк германски завод за деутерий, необходим за ядрени изследвания при направа на ядрена бомба. В резултат от диверсията възстановяването на завода е счетено за нецелесъобразно.
Още през 1934 г. във Веморк в завод на компанията „Норск Хидро” е построена първата промишлена инсталация, способна да произвежда „тежка вода” като страничен продукт при производство на торове. Тя има капацитет 12 т годишно. (Деутерият е водороден атом с допълнителен неутрон и е в концентрация в световния океан 1/6500.)
До немското нахлуване в Норвегия в Норвегия на 9 април 1940 г. „Второ бюро” (френското военно разузнаване) изнася 185 кг „тежка вода” от завод в неутралната част на Норвегия. Директорът на завода Обер е съгласувал кредит за „тежка вода” във Франция по време на цялата война. Заводът запазва способност да произвежда „тежка вода”.
В рамките на подготовката на операцията по унищожаване на завода е проведена операция „Тетерев”. За мишена е избрана електростанцията (60 МВт) на водопада Рюкан в Телемарк, Норвегия.
На 18 октомври 1942 г. късно през нощта в района на платото Хардангер, разположено по-високо от завода, като предна група са хвърлени с парашути четирима британски агенти - норвежки граждани.
Тогава започва вторият етап на операцията под кодовото име „Непознат”, като на 19 ноември от Британия с безмоторни самолета, теглени от бомбардировачи „Халифакс”, започва прехвърлянето на 34 добре подготвени сапьори-диверсанти, които да установят връзка с първата група и да извършат диверсията. В резултат на сложните метеорологични условия планерите се разбиват в скалите на брега. Заловените десантчици са разстреляни от Гестапо.
Планирането на повторната операция „Ганерсайд” започва почти незабавно. Още на следващия ден първата група получава заповед да не излиза в ефира няколко седмици и да чака нови командоси.
В Лондон ръководителят на норвежкия отдел в управлението за специални операции заявява, че управлението вече подготвя новата операция във Веморк. Полковник Уилсон се обръща към офицера от норвежкия отдел лейтенант Йоахим Рьонберг, като му дава указания за подготовка на операцията.
Всички избрани от Рьонеберг са доброволци от Кралската Норвежка армия: лейтенантите Кнут Хаугланд и Каспер Идланд, сержантите Фредрик Кайзер, Ханс Стурхауг и Биргер Стрьомсхайм. Те преминават общ курс на подготовка за пехотинци. След това цялата група заминава за Лондон, където са инструктирани за важността на предстоящата бойна задача. Шестима агенти са изпратени в специалната школа №17, останалите са изпратени на други места.
Професор Лейф Тронстад и полковник Уилсон отиват в специалната школа при шестимата диверсанти, за да ги инструктират за последен път. На 14 януари шестимата отлитат с бомбардировач „Халифакс”. Приземяват се успешно.
Цяла нощ събират контейнери с имущество и го складират в изоставена барака на брега на езерото Скрикен. За три дни маскират в снега цялото си снаряжение. Цяла нощ и ден вървят на югозапад. Всеки носи в раницата си по 30 кг товар.
В района на езерото Калунджа агентите се срещат с предната група. Заедно се отправят към тяхната база край езерото Сандвати. Там обсъждат диверсията. За целта трябва два пъти да преодолеят заснежени върхове, след което част от групата ще се отправи за Швеция, а останалите ще се движат към платото Хардангервида.
В събота на 27 февруари, в 8 часа вечерта, те започват завършващия етап от операцията. До Веморк групата се придвижва на ски. След два часа групата се добира до Веморк. Диверсантите преминават малка рекичка на дъното на една клисура и започват изкачване по склона на хълм, на чиято издатина е построен заводът.
Операцията започва малко след полунощ. Хелструп с ножица реже веригата на вратата. Всички се добират до сградата пълзешком. За около половин час са поставени взривните заряди.
Ударната група едва успява да се отдалечи с бягане, когато избухва първия взрив. Цехът за висока концентрация е напълно унищожен. Ударната и прикриващата група бързо се спускат на дъното на клисурата.
Първи напуска групата Клаус Хелберг, който трябва да остане на работа в Рюкан. Останалите предприемат 400-километров преход до неутрална Швеция, който завършва благополучно.
