1779 г. Джеймс Кук е убит от туземците на остров Хаваи. Английският мореплавател, пътешественик и изследовател е откривател на множество, непознати дотогава за европейците, острови и територии.
Джеймс Кук е роден през 1728 г. в английския град Мартън, Северен Йоркшир, в семейство на беден наемен работник. По настояване на бащата, който иска да го направи търговец, на 17 години Кук е назначен за продавач в галантериен магазин. Там любознателният юноша се задържа по-малко от година и през юли 1746 г. постъпва като юнга на кораба „Фри Лов”, пренасящ въглища от Англия за Холандия и Белгия. След като служи няколко години на различни кораби и усилено изучава морски науки, през 1752 г. е назначен за помощник-шкипер на търговския кораб „Френдшип”.
През 1776 г. английският парламент обявява награда от 20 000 фунта стерлинги за този английски кораб, който намери т.нар. „Северозападен проход”. Кук пише писмо до Адмиралтейството с молба да бъде назначен за ръководител на експедицията и молбата му е удовлетворена. За плаването са подготвени два кораба „Резолюшън”, на който Кук вдига своя флаг, и „Дискавъри” с капитан Чарлз Клерк.
На 12 юли 1776 г. корабите отплават от Англия и на 18 октомври пристигат в Кейптаун. След като извършват необходимия ремонт вдигат котва на 5 декември и след като минават покрай островите Марион, Крозе и Кергелен на 26 януари 1777 г. достигат до югоизточното крайбрежие на остров Тасмания. От 18 до 28 януари 1778 г. експедицията открива и изследва Хавайските острови.
На 19 януари става и първата среща с хавайците. Всички те са със смугли лица и здраво телосложение. Държат се мирно и културно за разлика от другите полинезийци. Кук отбелязва в своите записки, че хавайците за разлика от останалите народи в Тихия океан познават желязото.
Екипажът продължава покрай бреговете на Америка и през Беринговия проток навлиза в Северния ледовит океан, но ледовете принуждават експедицията да се върне. Корабите отново спират на Хаваите, но този път между моряците и туземците възниква стълкновение.
Хавайците открадват една лодка от експедицията. Кук вероятно е искал да вземе заложници, докато лодката не бъде върната. Капитанът слиза на брега и започва спор с местните жители. Те се разгневяват от неговата настоятелност, а когато разбират, че британците са убили един от техните вождове, започват да ги атакуват с копия и камъни. От лодките са произведени изстрели, но британците са принудени да се оттеглят. Кук е ударен в главата от хавайците и после наръган с кама и умира. Смята се, че тялото на капитан Кук е изядено от туземците, макар този въпрос да остава спорен.
След смъртта на Кук експедицията е оглавена от капитан Чарлз Клерк, който на 23 февруари отплава от Хавайските острови и прави нов опит да открие западния вход на Северозападния проход, но умира край бреговете на Камчатка на 22 август 1779 г. Капитан Джон Гор поема командването и под негово ръководство на 7 октомври 1780 г. корабите „Резолюшън” и „Дискавъри” се завръщат във Великобритания.
1848 г. съгласно сключения мирен договор Мексико отстъпва Тексас на САЩ. Мексиканско-американската война е военен конфликт между САЩ и Мексико, а в Мексико я наричат „Северноамериканската интервенция”. Най-важните последствия от войната са, че Мексико отстъпва на САЩ почти половината от територията си и по-точно Горна Калифорния и Ню Мексико, земите на днешните щати - Калифорния, Ню Мексико, Аризона, Невада и Юта.
До Мексиканско-американската война земите на Горна Калифорния и Ню Мексико били добре познати на американските ловци и търговци, които обменяли кожи и други стоки. Всички тези територии преди войната били суверенни територии на Мексико в продължение на 25 години, а преди това част от испанската колония - Нова Испания.
В годините след откупуването на Луизиана от САЩ, американските заселници започват да се придвижват на запад, все още част от испанските територии и част от територията на американското правителство. Новите заселници и Мексиканското правителство имат сложни отношения, най-вече поради факта, че Мексико е католическа държава, а преобладаващата част от преселниците са протестанти. Когато Мексико отменя робовладелството, множество емигранти от САЩ отказват да приемат този закон.
