240 г.пр.Хр. гръцкият учен Ератостен Киренски първи в света изчислява радиуса на Земята. Той установява, че радиусът на земята е 39 790 стадия. Проблемът за превръщането му в съвременни мерки идва от факта, че ученият е гръцки математик и астроном, но като глава на Александрийската библиотека работи в Египет и там извършва измерванията. Египетският стадий е с дължина 158 м, а гръцкият - 178 м.
Сред най-интересните факти от живота на Ерастотен е изчисляването на радиуса на Земята. Древните египтяни забелязали, че по време на лятното слънцестоене Слънцето осветява дълбоките кладенци в Сиена (днешният най-южен египетски град Асуан), а в Александрия - не. Ерастофен използва този факт за изчисляване обиколката и радиуса на Земята.
В деня на лятното слънцестоене на 19 юни 240 г. пр.Хр. той използва скафис (половин куха сфера с дълга игла по оста, разграфена на паралели и меридиани), с чиято помощ може да се определи под какъв ъгъл Слънцето огрява Александрия. Измерването показва, че този ъгъл е 7 градуса и 12 минути, т.е. 1/50 от окръжността. Става ясно, че Сиена отстои от Александрия на 1/50 от обиколката на Земята. Разстоянието между градовете е считано за точно 5000 стадия, следователно обиколката на Земята е 250 000 стадия, откъдето се получава за радиуса 39 790 стадия.
Съвременните измервания дават усреднен радиус на Земята величината 6371 км. Въпреки това методът на Ерастотен поразява с простотата и достъпността, както и с точността на пресмятането за онова време.
1269 г. кралят на Франция Луи IX постановява всички евреи, които не носят отличителния знак Звездата на Давид, да заплащат глоба. Причините за това решение са икономически, защото еврейската общност е богата. По-късно „маркирането” на различните ще се използва основно за отвличане на вниманието от по-важни проблеми.
Давидовата звезда е средновековен символ на филосемитизма и най-познатия и срещан религиозен символ на юдаизма заедно с менората. Легендата за този знак гласи, че той идва още от цар Давид. Първото й отбелязване като юдейски, респективно еврейски символ, датира от 7 в. в еврейски мистични текстове като знак, предпазващ от демони.
През 14 в. в Прага, по времето на Ян Хус, с нея е обозначаван еврейския квартал на града, а през 18-19 в. тя във връзка с еврейската еманципация се превръща във всеобщ еврейски символ.
Въпреки че самият символ няма древен произход, симбиозата на знаците му води към Двуречието, Леванта, Древен Египет и Картаген посредством семитологията. От геометрична гледна точка Давидовата звезда представлява вид хексаграм (шестоъгълник). С основаването на израелската държава през 1948 г., звездата на Давид е поставена на държавния й флаг, и заедно с менората символизира Израел.
Давидовата звезда се състои от два насложени един върху друг триъгълника - единият под формата на изправена пирамида сочи нагоре, а другият под формата на обърната пирамида - надолу.
1862 г. Конгресът на САЩ премахва робството в САЩ. На 1 януари 1863 г. е издадена и Прокламацията за освобождаването на робите. Първоначално документът не се прилага в пълна степен заради военния конфликт между Севера и Юга. През декември 1865 г. е приета 13-а поправка на конституцията, която фактически отменя робството на цялата американска територия.
През 1861 г. напрежението достига връхна точка, когато Южните Щати решават да се отделят и образуват Конфедерацията. Президентът Ейбрахъм Линкълн залага на Гражданската Война като настоява борбата да бъде за запазване на съюза, а не за освобождаване на роби. Неговата позиция спечелва благоразположението на стратегически решаващите робопритежаващи щати, които избират да останат в съюза.
Линкълн успява да премахне робството в района на Колумбия, която технически не е щат през 1862 г. Скоро след това следва и Прокламацията за Еманципация. В срока за осезаеми резултати Еманципацията не представя почти никакви, след като робството не е буквално премахнато след нейното издаване. Но все пак тя носи със себе си голяма морална сила, превръщайки войната в морално опълчение.
Формалното премахване на робството идва с 13-тата Поправка на Конституцията. През 1865 г. Юга е убедително победен в Гражданската Война и около 6 декември с.г. Поправката е ратифицирана. Тя гласи, че „Нито робство или неволен сервитут, приети като наказание за престъпление, за което съответната личност трябва да бъде навреме осъдена, трябва да съществуват на територията на САЩ или което и да е друго място, което е под властта на тяхната юрисдикция”.
