България осъмва след Втората световна война и преживените 11 бомбардировки над София и страната със страшната картина - над 14 700 разрушени сгради и жилища, унищожена инфраструктура в столицата; 26 000 души, представители на интелигенцията, избити по време на Червения терор през 1944-1949 г.; пълна липса на пари при огромни парични задължения във вид на репарации към победителите във войната; бедност, мизерия, глад.
Разрушенията и пораженията от войната, както и гладът, са преодолени едва през 1952 г., когато е отменена и купонната система. От тази година започва и бурното индустриално строителство, придружено и от много интензивно жилищно строителство: от 1952 г. до 1962 г. в България са построени 609 000 индивидуални тухлени жилища и още близо 300 000 тухлени апартаменти, съсредоточени около селищата на промишленото строителство - Димитровград, Кърджали, Баташкия водносилов път. Така на практика за годините от 1949 г. до 1962 г. са построени над един милион жилища. Това означава, че една четвърт от целия жилищен фонд на България в момента, който е около 4 100 000 жилища, е изграден в този период - до 1962 г. и е на възраст над 50 години. Промишлените предприятия, изградени в този период, не само работят и до днес, но повечето са закупени от чуждестранни инвеститори като рентабилни. През 60-те години броят на построените жилища вече е спаднал на 600 000, през 70-те години той пада още наполовина до 314 000 жилища, а през 80-те години се свива до 260 000 жилища.
Освен бурното промишлено строителство, в същия този период - 1952-1962 г. са построени и 15 000 км първокласен път, колкото е основната пътна мрежа в страната и в момента, при положение, че до войната в България е имало 17 км асфалтов път. До 1962 г. е изградена и цялата железопътна мрежа в страната.
Според секретен справочник на СИВ пък до 1955 г. едва половината от земеделската земя в България е била кооперирана, 5% от земята е била в Държавните земеделски стопанства и всъщност 45% от земята в страната цели 11 години след настъпването на комунизма все още си е била частна.
След Априлския пленум на БКП през 1956 г., когато започва да набира власт Тодор Живков, 98% от земята става държавна и започва унищожаването на документацията на населението за собствеността й. Оказва се, че почти всички индустриални предприятия - заводи и фабрики, построени след 1962 г. сега са фалирали или закрити. Нито един метър шосейна или железопътна мрежа не е прокарана след тази година, като изключим над 35-годишните напъни да бъде завършен поне един магистрален път в България. Като съпоставим фактите и цифрите, се натрапва изводът, че най-големите вреди от комунистическото управление всъщност настъпват не в периода, наричан „Сталински", когато начело на държавата е Вълко Червенков, а след като Тодор Живков и обкръжението му взимат властта окончателно след 1962 г. След тази дата започва и бумът на панелното строителство, което до преди 20 години беше единственият измислен от Живковото управление начин да се задоволи недостига от жилища в големите градове, а панелката бе лелеяната мечта на обикновения соцбългарин. Първите панелки са построени през 1963 г. в столичния квартал „Надежда" и съвсем скоро след това в София работят на пълни обороти цели три домостроителни комбината. Така към днешна дата 70% от столичани и пловдивчани живеят в панелните и бетонни клетки от соцвреме. Статистиката сочи, че общият брой на панелните апартаменти в България е над 700 000. Повечето от тях вече са с изтичащ срок на живот, а някои започнаха вече да се саморазрушават.
Цялата икономика през Живковския период е била спекулативна, а не реална, и затова сега на практика страната трябва да се върне на нивото си от 1956 г. и да започне оттам изграждането на едни реални икономически основи, коментира Георги Христозов, син на Руси Христозов - първият директор на Народната милиция след 1944 г., министър на вътрешните работи, на държавните доставки, на вътрешната търговия и председател на Държавната планова комисия - всичко това до 1962 г.
Ето какво още разказва за този период Георги Христозов на базата на личния архив на баща си:
От 1945-1946 г. България реално възстановява своите индустриални възможности, които са равни на индустриалните възможности на страната от 1939 г. Числата от 1939-а са доста смешни. Тогава в България са се произвеждали 42 кв/ч електроенергия на глава от населението годишно. Едно число, което е пренебрежимо малко. В същата 1939 г. в България е имало само 17 км асфалтиран път. Това е пътна връзка Варна - Св. Константин и Елена, с курортното отклонение до Евксиноград. Другата пътна връзка е Пловдив - Пазарджик, единственият прав път, построен по онова време. По една санитарна статистика 1939 г. в България едвам 30% от жилищата са имали нужници. 1939 г. за първи път българските магазини за хранителни стоки се задължават да имат хладилници. Дотогава продавачите в „Халите" с вестници и ветрила са разгонвали рояците мухи, които са кацали върху месото. Тук трябва да свалим шапка на инж. Иван Иванов, кмет на София. Това е човекът, който докарва първата нормална вода в София с построяването на рилския водопровод, около 100 км водопровод.