Мексико, което никога не признава Тексас, обявява река Нуесес, течаща на приблизително 150 мили на север от река Рио Гранде, за граница между Тексас и Мексико. САЩ, опирайки се на „Веласкския договор”, определя за граница - река Рио Гранде. Мексико аргументира своята позиция с факта, че договорът е подписан под натиск от генерал Антонио Лопес де Санта Ана през 1836 г., когато се намира в плен на американските войски и затова не се смята за действителен. Освен това, според мексиканското правителство, Санта Ана няма пълномощия да води каквито и да е преговори и да подписва такъв договор.
През 1846 г., след присъединяването на Тексас към САЩ, президентът на САЩ Джеймс Полк изпраща войски под командването на генерал Закари Тейлър на река Рио Гранде да обезпечи границата. Генерал Тейлър игнорира ултиматума на мексиканското правителство да премести войските си на река Нуесес и започва да строи крепост, позната днес като Форт Браун, на брега на река Рио Гранде, срещу мексиканския град Метаморос, оставяйки след завършването му гарнизон.
Мексиканската армия, под командването на генерал Мариано Ариста, започва да се готви за война. На 24 април 1846 г. 2000-ната мексиканска конница атакува американски патрул. На 8 май на помощ пристига генерал Закари Тейлър с 2400 войници. Генерал Мариано Ариста го пресреща с 3400 войни при Пало Алто и започват битка. Американците започват битката с нов метод при артилерийския обстрел, наречен „Летяща артилерия” - леки оръдия на конен впряг, обслужвани от конници. Това има поразяващ ефект върху мексиканската армия, която се оттегля.
САЩ обявяват война на Мексико на 13 май 1846 г. От своя страна Мексико обявява война на САЩ на 23 май.
1876 г. електроинженерът Илайша Грей и изобретателят Александър Бел едновременно подават патент за телефона.
Изобретяването на телефона става възможно благодарение на усъвършенстването на електрическия телеграф. През 1861 г. немският физик и изобретател Йохан Филип Райс демонстрирал устройство, с което можело да се предават музикални тонове и човешка реч с проводници. Апаратът имал оригинална конструкция на микрофон, захранващ източник (галваническа батерия) и устройство за възпроизвеждане на звука (високоговорител). Рaйс нарекъл конструираното устройство телефон.
Но... телефонът, получил популярност като конструкция и масово приложение, е изобретен през 1876 г. от шотландския учен и изобретател Александър Греъм Бел, професор в Бостънския университет. Първите думи, предадени по телефона от Александър Бел, са до съседната стая, където се намирал помощникът му, Томас Уотсън: „Уотсън, елате, имам нужда от вас”.
Роден в Единбург през 1847 г., той се преселва през 1870 г. в Канада, а по-късно се установява в Бостън и става преподавател по гласова физиология и ораторско изкуство в Бостънския университет. Именно там разработва според формулировката на американското патентно бюро „метод и апарат за предаване на разстояние на глас и други звуци чрез електрически трептения, подобни на вибрациите предаващи звука по въздуха”. Той получава от Американското патентно бюро патент №174 465.
Бел не спира дотам и по-късно създава фотофона - устройство за предаване на звук с лъч светлина, далечен предшественик на днешните фиброоптични системи. Любопитен факт е, че претенции да бъдат признати като изобретатели на телефона имат и италианецът Антонио Меучи (1849 г.) и германецът Филип Райс (1860 г.), но те не успяват да популяризират апаратите си и да получат патенти за тях.
1922 г. е публикуван романът „Одисей” Джеймс Джойс. Това е експериментален роман, първоначално част от него излиза в подлистник в американското списание The Little Review (март 1918 г. - декември 1920 г.).
През 1920 г. по покана на Езра Паунд Джойс пристига в Париж уж да гостува няколко седмици, но реално остава да живее там през следващите двадесет години. След като се преселва със семейството си в Париж, Джойс се посвещава на завършването на „Одисей”, което става факт през октомври 1921 г.
Междувременно съдебно решение спира отпечатването на „Одисей” в „Литъл Ревю” поради обвинения в неприлично съдържание. През 1922 г. „Одисей” излиза за първи път на английски в Париж благодарение на американката Силвия Бийч, собственик на книжарницата „Шекспир и компания”. Романът е приет само във Франция, в другите страни е забранен от цензурата.