Конгресът трябва да има правото и силата да привежда в действие този член при подходящото законодателство. Денят 19 юни 1865 г. е приет като датата, когато последните роби в Америка са освободени. На тази дата ген. Гордън Грейнджър отива в Галвенстън, Тексас, и издава Обща Заповед.
Като социален манталитет обаче робството се запазва, преминавайки в брутална расова дискриминация и сегрегация. Те имат и своята ужасна обществена полиция Ку Клукс-Клан. Тези дълбоко оскърбителни за човешкото достойнство форми на обществени взаимоотношения господстват още цяло столетие.
1912 г. в САЩ е приет със закон 8-часовия работен ден. С развитието на индустриалното производство през 19 в. заетоста на работната сила от традиционните десетина часа за селскостопанските и занаятчийски работници нараства до 12-18 часа на ден и то при тежки жизнени условия. Това предизвиква появата на обществени идеи и социални движения за урегулиране положението на населението полагащо наемен труд.
В 1888 г. в частното предприятие „Цайс” Йена от неговия собственик Ернст Карл Аббе е въведен осем часов работен ден заедно с 12-дневен годишен отпуск, пенсионно осигуряване, премии от печалбата за работниците и др.
На 5 януари 1914 г. Хенри Форд пръв в САЩ частно, като предприемач, въвежда петдневната работна седмица и увеличава над два пъти минималната дневна заплата за квалифицирани работници до 5 долара.
В контролираната от болшевиките част от Русия на 12 ноември 1917 г. с декрет на Ленинското правителство номинално е установен осемчасов работен ден, но 6-дневната работна седмица остава непроменена.
В Европа на 20 януари 1934 г. Адолф Хитлер като държавен закон установява с трудовото законодателство 40-часова петдневна работна седмица при нормиран трудов ден и платен годишен отпуск от 12 до 21 дни за работниците.
След това във Франция на 7 юни 1936 г. също е установена 40-часова петдневна работна седмица от правителството на Леон Блум. Към края на века в страната, а от там и в ЕС, започва обсъждането за намаляване на 35 часа на работната седмица, което във Франция на правителствено ниво e реализирано от Мартин Обри.
1933 г. Франция дава политическо убежище на изгонения от СССР Лев Троцки. Лейба Дави́дович Бронщайн е идеолог на теорията за перманентната революция (троцкизъм), привърженик на методите на „военния комунизъм” и др. Той е сред организаторите на първата руска революция през 1905 г. и на практика ръководител на Октомврийската революция през 1917 г.
След смъртта на Владимир Илич Ленин е конкурент на Йосиф Сталин за властта. През 1927 г. е отстранен от ЦК на ВКП(б), а две години по-късно е изгонен и от СССР. На 20 февруари 1932 г. е лишен от съветско гражданство.
Престоява по няколко години в Турция, Франция и Норвегия, докато през 1936 г. се заселва в Мексико. Там живее известно време в домовете на художниците Диего Ривера и Фрида Кало. През 1939 г. се премества в собствения си дом, където оцелява по чудо в атентат, организиран на 24 май от марксисткия художник Давид Сикейрос.
На 20 август 1940 г. е смъртно ранен в дома си от съветския агент Рамон Меркадер. На 21 август 1940 г. умира и е погребан в двора на дома си в Мексико сити. Смъртта му е наредена от Сталин и изпълнена от службите на всесилния по онова време НКВД.
През годините в изгнание Троцки се нарежда сред най-дейните критици на властващия в СССР сталинизъм. Нарича наложената в родината му система „бюрократичен абсолютизъм”. Опитва се да организира т.нар. Четвърти интернационал в противовес на контролирания от Москва Трети интернационал. До края на живота си остава убеден в победата на световната пролетарска революция.
1938 г. националният отбор на Италия по футбол за първи път става световен шампион, побеждавайки на финала Унгария с 4:2. Във финалния мач отборът на Италия побеждава Унгария с 4:2.
Третото световно първенство по футбол в историята се провежда във Франция. На своя конгрес две години по-рано ФИФА решава да отдаде заслуженото на френските личности Жул Риме, Анри Делоне и Робер Герен за идеята на световните първенства. Аржентина негодува от това решение като смята, че първенствата трябва да редуват различни континенти и отказва участие.
В началото 36 отбора се впускат в квалификациите. Събитията в Европа обаче предвещават започването на война в близките месеци. Испания се оттегля заради разразилата се Гражданска война в страната. Германия анексира Австрия. Най-добрият австрийски футболист Синделар отказва да играе за обединения отбор между двете държави.
