Преди 100 години, в нощта срещу 17 юли 1918, болшевиките извършват зверската си разправа с царското семейство. Над тази историческа трагедия разсъждава известният руски писател Виктор Ерофеев. Ето есето му:
Бог е наказал Русия тъкмо заради зверската разправа с последния руски цар и неговото семейство - в това са убедени потомците на руски аристократични семейства, запътилите се към вечния покой емигранти, с които неведнъж съм обсъждал резултатите от болшевишката революция. Всъщност дори не е необходимо да се търсят мистични обяснения за комунистическата катастрофа, за да разбере човек, че убийството на царското семейство преди 100 години е не някакъв по необходимост окървавен пробив към светлото бъдеще, а свличане за десетилетия напред в самата преизподня.
Ленин, Сталин и сие приучиха Русия да бъде аморална
Защо ли - за разлика от европейските революции през предишните столетия, когато кралете бяха унищожени, но страните им поеха по пътя на прогреса - разстрелът на Николай Втори се оказа фатален за Русия? Това убийство захвърли страната далеч назад, в тъмните времена на самозванците. На мястото на царя дойдоха псевдо-царе, а „социалистическата демокрация“ се оказа просто измама.
Самодържавната власт премина в ръцете на узурпатори, които създадоха безчовечен репресивен режим - само и само, за да удържат незаконно придобитата си власт. Ленин, Сталин и всички останали с повече или с по-малко жестокост приучиха Русия да бъде аморална. Хората престанаха да живеят, те просто преживяваха. И краят изобщо не се вижда.
Gettyimages
Но дали пък и самият Николай Втори не носи някаква вина за трагедията, разиграла се в Екатеринбург в нощта срещу 17 юли 1918? Дали неговата чудовищна смърт е била случайна - или по-скоро закономерна?
На тези въпроси няма еднозначен отговор. Последният руски цар съвместяваше в себе си редица на пръв поглед несъвместими неща. И добро, и зло, и царско могъщество, и човешко безсилие. Той беше европейски образована личност, но и съюзник на антилибералните и антисемитски Черносотници. Парадоксалната комбинация от качества беше и причината за половинчатостта на постъпките му, на цялата му дейност. Полумерките на царя-полуреформатор доведоха иначе активно развиващата се капиталистическа Русия до революционния взрив през 1905 година. И „Кървавата неделя“, и Распутин завинаги ще тежат на съвестта на царя, макар че лично той никого не е искал да разстрелва, а с Распутин се беше сближил единствено за да спаси от хемофилията своя син и престолонаследник. И като венец на всичко дойде съдбовното му решение да започне Първата световна война.
И все пак: Николай Втори може да е бил непоследователен, но не е бил злодей. По негово време процъфтяваше „Сребърният век“ на руската култура, той лично даде възможност на тази култура да бъде свободна. Моята баба, която на млади години веднъж видяла царя в „Гостинний двор“ (голям универсален магазин - бел.ред.), с тайно възхищение ми разказваше, че той бил без охрана и един такъв мил.
Под неговото управление населението на Русия живееше наистина не богато, но прилично. Той се опасяваше да не изпусне кормилото на управлението - даде на хората конституция, но сам не разбра нейните преимущества. В същото време страната съхрани човешките си ценности, издигна градове и се готвеше за бъдещето.
Лавината от случайности, довела до победата на болшевиките
След абдикацията на Николай Втори, в самия разгар на войната се отприщи лавината от случайности както в руската история, така и в личния живот на царя. Русия мъчително се опитваше да живее не само без цар, но и без цар в главата си. Страната се лашкаше във всички посоки. И едно от тези лашкания доведе до победата на болшевиките.
Точно в този миг започна общата трагедия, част от която стана и гибелта на царското семейство. Сянката на тази национална трагедия все още пада и върху нас. Но откъде се взеха тези болшевики? И дали пък у онези зверове, които убиха царя, не пролича гримасата на горчивата руска история, която Николай Втори тъй и не съумя да поправи?
Вече по времето на Путин царят беше реабилитиран, канонизиран и възвеличен. Дори се стигна до преувеличения. Но всъщност това беше възстановяване не на справедливостта, а на самодържавието. Преди 100 години Русия изгуби царя си. След това тъй и не се научи да живее при демокрация, а днес продължава да живее без цар в главата си. В резултат от това наблюдаваме отказ от общочовешките ценности, изолация и психика на обсадената крепост.
Жал ми е за дечицата. Много ми е жал. И за царските, и за нашите собствени. Какво ли бъдеще ги чака?
Виктор Ерофеев е един от най-известните съвременни руски писатели. Той е още литературовед и телевизионен водещ, кавалер на френския Орден на почетния легион.