„Одисей” описва в няколкостотин страници поток на съзнанието, структурирани в осемнадесет „епизода”, един-единствен ден - 16 юни 1904 г. - от живота на 38-годишния рекламен агент Леополд Блум и на хората, които го заобикалят в Дъблин. Действието на „Одисей” се развива с точност в истинските улици и улички на града, а заглавието е заимствано от Омировата Одисея.
Днес Джеймс Огъстин Алойсиъс Джойс е сочен за един от най-влиятелните писатели на 20 в. Заедно с Марсел Пруст, Роберт Музил и Франц Кафка той е ключова фигура в развитието на модерния роман.
1952 г. в столицата на Норвегия се откриват Шестите Зимни олимпийски игри. Осло се кандидатира за домакинство по време на годишната среща на Международния олимпийски комитет в Стокхолм през юни 1947 г. В кандидатурата бива аргументирано, че 400-хилядния град винаги е бил център на зимните спортове в Норвегия и е известен с рекордните тълпи, които посещават състезанията по ски на Холменколен. Другите градове кандидати за домакинство тогава са Кортина д’Ампецо и Лейк Плесид.
Шестите Зимни олимпийски игри за първи път се провеждат толкова на север и в град до море. И въпреки местоположението най-голямото предизвикателство пред организаторите се явява... липсата на сняг.
Олимпийският огън е запален в къщата на Сондре Нордхейм, организатор на първото състезание по ски през 1868 г., и е пренесен до Осло от 94 скиора. Внесен е в стадиона от Еигил Нансен, внук на Фритьоф Нансен. Игрите са открити на стадион „Бислет” от принцеса Раигнилд, тъй като по това време крал Хокон VII е на погребението на Джордж VI във Великобритания.
Построени са три олимпийски села. В Сон се помещават 600 представители на Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Канада, САЩ, Франция и Швейцария. В Юлевол са построени нови сгради за 400 представители на Австралия, България, Дания, Исландия, Нидерландия, Нова Зеландия, Норвегия, Унгария, Финландия, Швеция и Югославия. Построен е и хотел „Викинг” с 343 стаи, в които са настанени 400 гости от организационния комитет и пресата. В Ила са настанени 200 души от Аржентина, Испания, Ливан, Полша, Португалия, Румъния, Чехословакия, Чили и Япония.
На тези игри за първи път са използвани компютри за изчисляването на точките във фигурното пързаляне; за пръв път жени взимат участие в ски бягането с включването на състезанието на 10 км за жени. Американецът Ричард Бътън прави първия троен скок във фигурното пързаляне, а френската състезателка по фигурно пързаляне Жаклин дьо Биф достига нивото на трикратната олимпийска шампионка Соня Хени.
1967 г. в Мексико сити е подписан „Договорът от Тлателолко” за неразпространение на ядреното оръжие в региона на Карибско море и Латинска Америка. Предложението за документа е на мексиканския президент Адолфо Лопес Матеос в отговор на страховете породени от кубинската ракетна криза, за което Кралската шведска академия на науките присъжда на Гарсия Роблес Нобеловата награда за мир през 1982 г. Всички страни от региона, с изключение на Бразилия и Аржентина, подписват договора.
По силата на договора държавите участнички се задължават да забраняват и предотвратяват „опитите със, употребата на, производството, екипирането или придобиването на каквито и да е елементи на ядрено оръжие” както и „получаването, складирането, инсталирането, изстрелването или притежанието на всякакви форми ядрено оръжие”.
Любопитен факт е, че за пръв път в световната дипломатическа история, договор за създаване на „зона, свободна от ядрено оръжие” се разпростира над такава обширна населена територия.
1989 г. в околоземна орбита е изведен първият спътник на Глобалната система за позициониране. GPS е името на спътникова радионавигационна система за определяне на положението, скоростта и времето с точност до 1 наносекунда във всяка точка на земното кълбо и околоземна орбита в реално време.
