За цялата история на банкерството мнозина са се пробвали, но никой не е успял да регулира лихвите с административни методи. Това коментира в интервю за рубриката „МеждУредие" на Дарик кафе финансистът Емил Хърсев. Той е категоричен, че не са възможни опитите да се ограничават лихвите със законови лостове, но властта и БНБ биха могли и трябва да се намесят в лихвената политика на банките, правейки я по-честна и прозрачна.
В края на миналата седмица вицепремиерът Симеон Дянков лансира серия от мерки за намаляване на лихвите. На среща вчера между премиера, финансовия министър и банкери беше решено обща работна група да обсъди идеите. По думите на Емил Хърсев макар и ограничена след въвеждането на валутния борд, държавата има все пак инструменти за провеждане на разумна парична политика. Финансистът припомня, че лихвоборството има огромна история – още Никейският събор е определил като справедлива лихва до 1% на месец или 12,7 процента годишен процент на разходите. Според Тома Аквински пък справедливата лихва била 9 на сто годишно.
Обречен ли е според Вас поредният опит на властта у нас да се намеси в лихвената политика на банките?
Не е обречен опитът да се намеси в лихвената политика, но ако целта на този опит е да ограничи и регулира лихвата с административни способи, това е просто невъзможно. От тази гледна точка то не е обречено, то не става, не може. Никой никога в световната история – има осем хиляди години писмена история на банкерството – никой никога не е успял да го направи. Много са се пробвали. Но що се отнася до изясняване на регламентите, до ясно и честно лихвообразуване, да, правителството може, според мен и трябва да се намеси, най-вече законодателната власт. Примерно законодателната власт допусна нещо, което в момента според мен и не само според мен, много колеги го сподилят, например колегата Любомир Христов написа редица статии по този въпрос за нечестната база на образуване на плаващата лихва. Тоест законът за кредитните институции и законът за потребителското кредитиране, които регламентират тази материя, допуснаха банката сама да си определя така наречения референтен процент, достатъчно е само да обяви една методика нейна си, как изчислява този референтен процент. А като определи тази методика, тя може да включи в нея достатъчно механизми, които и позволяват и да го манипулира. Това е причината според мен, поради която вече има съдилища, които намират тази договорна практика на българските банки за незаконна.
Как може да се уреди това? На хората не са им ясни много термини като Софибор, какво законодателят би могъл да направи или кабинетът да инициира?
Законодателят би могъл да задължи финансовите институции да ползват като референтни не измислените от тях собствени методики, а единствено индикатори, които са достатъчно представителни на този пазар и са независими от кредиторите, тоест те не биха могли да ги манипулират. Това е единственото, което би могъл да направи. Аз бих направил и нещо допълнително, което много трудно ще се обясни на непрофесионалисти, защо трябва да се направи, но винаги има значение да се направи, аз бих ги задължил да определят винаги и фиксирана лихва. Не че ще се ползва, няма да се ползва. Българинът винаги би предпочел, доколкото забелязвам и практиката, включително и търговци, които нямат нищо общо с финансовия бизнес, винаги биха предпочели плаващата лихва, тоест все пак по-ниското ниво, дори поемайки риска в бъдеще пазарът да се покачи, отколкото сигурността на един по-висок, но непроменлив лихвен процент.
И въпреки това е добре банките да определят задължително и фиксиран лихвен процент за всеки заем, за да може по обратна линия всички онези, които наблюдаваме финансовия пазар, да следим тяхното схващане за риска и да имаме тяхната идея и котиране, и финансово подкрепена идея за размера на този риск за увеличаване на доходността върху съответните видове средства – евро, левове. Би трябвало това нещо да създаде стабилност на пазара. Не че ще се ползва, наясно съм, че няма да се ползват фиксираните лихви.