Много американски страни отказват участие, а Уругвай продължава с бойкота на първенствата в Европа. Така единствената страна от Южна Америка е Бразилия.
11 стадиона приемат мачовете от Световното по футбол. Най-големият от тях е олимпийския стадион в Париж - 60 000 души.
По това време треньор на Италия е амбициозният футболен стратег виторио Поцо. Той иска задължителна световна титла, защото не може да се примири с коментарите, че Италия не заслужавала титлата преди четири години. „Адзурите” печелят олимпийската титла в Берлин две години по-рано, побеждавайки Австрия.
Преди Мондиала Поцо прави коренни промени. В състава остават само Джузепе Меаца и Джовани Ферари, които са световни шампиони. Останалите играчи са от новата млада вълна италиански футболисти, начело със Силвио Пиола, който става известен с удара „А ла Пиола” (задна ножица).
Италия тръгва трудно на Световното първенство. Те бият трудно след продължения Норвегия. След това обаче се съвземат и побеждават домакина Франция с 3:1 с два гола на Пиола.
Бразилия срещу Италия е големият полуфинал очакван от всички. „Селесао” прави огромна грешка като решава да даде почивка на своя голмайстор Леонидас (тогава смени не са разрешени).
Бразилците са убедени, че ще се класират за финала. В самият двубоя Бразилия има преимущество, но играчите не са ефективни и не могат да вкарат гол. Италия на свой ред бележи два гола дело на Колауси и Меаца от дузпа. Бразилците надигат вой за отсъдената дузпа, като заплашват да откажат мача за третото място, но това не се случва и те взима бронзовите медали след 4:2 над Швеция.
Олимпийският стадион „Коломб” в Париж приема финала между Италия и новата сила Унгария. Домакините са на страната на Унгария. Италианците получават телеграма от Бенито Мусолини преди мача, която гласи „Победа или смърт”. Италианците играят много настървено и показват класа. Те набързо повеждат с голове на Колауси и Пиола. Унгария връща две попадения и тръгва да търси равен, преди Пилоа да оформи крайното 4:2 и втора поредна титла на Италия.
1944 г. започва битката за Филипинското море, в която САЩ нанасят големи загуби на японската флота и авиация. Американската армада, която трябва да завземе Марианските острови, отплава от Маршаловите острови на 9 юни. Десантите на остров Сайпан са планирани за 15 юни. Два дни по-късно самолетоносачите започват интензивни бомбардировки на Сайпан и Тиниан.
Атаката срещу Марианските острови от силите в централната част на Тихия океан под командването на адмирал Спруънс е важна част от американското проникване през вътрешния пръстен на японската отбрана. От там американските бомбардировачи могат да нанасят удари в Япония, а също във Филипините, Формоза и Китай. Същевременно превземането на Марианските острови заплашва да прекъсне комуникациите на Япония с наскоро придобитата от нея южна империя.
През това време адмирал Тойода нарежда да се пристъпи към операция „А-Го” - дълго планираната японска контраакция. На 15 юни сутринта първата вълна морски пехотинци слизат на бреговете на Сайпан под прикритието на интензивен артилерийски обстрел от корабите, артилерията и от самолетите ракетоносци. За 20 минути на брега дебаркират 8000 морски пехотинци. Но въпреки че до падането на нощта са увеличени на 20 000, те успяват да се придвижат на съвсем малко разстояние по брега, тъй като японците контролират намиращите се наблизо височини и предприемат контраатаки.
По-сериозна заплаха за десанта идва от японския флот с неговите линейни кораби и самолетоносачи, които американските подводници забелязват да навлизат същата сутрин с голяма бързина във Филипинско море. При това положение Спруънс отменя планираните десанти на остров Гуам и сваля резервната си 27-а дивизия на брега на остров Сайпан, за да ускори превземането на този важен остров, освобождавайки транспортните кораби да се изтеглят в по-безопасни води.
Битката във Филипинско море се превръща в тежко поражение за японците. Сега пътят към Филипините е открит и успехът на сраженията по суша в Марианските острови е гарантиран. Трите дивизии, дебаркирали в южното крайбрежие на остров Сайпан, продължават да си пробиват път на север при силна подкрепаот въздуха и от корабите и на 25 юли е превзета доминиращата височина Маунт Типочау.
На 6 юли двамата най-висши японски военачалници в Сайпан - адмирал Нагумо (бивш командир на самолетоносач) и генерал Сайто, се самоубиват, „за да окуражат войниците си за тяхната последна атака”. На следващия ден оцелелите 3000 души правят фактически същото с безполезната си самоубийствена атака срещу американските позиции. Кампанията струва на японците над 26 000 убити, докато загубите на американците са 3500 убити и 13 000 ранени или болни.
