Бях в Берлин, когато Йоахим Гаук бе избран и встъпи в длъжността си на президент на Германия и този факт сякаш придаваше ново, различно значение на всичко, всичко, което виждах и чувах наоколо си. Ослепително светлите дни на една бързо дошла пролет след кратката студена зима, времето бе сякаш като поръчано: нали Гаук пише в книгата си "Зима през лятото, пролет в есента" за този контраст между истинския сезон и трагичните събития в живота му, отвеждането на бащата в Сибир в горещия летен ден, и после много, много по-късно, в есента на 1989 - пролетните промени, падането на режима. Този път нямаше контраст между природния сезон и сезона на чувствата. Гледах огромните залези край Бранденбургската врата - слънцето между колоните, да, слънцето залязва на Запад, в посоката на бившия Западен Берлин и това ми напомни разделения тъмен град, когато нямахме право да гледаме тези залези, защото районът бе отцепен и само отдалеч, откъм Унтер ден Линден зървахме вратата, зад която се мержелееше сивата стена. Сега стотици групи с младежи преминават свободно напред-назад през Бранденбургската врата, хепънинги, глъч, музика, една свободна, многоезична "зона".И на някога зловещата Фридрих Щрасе, край музея на стената и пропускателния пункт за бившия американски сектор Чек Пойнт Чарли, младежката глъч е неописуема, както само тийнейджърите могат да цвърчат, като някакви птици, с птичия им език. Точно там, където са изписани имената на разстреляните в опит за бягство през стената - тогавашни деца и младежи. Невероятен е този контраст между невъобразимата глъч на свободните млади хора и мълчанието на изписаните имена, на разстреляните, между чиято дата на раждане и на смъртта има-няма 15-16 години.
Откакто двете германски държави се обединиха, често съм си казвала: ех, защо нямаше една Западна България, с която бившата социалистическа България да се обедини, да прочисти апарата си, управлението си, да постави всичко върху принципите на правовата държава. Дори за бившето ГДР процесите бяха трудни в рамките на обединената демократична държава, какво остава за онези бивши социалистически държави, които трябваше сами да извървят този "преход" от тоталитарната - към правовата държава.
Избирането на Йоахим Гаук за президент на Германия - един човек, който до 50-тата си годишнина живее при комунизма, е събитие с огромно значение за поколението, което преживя миналата система и все още носи комплекси или чувство за вина. Това, че той е вторият източногерманец след Ангела Меркел начело на германската държава може да се интерпретира и така: че именно в обединената държава, възприела принципите на западната демокрация, възходът на истински стойностните източногерманци е възможен! Или казано другояче - безпартийните, хората, които никога не са принадлежали към номенклатурата или към Държавна сигурност, могат да достигнат върховете на властта в Германия! В този смисъл германският пример е нетипичен, както уникално е нейното обединение! Не е ли най-честото оплакване, най-честата мъка и болка на хората от ареалите на реалния социализъм, че печеливши от прехода се оказаха бившите комунисти,синовете и дъщерите на номенклатурата, че те трансформираха политическа власт и влияние в икономическа! В това време в Германия един бивш пастор, който никога не е членувал дори в пионерската организация или в комсомола и една дъщеря на пастор оглавяват държавата! Ясно е, че днешната демократична Германия, преминала през две прочиствания - на денацификацията и на пречистването от наследството на комунизма - създава условията и за истински растеж на източногерманците!
И все пак възходът на Гаук е вдъхновение за всички, някога живели при социализма, за всички източноевропейци, които все още се чувстват "втора категория" граждани, често обвинявани в корупция, често гледани с недоверие от Запада заради страха от евтината работната ръка и износа на престъпност. Гаук бе избран като морален авторитет след една президентска афера и във времената на всеобщ вакуум на личности и ценности в Европа, на отчуждение от политиката. Фактът, че един източногерманец може да запълни тази празнота и да се самоопределя като "учител по демокрация", а това означава и учител на Запада е дълбоко символичен и бележи нова ера в европейското обединение. И Гаук, и Меркел са имунизирани срещу изкушенията на материалното, те нямат нищо общо с вечните корупционни скандали, обвиващи политиците, с техния нездрав уклон към лукса, с почивките по разкошни вили и петзвездни хотели, с пътуванията, платени от лобисти. Ангела Меркел живее аскетично и се облича във вечните си строги костюми, Гаук още при комунизма, при посещенията си на прочутия Кудам в Западен Берлин, остава напълно студен към изобилието от стоки, при това в момент, когато в ГДР властва добре известният всеобщ социалистически дефицит с опашки и празни магазини. В речта си при встъпването си в длъжност Гаук разчупи едно табу, изтъквайки не германското "икономическо чудо", не хладилниците, а германското "демократично чудо".Че източноевропейците могат да бъдат морален авторитет и компас за Запада показа още един голям човек, който за съжаление си отиде: Вацлав Хавел. Хавел също нямаше никакъв интерес към материалното, бе безкрайно далеч от икономически групировки и лобисти, от корупция, клиентелизъм, алчност и облагодетелстване, а смъртта му бе оплаквана от западноевропейците като загуба на един от малкото почтени хора в политиката!
И накрая възходът на Гаук е дълбоко мотивиращ и по още една причина: един 72-годишен мъж, тепърва ще достига климакса в живота си. Ако трябва да озаглавя поредната глава в неговия живот, използвайки стилистиката на собствената му автобиографична книга, бих я нарекла: "пролет през зимата"! Сигналът, който този човек отправя към всички нас, е този: всички, които живяха при социализма и се самоопределят като "загубеното поколение" все още имат шанс, защото животът е дълъг, понятията за младост и старост се промениха, а източноевропейците имат какво да дадат на обединена Европа!