Фиксираната лихва винаги отразява плаващата, но, разбира, се има риск от това фиксиране, който се добавя отгоре. Тоест винаги фиксираните лихви ще се окажат по-високи с размера на страха на финансовите институции, който са изпитвали, когато са фиксирали лихвата, защото един път фиксирана, тя не може мърда оттам нататък. Трябва да се гласиш за загуба, ако пазарът скочи повече, отколкото си предвидил.
Правилно ли Ви разбрах, че на база онова, което министър Дянков лансира като предложение, не би могло да се случи, банките биха могли да го заобиколили по-скоро...
Аз не съм твърдял такова нещо. Първо, не знам какво точно Министерството на финансите и колегата Дянков са лансирали като предложение. Оттам не бих могъл да твърдя възможно или невъзможно е то. Твърдя едно: че българското правителство и законодателят, вероятно и самият банков регулатор – БНБ, биха могли и трябва да се намесят според мен в лихвената политика на банките, правейки я по-честна и по-прозрачна, забранявайки им да ползват собствени измишльотини и задължавайки ги да ползват единствено представителни пазарни проценти като рефернтни. Софибор отпада тук от класацията, той просто не е представителен, няма нищо общо с движението на фактическите лихвени проценти, изчислени от БНБ върху фактически сключените от банките договори за години назад.
Не дори в условия на криза, напротив...
Именно, точно преди условията на криза. Да оставим нали, че кризата може много неща да е объркала, да изкриви в момента и не само в България, целият евродепозитен пазар е в тотален хаос, картината не е особено ясно в момента. Но говорим за много дълъг период назад. Тоест Софибор няма общо с движението на лихвените проценти в България. Не е представителен, толкоз.
Крие ли риск тази намеса или опитите на властта все пак да се намесят в тази политика да станем свидетели на нещо което се случи в Унгария, тоест Европа да разчете всичко това като опит за намеса в паричната политика.
Не съм чул никой да се опитвал да предлага мерки, каквито се приложиха в Унгария с данъчно облагане на банките по специален ред. Не виждам някой да е забранил и не виждам и начин да се забрани в България да се провежда смислена парична политика. Да, ограничени са възможностите, ограничени са инструментите, с които централната банка разполага, за да я провежда, тъй като ние сме приели един път паричната политика, наречена валутен борд, фиксиран е левът към резервната валута, отказваме се централната банка да интервенира на финансовите пазари, забранили сме й да кредитира държавата, забранили сме й да кредитира банките, за да определя основен лихвен процент, всичко това сме й го забранили.
Ограничили сме възможностите за парична политика, но никъде страната не се е отказала от правото да води парична политика с останалите инструменти. Никъде не се е забранило на страната да установява законодателни регламенти, които да са честни и справедливи. При това не виждам някой да наложи, в смисъл да упрекне България за каквото и да било. Опити да се ограничава с административни и законови лостове лихвата, те са просто невъзможни и няма как да стане това нещо. Няма граница между капитал и лихва. Винаги би могла лихвата да се калкулира в главницата и има хиляди начини това да се постигне.
Банката винаги намира начин...
Начинът е един – пъхаш доходността в главницата. Това е цялята работа. Примерно казват: ама кредитът ви ще е максимум четири процента, добре, четири процента вече ще го даваме кредита, само че в зависимост от това колко ми е рисков клиентът, аз ще искам не само вещно обезпечение, а и парично. И като дойде някой и иска 100 000 лв. за един проект, му казвам гледай сега, ти си много рисков, я стане тази работа с твоя проект, я не, я го продам твоето обезпечение, я не, а лихвата ми е ограничена и не мога да я вдигна, за да покрия този риск и затова знаеш ли какво ще направим, ще ти дам 300 000 евро, обаче 200 000 евро ще ги пъхнеш тук по една сметка, от която аз да си дърпам лихвите, ако не ми ги платиш навреме. Те ще стоят тук до края на период на заема, като изплатиш останалите 100 000 евро, автоматично другите 200 000, които са при мен, ще погасят останалото, дотогава ще си тегля лихвите, погашенията и тези неща. Тоест за период на заема той ще ми плаща 4 процента върху 300 000 евро, тоест 12 процента за 100 000 евро. Просто е като боб. Това го е измислил доколко е бил банкер е съмнително, но известният финансист Ван дер Билд, според мен е бил мошеник. Това са класическите Вандербилдови кредити: идваш за 100 000, заминаваш с 300 000, от които 200 000 са при мен без лихва. Прекрасно. Къде има нарушение на закона? Всичко е шест. Това е само един от методите, всякакви такива могат да се предложат.