Идеята за създаване на спътникова радионавигационна система се ражда още в края на 50-те години, когато е изстрелян първият изкуствен спътник от СССР. Група американски учени, водени от Ричард Кершнер, наблюдават сигналите излъчени от „Спутник” и откриват, че поради ефекта на Доплер, честотата на излъчения сигнал е по-висока при приближаване на спътника и по-ниска при отдалечаване. Те открили, че ако знаят точната си позиция на Земята, могат да намерят положението на спътника и обратното, ако знаят положението на спътника, могат да открият тяхната собствена позиция.
До реализирането на тази идея обаче минават около 20 години. Първият тестов спътник е изведен в орбита на 14 юли 1974 г., а на 22 февруари 1978 г. е изстрелян и първият операционен спътник от бъдещата система. В периода между 1978 и 1980 г. броят на спътниците достига шест, а датата 6 януари 1980 е началото на времето използвано в GPS. Последният от 24-те спътника, необходими за пълно покритие на земното кълбо е изведен в орбита в края на 1993 г. и системата е преминала пълна готовност на 17 януари 1994 г.
Американските военни наричат системата „NAVSTAR GPS” - Navigation Signal Timing and Ranging Global Positioning System. Тя се състои от минимум 24 спътника, разположени на шест орбити на височина около 20 000 км и наземен контролен център с наблюдателни станции, разположени в различни точки на Земята. Принципът на действие се базира на измерването на разстоянието от мястото, чиито координати търсим, до група спътници, чиито координати са точно определени и известни. Разстоянието се пресмята на базата на времето за разпространение на радиосигнала от спътника до потребителя.
Поддръжката на системата струва около 400 млн. долара годишно, включително разходите по подмяна на остаряващите спътници. Първият от 24-те спътника, които формират сегашната GPS-групировка („Block II”), е изведен в орбита на 14 февруари 1989 г., а последният изстрелян до момента спътник е 52-ри по ред и е изведен в орбита на 6 ноември 2004 г. с помощта на ракетата „Delta II”.
Първоначално GPS е бил планиран като военен проект. През 1983 г., поради навигационна грешка южнокорейски граждански самолет с 269 души на борда навлиза в съветското въздушно пространство и е свален от руски изтребител. Предвид трагедията, която е можело да бъде избегната, президентът на САЩ разрешава използването на системата за граждански цели. През 1999 г. вицепрезидентът на САЩ Ал Гор обявява плановете на Белия дом за увеличаване на точността на GPS за цивилни нужди, чрез премахване на процеса на избирателен достъп и използване на допълнителни честоти.
В България:
1921 г. в София е учреден Съюза на артистите в България.
През ноември 1921 г. е регистрирано първото сдружение на театралните деятели в България - Съюз на българските артисти, на който днешният Съюз на артистите в България е морален и юридически продължител. За първи председател на съюза при основаването му през 1921 г. е избран Тачо Танев.
На 19 септември 1924 г. Съюзът на българските артисти по решение на Висшия си съюзен съвет се сливат в единен съюз, наречен Съюз на драматическите и оперни артисти. Този съюз обединява „всички артисти от Народния театър и Операта, а така също и такива от общинските театри в страната и от театрите: „Популярен театър”, „Сълза и смях”, „Задружен театър” и др.”. Негов председател е Кръстьо Сарафов.
През 1933 г. се провежда 11-ия конгрес, на който за първи път са посочени данни за членския състав на Съюза: 288 членове, от които 234 редовни и 54 спомагателни.
1994 г. президентът Жельо Желев подписва в Брюксел договора за присъединяване на България към инициативата на НАТО Партньорство за мир. Темата се поставя за първи път като политически въпрос на 23 юни 1990 г., когато Соломон Паси внася в парламента предложение за присъединяване към Северноатлантическия договор. След по-малко от месец - на 13 юли 1990 г., с Декларация на Министерството на външните работи приема поканата за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО.
През август 1990 г. посланикът на Република България в Кралство Белгия Леа Коен получава правомощия да поддържа дипломатическите връзки с НАТО. На 15 ноември 1990 г. се състоява първото посещение на български външен министър - Любен Гоцев, в Главната квартира на НАТО. На 30 април 1991 г. става второто посещение на български министър-председател (Димитър Попов) в Главната квартира на НАТО. През същата година (12-14 юни 1991 г.) се състои и първото посещение в България на Генерален секретар на НАТО - Манфред Вьорнер.