1953 г. Световният съвет на мира награждава посмъртно с „Почетна награда на мира” български поет Никола Вапцаров. Вапцаров е удостоен с тази престижна международна награда измежду предложения от десетки страни за неговия „изключителен принос в делото на мира и дружбата между народите”.
Паметен знак и грамота са връчени на майката на поета Елена Вапцарова на Втория световен конгрес на мира, събрал на своя форум във Варшава през 1953 г. представители от 80 страни - хора от различни националности и произход, с различна професия и религия, с различно социално положение. На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди на мира, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната.
В официалната информация по награждаването не е упоменато откъде е дошло предложението. Знае се, че поезията и биографията на Вапцаров е представила пред журито полската писателка Ванда Василевска, която е превела стиховете му на полски език. Вапцаров по това време вече е преведен на десетки езици.
През юли 1952 г. в страната и извън нея е организирано честване паметта на разстреляния преди десет години на Христова възраст поет Никола Вапцаров от фашистката власт с чудовищното нелепо „обвинение”, че се е борил срещу немските окупатори в страната, против изпращането на български войници на Източния фронт. Навярно преводите и това всенародно честване с гости от много страни да са подсказали кандидатурата на българския поет пред журито.
Българските писатели и поети определят това признание, адресирано и към силната гражданска българска литература, излъчила техен събрат, заел подобаващо място в историята на световната литература.
Никола Вапцаров е активен член на Българската комунистическа партия (преди легализирането и институционализирането й). На 23 юли 1942 г. е осъден на смърт за терористична дейност и още същата вечер е разстрелян.
1953 г. в САЩ са екзекутирани съветските шпиони Юлиус и Етел Розенберг. Те са първите граждански лица в САЩ, осъдени на смърт за шпионаж за предадена секретна ядрена информация.
Според широко разпространената версия Юлиус Розенберг започва да работи за съветското разузнаване в началото на 40-те години. Той привлича съпругата си Етел, нейния брат Дейвид Гринглас и неговата съпруга Рут. Тогава проектът „Манхатън” за атомната бомба все още е в начален етап. Първите им шпионски информации са след нахлуването на Вермахта в Съветския съюз - те искат с нещо да допринесат за разгрома на Германия. По това време САЩ са строго неутрални.
В публикации се твърди, че армейският сержант Гринглас, механик в ядрения център в Лос Аламос, предава чрез Розенберг ценна информация на съветското разузнаване - работни чертежи на бомбата, хвърлена над Хирошима.
Разпространената версия гласи, че през 1950 г., след провал на съветската агентурна мрежа в резултат на разшифроване от ФБР с проекта „Венона” на съветския шифър, във Великобритания е арестуван физикът-теоретик Клаус Фукс - главният „атомен разузнавач” на СССР. Фукс издава Голд, който на 23 май 1950 г. признава, че е съветски разузнавач. На свой ред Голд издава Гринглас, посочвайки го заедно с Мортън Собел като шпиони в атомната лаборатория в Лос Аламос. Грийнглас признава на ФБР, че скоро след като е назначен в Лос Аламос, през 1944 г., Етел и Юлиус са го убедили да шпионира за Съветския съюз.
Съпрузите Розенберг обаче отказват да признаят вината си и заявяват, че техният арест е антикомунистическа и антисемитска провокация. Впоследствие при разшифроване от „Венона” на грамите на съветското посолство във Вашингтон американците установяват повече от 200 имена или кодови имена. Десет години по-късно разсекретените материали по проекта „Венона” доказват безспорно участието на Юлиус в шпионажа, но въпросите за неговата вина в конкретните престъпления, за които е осъден, а също така вината на Етел, остават неясни.
Но всичко това американците го научават по-късно. В началото на 1953 г. те дори не подозират колко усилено е шпиониран проектът „Манхатън”. И когато установяват имената на Хари Голд и на семействата Розенберг и Гринглас, те решават, че отведнъж ще се справят с изтичането на информация.
Юлиус Розенберг се е срещал със съветския разузнавач Александър Феклисов 40-50 пъти, за да предаде информации. Още през декември 1944 г. той предава най-подробна документация и образец на готов радиовзривател, създаден по време на войната. Според американския печат това устройство по значимост отстъпва само на атомната бомба и за създаването му са изразходени над един милиард долара. За неговото значение може да се съди и по факта, че със секретно постановление в СССР е създадено специално конструкторско бюро за по-нататъшното му усъвършенстване и производство.