От банковите среди доста чувствително реагираха на последните коментари за политиката на банките, темата, свързана с лихвите. Здравословен ли е този дебат, особено на фона на твърденията, че банковата ни система е стабилна?
Дебат не виждам. Виждам глухо ръмжене. Може би защото финансистите са малцинство в бордовете на българските банки, които не са български, разбира се. Те могат да ръмжат, това са свикнали. Могат да правят вероятно и някакви други опити, в смисъл да се обединят, но ясно и категорично, и аргументирано становище аз от колеги не чух. Изключвам икономисти, които се занимават с академична, научна и изследователска работа. Да, можем да регламентираме практиката, не можем да пипаме размера. Размерът се определя от пазара, а пазарът за съжаление не винаги е логичен и почти никога не е политически коректен. Отказва да уважи усилията на правителството и отказва да уважи очевидния факт, че българският кредитен рейтинг и в абсолютна стойност, а още повече в относителна стойност се е повишил. Разбирам правителството, че би желало финансовите пазари да реагират с радост, но за съжаление пазарът не е никак логичен.
Грешна ли е тезата на хората от властта, че лихварството е мързелива работа?
Това е религия. Това е аксиоматика. Основите на тази аксиоматика в българската психология се откриват в учението на поп Богомил – един от най-последователните лихвоборци в историята и един от малкото, които са забранили и капитала, тоест забранили се не само да се взема лихва, но и заем да се дава, тоест да се трупат пари, катарите, те са чисти от всякакво богатство, най-бедните в Европа са били богомилите. Ние сме им кръвни наследници. Абсолютно логично си заемаме това място, то е на генетично ниво, това е да си уверен, че работен означава с мотиката, с тесла нещо да махаш. Другото е мързеливо, непродуктивно.... Но мързеливите и непродуктивни западни нации с това са станали богати, а не с махането с мотика. Границата между банкерство и лихварство е в схващането, във вярата и в религиозното убеждение кой е справедливият процент. Примерно Никейският събор* е един от първите законодателни органи, който се е събрал да разглежда лихварството, казва, че лихварството е всяко даване на заем, което надвишава 1 процент на месец, тоест това прави ГПР от 12,7 процента. Значи над 12,7 процента годишно е лихварство, под 12,7 на сто е банкерство. При Свети Тома Аквински справедливата лихва е 9 на сто годишно. Той изследва естественото плодородие и стига до извода, че някъде около 27 процента и като ги разделя на три за собственика на земята, за предприемача и собственика на парите смята, че по 9 на сто ако си поделят, ще е честно. Още от плочките на Новуходоносор във Вавилон и халдейските жреци са ги описвали тези принципи и там има схващане за максималната лихва и тя отново е вързана с това какво естествено може да се изкара от полето и което показва, че колегите, първите банкери, жреците от Халдея, просто не са познавали инфлацията, оттам са сгрешили, няма я инфлацията в модела, а и облагането го няма, но лихвообразуването и лихвоборството има огромна история. Тези неща са в плоскостта на прапрофесията, на религията, от която банковото дело в един момент е произлязло но вече поне шест десетилетия се развива самостоятелно.
*Още на първия Никейски събор през 325 г. е взето решение да се забрани на свещениците да дават заеми при лихва, по-голяма от 1% месечно. След това през следващите църковни събори това правило се прилага и към миряните. През следващите векове въпросът е многократно обосноваван от теолози. Някои папи обявяват лихварството за грях, равностоен на ерес и заслужаващ отлъчване.