1947 г. в Тайван започва 40-годишен период на „бял терор”. С понятието е прието да се означават антикомунистически и антисоциалистически репресивни действия. Жертва на белия терор в Тайван стават близо 140 000 души.
Островът има местно население, мигрирало в Тайван преди повече от 12 000 години. Известен тогава като Формоза, или „Красивият остров”, Тайван бива завзет през 17 в. от холандците. През втората половина на века холандците биват прогонени от китайски пират, бягащ от окупиралите Китай манджури, но двайсет години по-късно манджурите разгромяват този последен потомък на предишната китайска династия Мин.
Въпреки многобройните опити обаче, манджурите не успяват да завземат трайно властта в острова, тъй като неговите обитатели постоянно се съпротивляват и така Тайван е оставен да се самоуправлява както намери за добре в продължение на 200 години. През този период в Тайван пристигат гонени от войните и глада китайци.
Островът е бил част от имперски Китай за период от едва осем години - от 1887 г. до 1895 г. - при управлението на манджурите, след което пада под японска окупация за 50 години.
В края на Втората световна война, Съюзниците дават на Китайското националистическо правителство временна власт над Тайван. Разделението бива окончателно решено четири години по-късно, в края на китайската гражданска война от 1949 г. Националистическите сили на Чан Кай Шек, изтощени от годините на борба срещу японците, губят от комунистическите военни сили на Мао Цзедун и избягват в Тайван. Тогава се създават два Китая: Народна Република Китай със столица Пекин, и Република Китай, със столица Тайпей.
Не изложен на половинвековните комунистически кампании, Тайван успява да запази както свободата на вероизповеданията си, така и своите древни колекции на китайско изкуство, и използването на традиционни китайски йероглифи в писмеността си.
След приключването на т.нар. период „Бял терор” през 70-те години и премахването на военното положение през 1987 г., сега тайванците се наслаждават на свобода на словото и печата, и на процъфтяваща, макар и нова - и понякога корумпирана - демокрация.
През 1995 г. денят е обявен за Ден в памет на жертвите. През 2004-а над 1 млн. тайванци се включват в демонстрацията, наречена „228 ръка за ръка”, образувайки 500-километрова жива верига в памет на жертвите.
1948 г. е сформирана израелската пехотна бригада „Голани”, известна още и като „Бригада 1”. Тя е сред най-отличилите се подразделения на Израелските отбранителни сили.
„Голани” е една от двете бригади (втората е Седма бронетанкова), които съществуват като редовни бригади. Кафявият цвят на баретата символизира връзката на войника със земята. Такава барета носят и военнослужещите от батальона със специално назначение Егоз, който не е част от Голани.
Неин символ е маслиново дърво на жълт фон. Цветовете жълто и зелено символизират цветовете на полята на Голанските възвишения, където бригадата е стационирана след нейното основаване.
1959 г. е направен първият успешен полет от поредицата от американски орбитални ракети-носители „Тор-Аджена”. Ракетата е използвана за извеждането на секретните военни спътници Корона в периода 1959-1968 г. Спътниците се управляват от ЦРУ.
Ракетите използват първата степен на ракета „Тор” и втората степен на „Аджена”. По този начин ракета „Тор-Аджена” е братовчед на по-известната „Тор-Делта”, от които започва ракетното семейство на „Делта”.
Първият опит за изстрелване на ракетата е през януари 1959 г. а първият успешен полет е направен на 28 февруари с.г. с извеждането на „Дискавърър 1”.
1966 г. край село Павел пада метеорит (около 2-3 кг). Това е най-големият метеорит паднал в България.
Една от легендите разказва за дядо Павел, който би могъл да е дал името на селото през 17-18 в. В началото на 20 в. (1913-1920) в селото идват бежанци от Южна Тракия и се заселват в покрайнините.
В периода 1941-1944 г. селото е засегнато от драматични събития, училището е превърнато от жандармерията в затвор, има много жертви сред населението, които са екзекутирани без съд и присъда на различни места край селото по заповед на полицейския началник.
След 1945 г. се провежда колективизация. По-късно освен ТКЗС в селото има и цех за производство на стоки за бита. В центъра на селото има паметник на участниците в антифашистката съпротива и паметник на загиналите във войните на България. Край селото има и паметник на руския хирург Пирогов, тъй като в района се е намирала най-големия полеви лазарет по време на войната 1877-1878 г.