На 14 февруари 1994 г. българският президент Желю Желев подписва Рамковия документ, с който България се присъединява към програмата „Партньорство за мир”. На 16 октомври 1995 г. България се присъединява към Споразумението между страните членки на НАТО и страните участнички в „Партньорство за мир” по статута на техните въоръжени сили, което регулира правния статут на силите, участващи в дейности по партньорството на чужда територия.
На 2 февруари 1996 г. България пристъпва към засилен индивидуален диалог с НАТО. В периода май 1996 г. - април 1997 г. са осъществени пет кръга от индивидуални разговори между България и НАТО в рамките на Засиления диалог по въпроси на членството.
На 29 януари 1997 г. посещение в Главната квартира на НАТО в Брюксел прави новоизбрания президент на Република България Петър Стоянов, който изразява пред Северноатлантическия съвет категоричната позиция за пълноправно членство на страната в Северноатлантическия съюз, получила широка обществена подкрепа на президентските избори. На 17 март 1997 г. Правителството приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз. Министерският съвет приема постановление, с което се създава правителствен орган за координация на усилията за подготовка и присъединяване към НАТО - Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. Комитетът се ръководи от министъра на външните работи и министъра на отбраната и включва началника на Генералния щаб на Българската армия и заместник-министри от всички заинтересовани министерства.
На 8 май 1997 г. Народното събрание приема Декларация за национално съгласие, която определя присъединяването на България към НАТО като основен национален приоритет. В края на годината (4 декември 1997 г.) Правителството приема Решение за откриване на постоянна дипломатическа мисия на България към НАТО и Западноевропейския съюз в Брюксел. Първият ръководител на мисията връчва акредитивните си писма на 18 март 1998 г.
На 23 октомври 1998 г. 38-то Народно събрание приема Декларация по Косово, с която се изразява одобрение за действията на правителството в подкрепа на усилията на НАТО в Косово, както и за задълбочаването на сътрудничеството със Съюза в рамките на перспективата за членство.
На 24 април 1999 г. българска делегация, ръководена от президента на Република България Петър Стоянов, участва в Срещата на НАТО на най-високо равнище във Вашингтон. На България и останалите страни-кандидати е предложен План на действие за членство в НАТО и е обявена Инициативата на НАТО за Югоизточна Европа.
През май 2000 г. България се включва в създаването на Вилнюската група като процес на политическа солидарност и сътрудничество между страните кандидатки за членство в НАТО. В рамките на международната конференция „НАТО - следващите 50 години. Сътрудничество за стабилност и сигурност в Югоизточна Европа”, която се провежда на 18 април 2002 г. в Атина, министрите на отбраната на България, Гърция, Румъния и Турция правят съвместно изявление относно единната позиция на четирите държави, че чрез приемането на България и Румъния в НАТО ще бъде реализирана историческата възможност за укрепване на Южния фланг на Алианса, географски баланс и укрепване на евроатлантическата сигурност и стабилност.
На заседанието на Северноатлантическия съвет на равнище държавни и правителствени ръководители в Прага на 21 ноември 2002 г. е взето решение България, заедно с други шест страни кандидатки (Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения), да бъде поканена да започне разговори за присъединяване към Северноатлантическия съюз. Разговорите с България са осъществени в два кръга - на 10 януари и 10 февруари 2003 г. Ръководител на българската делегация е заместник-министърът на външните работи Любомир Иванов, на делегацията на НАТО - помощник-генералният секретар по политически въпроси посланик Гюнтер Алтенбург. Първият кръг е посветен на политически, икономически и отбранителни въпроси, а вторият - на бюджетни въпроси, правни въпроси и въпроси, свързани със сигурността и защитата на информацията.
На 26 март 2003 г. на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел постоянните представители на деветнадесетте страни членки на НАТО подписват протоколите към Северноатлантическия договор за присъединяване на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения в присъствието на министър Соломон Паси и външните министри на другите поканени страни.
На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, подписан за първи път от страните-основатели на пакта на 4 април 1949 г. във Вашингтон, а на 29 март 2004 г. документите по присъединяването към Северноатлантическия договор на седемте нови страни (България, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния) са депозирани във Вашингтон. Последната дата се счита за дата на приемане на България в НАТО.
