Преди 11 години за Международния ден на качеството написах една приказка -„Приказка за ментетата". Защо ви я разказвам отново? Ще разберете. И така:
„Имало едно време ...една държава. Уж истинска, ама не съвсем. Много неща не й били на ред в тая държава - уж имало истинско благоденствие, ама не съвсем. Защото малко били тези, които наистина разбирали какво означава това.
След време, когато хората осъзнали, че тяхното е менте-благоденствие - сменили системата. Пак с истинска, ама не съвсем. Защото така още повече объркали нещата.
Уж целта била хората да разберат що е това хубав живот. Уж хубав, ама не съвсем. Защото всичко останало на уж - уж връщали земята, уж възстановявали собствеността, уж заплатите растели, уж давали пенсии, уж политиците за народа работели, уж в Европа го водели...
Да, ама тази Европа си била съвсем истинска и въобще не искала такива „уж" да се разхождат по нейните улици. Защото тези „уж" си били истински ментета - къде кола откраднат, къде проститутка продадат, къде „чопнат" нещо от някъде...
Затова обаче другите, които не били ментета трябвало да си останат в уж-държавата. Да си живеят в менте-апартаментите, да си купуват менте-храни и да ги отмерват на менте-кантари, да ги проверяват менте-полицаи, да си плащат с менте-валута, да ги пазят менте-охранители, да ги лекуват менте-доктори и да вдигат наздравици с менте-алкохол.
Така си продължавал живота в тази менте-държава - с менте-управници и менте-народ, който все на менте-обещания вярвал.
Докато един ден...
Какво станало в този ден обаче историята мълчи. Дали защото била менте-история, или разказвачът използвал менте-мастило, но нищо не се запазило!
Или може би била истинска история, за истински хора, които ще допишат приказката...
Не знам..."
Така завършваше моята приказка, с многоточие... Тогава си мислех, че въпреки отворения й край, историята в нея все пак върви към своя хепиенд. Тогава.
Днес обаче осъзнах колко съм била права, като не съм дописала края, защото как да има истински край на менте-приказка?
Осъзнах, че този „един ден" за който разказвам всъщност никога не се е случвал! Бил е художествена измислица, надежда... Явно менте-надежда...
Защото нашата менте-държава продължила да си съществува, истински, ама не съвсем...
С менте-политиците, които правели менте-промяна и менте-народ. Всъщност за народа може да се поспори дали е бил менте, но щом продължавал да вярва на менте-обещания, значи не бил съвсем истински. Та тази менте-държава влязла в един съюз. Истински. Влязла, ама не съвсем...
Защото се оказало, че там все още не искали истински за съсед менте-човек от менте-държавата. То някой от човеците в нея си били истински, ама съвсем. Но тях никой не ги забелязвал. Защо - не знам... Може би защото ментето започнало толкова много да прилича на истинско...
И сега наистина не знам къде всъщност се намираме в тази история - дали в средата или в края, или може би още в началото...
Май по-лошото е, че никой не знае...
P.S. А дали сега не е този „един ден"?