1986 г. е подписан Единният европейски акт в Хага. Документът е първата основна ревизия на Договора от Рим от 1957 г. за създаване на Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (известна като ЕВРАТОМ).
През 1980-те години между страните членки на Европейската общност се забелязва натрупано недоволство. Лидерите на икономическите и политическите елити в тези страни настояват да се хармонизират законодателствата, за да се избегнат противоречията в общата европейска политика. Учредена е комисия, която да анализира дали е възможен общ пазар в Европа и какви съответни мерки трябва да се вземат, за да бъде постигнат той. Предложенията, с които комисията излиза, поставят основите на Единния европейски акт.
Целта му е да отстрани съществуващите бариери между страните, подобри хармонизацията и така повиши конкурентоспособността на европейските страни.
Единният европейски акт прави реформи в оперативните процедури на институциите на Европейската общност и разпростира гласуването с квалифицирано мнозинство над нови области. Поставена е целта до 1992 г. да започне да функционира единният вътрешен пазар.
С акта също официално се лансира концепцията за Европейското политическо сътрудничество, която е предшественик на появилата се впоследствие Обща политика на външните работи и сигурността на Европейския съюз. Актът е подписан в Люксембург на 17 февруари 1986 г. и в Хага на 28 февруари 1986 г. Влиза в сила от 1 юли 1987 г.
2000 г. групата Oasis издават своя четвърти самостоятелен албум „Standing On The Shoulder Of Giants”. Британската рок банда е основана през 1991 г. в Манчестър. През 1994 г. Oasis са изстреляни на върха на славата от блестящия си дебютен албум и се превръщат в една от най-популярните групи на 90-те.
Първоначално групата е създадена под името Rain от съучениците Лиъм Галахър (вокали), Пол „Боунхед” Артърс (китара), Пол „Гигси” Макгиган (бас) и Тони Маккаръл (барабани). След като работи няколко години като техник към турнето на The Inspiral Carpets, през 1993 г. Ноуъл Галахър се присъединява към групата на брат си Лиъм при две условия - да се прекръстят на Oasis и Ноуъл да е автор на песните.
След продължителни репетиции бандата записва демо, което предават на Creation Records, които веднага подписват с групата. Първите няколко сингъла, издадени през пролетта и лятото на 1994 г., са изключително успешни. Когато през есента на 1994 г. излиза дебютният албум „Definitely Maybe”, той дебютира директно на първо място в британските чартове и се превръща в най-бързо продавания дебютен албум в историята.
Въпреки огромната им популярност след само един издаден албум, обтегнатите отношения между членовете на групата заплашват тя да се разпадне. Все пак Oasis успяват да преодолеят трудностите и в края на 1995 г. се завръщат с албума „(What’s The Story) Morning Glory”, който дебютира на първо място във Великобритания и става втория най-продаван албум в британската история.
През 1996 г. Oasis прекъсват американското си турне и започват записи на новия си албум „Be Here Now”. Записите отнемат месеци и най-накрая приключват през пролетта на 1997 г.
„Be Here Now” е издаден през август 1997 г. с положителни рецензии и добро представяне на чартовете. Критиците и публиката веднага отбелязват, че новият албум не се доближава до класата на предшествениците си.
Любопитен факт е, че известният холивудски актьор Джони Деп е записвал два пъти с Oasis. Най-запомнящо се е участието му като водещ китарист в парчето Fade In-Out от албума „Be Here Now”. Ноуел Галахър бил прекалено пиян, за да ги изпълни сам.
Записите за четвъртия им студиен албум започват чак през 1999 г. През лятото на същата година Боунхед напуска Oasis. Анди Бел и Джем Арчър се присъединяват към групата през 2000 г., след като излиза албума „Standing On The Shoulder Of Giants”. През есента на 2000 г. Oasis издават и първия си концертен албум „Familiar to Millions”.
През 2002 г. издават петия си студиен албум „Heathen Chemistry”, но той не се оказва особено успешен. Издаването на следващ албум се забавя, заради освобождаването на продуцентите от дуото Death in Vegas и напускането на Алан Уайт в началото на 2004 г. Синът на Ринго Стар - Зак Старки, е ангажиран от групата като барабанист за новите турнета и записи, но всъщност групата официално се състои от четиримата останали членове. „Don't Believe The Truth” излиза през май 2005 г. Турнето продължава до април 2006 г., след което групата излиза в почивка.
