Габрово, церемония по отбелязване на 144 години от обесването на Левски
/
DarikNews.bg
Габрово отбеляза 144 години от гибелта на Апостола. По традиция пред морената в Градинката с мечето бе изразена почетта ни към най-светлата личност в родната история. Словото, с което се припомня значението на Васил Левски за българите бе прочетено от представител на Регионален исторически музей-Габрово.
„144 години след гибелта му, Апостола си остава най-неоспоримата знакова личност – олицетворение на българската идентичност в многонационалното човешко разнообразие. В историческата памет на народа неговото име се съхрани не само като революционер, човек и деец, но най-вече като национален идеал. Ражда се в горещ юлски ден, но умира в мразовита февруарска утрин. Разстоянието между тях се измерва с ненавършените 36 години. Бащината къща в Карлово е топлото гнездо в началото на живота му. А бесилката край София е студената самота в края на пътя му, отдавна превърнала се в отворена врата към свободата. И той виси над прага й като тревожна камбана.”, с тези изключително истински думи историкът Даниела Цонева развълнува хората, дошли да окажат почит към Левски.
Директорът на Регионален исторически музей-Габрово Красимира Чолакова представи институцията по време на церемонията.
Красимира Чолакова, директор на РИМ-Габрово
Цветя в знак на уважение към делото на Апостола поднесоха Таня Христова, кмет на Габрово, Лена Георгиева, председател на ОбС, Иванка Баева и Николай Сираков, настоящ и бивш областни управители, граждани.
Даниела Цонева, Регионален исторически музей-Габрово: „Появата на Васил Левски бе привилегия за българската нация"
Слово, произнесено по време на честването
Даниела Цонева, РИМ-Габрова
„Появата на Васил Левски бе привилегия за българската нация. За своите съвременници, сподвижници, приятели той е „най-добрият българин”, “най-големият патриот”, „нечут характер”, „незаменимият”, “въплъщение на пламенна любов към народа и на самоотвержена и безкористна деятелност”. Кратък по години, но просторен и устремен е неговия живот. Съдбата му на послушник при вуйчото калугер е последвана от решителното по думите на Вазов „манастирът тесен за мойта душа е” и легията на Раковски, хъшовската емиграция във Влашко, знаменосец в четата на Панайот Хитов и онези звездни мигове, когато организира навсякъде в поробена България комитетите на Вътрешната революционна организация, сам станал апостол на цяла Мизия, Тракия и Македония.
Искаше да възпитава с примера си. Искаше да ни научи на саможертва, когато става дума за Отечество, свобода, за човешко достойнство. Целият му съзнателен живот е колкото мисъл, толкова и деяние. Пестелив на думи, но отчетен пред народа си и изключителен на дела. В своето тефтерче той събира по един неповторим начин апостолската отговорност пред народната работа и моралните подредби, потребни на всяко време.
Левски – неговото име, дело и послание отново в това разделно време са обединително знаме в борбата за свобода – лична и национална, за граждански и политически добродетели, за човешка и обществена нравственост, за осъществяване на мечтата му „Българско” да „гърми най-бляскаво като едничка Държава в цяла Европа”. Но Левски не само мечтае “да бъдем равни с другите европейски народи”, но и се бори за изграждането на бъдещата българска държавност „по негово зидание”. Великият Апостол се явява създател на българския модел за единна национална държава, в която гражданите независимо от „вяра и народност” ще имат равни политически и граждански права, само ако припознават закона.
„Ний, дейците, сме си посветили живота за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега – правило се е, захващало се е, трябва да се съветуваме един други и да се слушаме; да избегваме, даже и най-малка гордост. Да не присвояваме на себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение. Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва: било, каквото било – добро или зло” – тези думи на Васил Левски са освен щрих от неговия духовен портрет, смисъл на неговото схващане за живота като високо служене, посвещение, дълг, мисия, но те са и ключа да разберем себе си, да осмислим историческото ни наследство.
Неговата мисия бе „да поведе целия народ от преизподнята към светлината”, затова и днешните българи продължават 144 години след героичната му смърт да го възприемат като месия, чиято активност и саможертвеност са сравнявани с деятелността на големите хуманисти и национални идеолози в света, с личности, които според Ботев, са “апостоли редки на революцията не само в нашия народ, но и в други много по-напреднали народи”. И ако в цялостната си дейност и поведение Апостола изхожда от измеренията на времето, то няколко поколения българи 144 години след неговата гибел се стремим като него да подчиним „времето в нас”, да открием себе си „във времето”.
И ако помним и се вдъхновяваме от апостолското притчово слово „Дълг ми бе, сторих го” – това ще бъде нашият дълбок поклон пред силната му и обаятелна личност”.
