Даниел, вдовицата на бившия френски президент Франсоа Митеран, почина тази нощ в болница "Жорж Помпиду", където беше приета в петък с дихателна недостатъчност. През уикенда тя беше поставена в изкуствена кома.
Според легендите Франсоа Митеран се влюбил в бъдещата си съпруга, виждайки снимката й в дома на семейството й в Клюни. Тогава той е на 28 години и решава без колебание: "Ще се оженя за нея!", без дори още да я е виждал. Двамата се срещат, когато 20-годишната Даниел Гуз, която членува в нелегална мрежа с голямата си сестра Кристин, помага на младия военнопленник да избяга от Гестапо. Това се случва на Великден през 1944 година в Бургундия. Сватбата е на 28 октомври в Париж.
По онова време Даниел Митеран е много по-ангажирана с лявото движение от съпруга си. Тя е дъщеря на учителка и директор на колеж за франкмасони и е възпитана в светски и републикански ценности, далеч от католическото възпитание, белязало съпруга й до самия му край.
Първоначално Даниел Митеран е дискретна съпруга, приема да остане в сянката на младия вълк на Четвъртата Република, на когото предвещават блестящо бъдеще. През 1945 година двойката губи един сина си Паскал, който умира от болест едва на два месеца. Жан-Кристоф, който след това ще стане съветник на баща си по въпросите на Африка, се ражда през 1946 година, а Жилбер, бъдещ депутат от Жиронд и кмет на Либурн, се появява на бял свят през 1949 година.
Но дискретността на Даниел Митеран е само външна. Тя е жена с характер и истинска активистка. Неколкократно по време на мандатите на съпруга си Даниел заема позиции в подкрепа на Далай Лама, на иракските кюрди, на партизаните в Салвадор, на мексиканските сапатисти. В началото на 1995 година тя се прегръща с Фидел Кастро.
Когато Франсоа Митеран умира през януари 1996 година, за изумление на французите на погребението му има две опечалени семейства. Пред ковчега му са Даниел със синовете й Жилбер и Жан-Кристоф, а до тях стоят Ан Пинжо и Мазарин. По-късно в книгата си "Във всички свободи" Даниел пише, че раждането на Мазарин, тайната дъщеря на Митеран, през 1974 година не е било "нито откритие, нито драма". В тази ирония на съдбата няма "нищо банално, нищо посредствено", казва тя и допълва: "Не съжалявам за нищо". (БГНЕС)