Какви разрушения причинява войната - на жилища, на пътища и какво се построява след войната?
От ноември 1943 г. започват едни варварски бомбардировки. София е бомбардирана 11 пъти, благодарение на което са разрушени 12 100 сгради и са убити около 2700 човека, трайно осакатени са 5000 души. Унищожена е една огромна част от инфраструктурата на София - ударено е Народното събрание, Съдебната палата, Министерство на външните работа, Народният театър, Гара „Север", Централна гара, редица други по-дребни промишлени предприятия. Има бомбардировки в Пловдив, Кюстендил. Първоначално след войната имаме три сушави години. Голям проблем има с изхранване на градското население. То е съставлявало 20-25% от населението на България. Имало е огромен проблем с недостига на зърнени храни - купонна система, която е въведена от 1941 г. от правителството на Богдан Филов, ограничено потребление. Въвежда се специален закон за борба с черната борса. Започва бригадирско движение. Държавата няма пари. Отделно са липсвали и кадри, тъй като избиването на 26 000 души не е минало незабелязано.
Това е периодът на „Червения терор".
Периодът на „Червения терор" - да се унищожи средната интелигенция. Това всичко е унищожено и то умишлено. Промишлеността е била на много ниско ниво. В България не се е познавало долното бельо на повече от 70% от населението. През 1945 г. в България е имало 1,25 домакинства, които средно са обработвали по 40 дка земя и са притежавали 10 000 стоманени плуга. Останалите 1,24 млн. домакинства са ползвали дървено рало. Имало е около 8 млн. глави едър рогат добитък.
Тези над 14 000 разрушени жилища, как започва строителството им и възстановяването им?
Българската икономика преживява два периода - 1949 и 1952 г. 1949 г. е възстановено индустриалното производство. Успяваме да възстановим унищожените жилища в големите градове. До 1952 г. изцяло се възстановява всичко, разрушено от бомбардировките. През 1951 г. излиза едно постановление на Министерски съвет, с което три пъти се увеличават изкопните цени на селскостопанската продукция, което води до това, че 1952 г. се премахва купонната система. Също така от 1952 г. започва бурно развитие на строителството. Тогава се създава Държавна спестовна каса, която има за цел да кредитира жилищното строителство, по т.нар." взаимноспомагателен способ". На тази база са изградени 6009 индивидуални тухлени жилища. Даже сега, ако минете с кола по селата, ще видите страшно много тухлени къщи, които не са измазани. Те са строени в този период. Същевременно се изгражда и още около 250-310 000 апартамента, като те са изградени в новите поселища - Димитровград, Баташкия водносилов път, Кърджали. Започва голямо строителство и в София. Тогава се изгражда сегашният комплекс „Изток", започва изграждане на големи агломерации в Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас, за да има къде да живеят хората. За този период - от 1949-1962 г. е изградена една четвърт от цялата жилищна база на България.
Към момента това колко е?
Около 4,1 млн. се предполага, защото има страшно много жилища, които са без Акт 16, иначе се говори за 3,75 млн., като се има предвид, че по времето на Вълко Червенков са изградени над 900 000 жилища и като имаме предвид, че 3,6 млн. са обитаеми, това значи, че една четвърт от жилищния фонд на България е изграден в този период.
Кои индустриални предприятия, заводи и фабрики са изградени в този период?
В този период се изграждат два индустриални комплекса - в Девня, Содовият завод, Циментовия комбинат, ТЕЦ-а, Доковата камера на корабостроителния завод във Варна, завод „Вулкан" в Димитровград и някои други съпътстващи предприятия. По това време се изгради един шедьовър на строителния гений - подбалканската жп линия, с най-дългите тунели. Целта на тази жп линия беше една единствена - перспективно развитие на Подбалкана, тъй като там не може да се развива интензивно селскостопанство, с изключение на маслодайни култури и орехи. Там трябваше да се изградят редица промишлени предприятия. А в Казанлък е имало и завод за производство на самолети. До 1954 г. България е произвеждала 120 самолета годишно - нещо, което вече е забравено. Те са правени в Ловеч.
Каква е съдбата на тези заводи, построени до 1962 г. - работят ли, фалирали ли са, разрушени ли са?
Започваме от Перник - комбинатът в Перник, който до ден днешен работи и претопява вторично желязо, в момента е купен от гръцки бизнесмени, които преработват вторично желязо до ден днешен и купиха част от пристанището в Лом с идеята да изнасят до 2 млн. тона валцувана стомана. Друго, устроено по това време, е мостът на „Дружба" в Русе, построен 1954 г. До ден днешен друг няма. Друго е заводът за металорежещи машини в София. Той в момента е купен от японци и работи успешно. Силнотоковият завод „Васил Коларов" купен също от японци и работи и до момента. Млекоцентралата в София е купена от „Данон". Не говоря за част от заводите, които продължават да работят в София.