Юлиус разбира за надвисналата опасност и през юни 1950 г. (месец след ареста на Гринглас) прави на себе си и за семейството си снимки за паспорт, за да пътува зад граница. Но вече е твърде късно. На 17 юли ФБР го арестува по обвинение в шпионаж, а на 11 август е задържана и Етел. Синовете им - Майкъл на 7 и Робърт на 3 години, са оставени на майката на Етел.
През март 1951 г. семейство Розенберг заедно със Собел и Грийнглас са дадени под съд в Ню Йорк. Делото се гледа от съдията Ървинг Кауфман. На процеса, започнал в Ню Йорк на 6 март 1951 г., на семейство Розенберг и на Собел е придявено обвинение в „предварително планиран със съучастници заговор за предаване на Съветския съюз информации и оръжие, което той можел да използва, за да ни унищожи”. Те правят пълни самопризнания.
Основни свидетели са Грингласови и Хари Голд. Американското Министерство на правосъдието препоръчва Юлиус Розенберг да бъде екзекутиран, а на Етел да се дадат 30 години затвор.
Съдът установява, че Етел не се е занимавала с шпионска дейност, но не само е знаела за работата на съпруга си като съветски агент, но „показвала преданост”. На 5 април 1951 г. е произнесена смъртна присъда. Съдията Кауфман заявява, че като помагат на руснаците да получат атомната бомба по-рано, отколкото те сами ще я създадат, двойката е тласнала напред събития, които водят до война и „несъмнено те са променили хода на историята в ущърб на Америка”.
След кампанията в света за помилване на съпрузите президентът Дуайт Айзенхауер заявява: „Екзекуцията на две човешки същества е печална и тежка работа, но още по-ужасна и печална е мисълта за милионите загинали, чиято смърт може да бъде пряко отнесена към това, което тези двама шпиони са извършили. Аз няма да се намесвам в това дело”.
След като за две години са подадени над 20 молби за помилване, на 19 юни 1953 г. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на електрически стол в затвора Синг Синг в Осининг, Ню Йорк. Юлиус и Етел Розенберг са единствените американски чуждестранни агенти, екзекутирани в мирно време. Етел е първата жена, екзекутирана в САЩ за федерално престъпление от времето, когато Мери Сурат е обесена през 1865 г. за ролята й в убийството на президента Линкълн.
1987 г. ЕТА извършва един от най-кървавите си атентати - бомба избухва и убива 21 човека в супермаркет в Барселона. Тежко са ранени други 45 души. Сепаратистите се извиняват за „грешката”.
Euskadi Ta Azkatasuna (в превод „Баско отечество и свобода”), или ЕТА, е основана през 1959 г. от студенти националисти, вдъхновени от марксизма-ленинизма. Те настояват за радикални действия срещу режима на ген. Франко, който от 1937 г. репресира безкомпромисно баските и прегазва всеки техен опит за автономно управление. Забрана на баския език, потискане на местните обичаи, затвор и мъчения на интелектуалци заради техните политически и културни убеждения са част от прийомите на режима.
Така студентското движение за защита на баските ценности и култура много бързо прераства в паравоенно формирование, което се бори за независима баска държава с граници в Северна Испания и Южна Франция.
Символите на ЕТА са брадва (въоръжената съпротива) и увита около нея змия (политиката). Под мотото „Поддържайте и двете” бойците на организацията започват кървава кампания за постигане на целите си.
След неуспешен опит да причинят дерайлиране на влак с политици през 1968 г. сепаратистите нанасят първия си удар - убит е Мелитон Манзанас, шеф на тайната полиция в Сан Себастиян. Само пет години по-късно се стига до покушение срещу още по-високо стояща в правителствената йерархия фигура - премиера адмирал Луис Кареро Бланко. Убийството е в отговор на екзекуцията на активисти на ЕТА.
След смъртта на Франко през 1975 г. и падането на военния режим близо 2 милиона баски получават широка автономия - правото на местни парламент и полиция, контрол върху образованието и събирането на данъци. Крайните членове на ЕТА обаче са непреклонни - ще се бият за пълна независимост и създаване на баска държава. Оформя се и политическото крило на организацията - партията Хери Батасуна.
Следват години на постоянен терор - цел са политически и полицейски ръководители, дори и баски, които не подкрепят крайните сепаратистки действия, но покрай тях под мощта на оръжията, колите бомби и палежите падат стотици цивилни жертви.