Колко пътища е имала България до войната и колко пътища са построени сега?
Т.нар. първокласен път е бил строен на ръка и затова са били създадени Строителни войски, с около 12 000 км недобър макаданов път - с тесни мостове, с малки банкети. До 1962 г. тази мрежа се разширява, стига до 15 100 км асфалтиран път. Това е първокласният път. За второкласните и третокласните пътища са над 30 000 км и те не са всичките асфалтирани.
Това е основата, която и до момента е националната пътна мрежа?
Тя си се ползва. Естествено претърпяла е корекции - лоши заводи са избегнати, мостове са разширени. Но това са съвсем малки реконструкции на фона на огромното строителство, което е извършено. А имаме само около 250 км изградени магистрали и те се строят от 1975 г. Ние в продължение на 35 години не може да си изградим една модерна мрежа от широки еднопосочни пътища.
Какво е било състоянието на собствеността върху земята?
По секретен справочник - към 31 декември 1955 г. 50% от земята е била кооперирана, 5% е била в държавните земеделски стопанства и 45% - била в частни ръце. След априлския пленим с активната намеса на Тодор Живков 98 на сто от земята е кооперирана. 1958 г. се създадоха окрупнените ТКЗ-сета. Започна унищожаване на документацията на селяните. Селяните получаваха трудов ден по стотинки, но в края на годината получаваха т.нар. "дивидент", който се изразяваше по четири-пет каруци, зърно, фураж. Трудовият ден беше авансово плащане, а в края на годината се изплащаше дивидент или натуралното възнаграждение и всички селяни получаваха безплатен хляб.
Какво се случва след 1962 г.? Каква е картинката - тогава започва бумът на панелното строителство, което виждаме, че към ден днешен се проваля като технологии; тогава започва строителството и на други заводи и фабрики? Каква е съдбата им?
От 4 до 11 ноември се провежда Осмият конгрес на Българската комунистическа партия, на който се приемат перспективи за развитие на България от 1961 до 1980 г. Намесиха се безкрайно некомпетентни хора, които единственото им условие беше да властват на всяка цена, с цената на всичко, без да ги интересува съдбата на обикновения българин. На хората се беше осигурило обещанието, че бързо ще се построят заводи и предприятия - ще работят по осем часа. А какво ще произвеждат - това трябваше да го оставим за малко по нататък. Тогава започнаха големите безумия. Първото безумие беше „Кремиковци". Великият комбинат „Радомир", където започнаха измишльотини, че ще правят сондажни апаратури заедно с Япония. Значи вие ще правите морски платформи в Радомир? Този комбинат струва над 2 млрд. Отделно, същият като него се построи в Русе, за него се мълчи. Заводът за тежко машиностроене в Русе. Той е един огромен, седи празен, 37-38 сгради. Имаш един завод за металорежещи машини, после правиш още пет, вместо да разшириш този, който го има. Започваш да развиваш електроника, в електрониката има един закон, който никой от великите икономисти не ги знаеше, че за една година един бит обработена информация на хардуер или на персонален компютър цената му пада на половина. Всички построени предприятия след 1962 г. за съжаление фалираха. Единствено остана енергетиката, разширенията, които се направиха в Девня и от части корабостроенето, което е момента бележи небивал бум.
Какъв извод можем да направим от така начертаната картинка - една четвърт от жилищата, най-стабилната част от предприятията и почти 100% от прокараната пътна мрежа?
И 100% от железопътната мрежа.
И всичко това е до 1962 г. Какъв извод се очертава - изглежда, че след като Тодор Живков взима властта, тогава настъпва обратът в живота на страната, който се оказва по-вреден?
Проблемът идва само от едно - голямата жизненост на Леонид Брежнев. Хитрецът Тодор Живков успя да го излъже да развие химическа индустрия, да развием оръжейна индустрия, да развием фармация. Годишно в България с реекспорт на петролни продукти ние потребявахме три милиона тона петролни продукти. Комбинатът в Бургас преработваше 12 млн. тона. 9 млн. тона пътуваха на реекспорт. Ние ги купувахме на ниски цени и всичко това успявахме да го продаваме по вълшебен начин. Но всичко това е спекулативна икономика. Тя не е реална икономика. Ние сега трябва да се върнем във времето 1956-1959 г. и да тръгнем от нула да вървим нагоре. Ние друг изход нямаме и поне имаме един късмет - че българите имат жилища, че имаме изградена една огромна база, която може да се съживи и имаме създаден индустриален елемент от работници, които обаче не са четири млн. и половина, а са един млн. В момента в България липсват два млн. работни места. 1,5 млн. са емигранти, 360 000 - официалните безработни и още 140 000 - нелегалните безработни. Ние в България имаме недостиг от два млн. работни места. Вие ще кажете - как може да се възстанови, като едно работно място е от 35-50 000 евро, за да го създадат - машини, инфраструктура, сгради, оборотни средства, представете си с колко години сме се върнали назад.
