1452 г. е роден Леонардо да Винчи. Леонардо ди сер Пиеро да Винчи е прочут с картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря” и „Мона Лиза”. Той е известен също и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.
Роден е като извънбрачен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Малко след раждането на Леонардо връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и на когото ражда още пет деца.
Сер Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех. Той от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина той приема малкия Леонардо като любим свой син.
Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. През 1466 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио, чието ателие е смятано за едно от най-добрите в града.
Леонардо оформя при Верокио своите интереси, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. Той получава не само теоретична и художествена подготовка, но научава и разнообразни технически умения в областта на химията, металургията, металообработването, отливането на гипс, обработката на кожи, механиката и дърводелството.
През януари 1478 г. Леонардо получава първата си самостоятелна поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството Палацо Векио. Работата върви мудно и през 1483 г. поръчката за иконата е дадена на друг художник.
През 1482 г. Леонардо се обръща към Лудовико Моро с писмо. В него Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, като си предлага услугите на архитект, скулптор и живописец. Назначен е в колегията от инженери на херцога. В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер”, а после „художник”.
Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Лудовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.
От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика - по теория на дъгите и сводовете. Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им. Отделя голямо внимание на хидротехническите проекти.
В Милано Леонардо започва да гради и първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено се интересува от нервната система.
Именно през този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря” в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие”. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което по-късно се отразява пагубно на картината и само след половин век тя започва да се руши.
1841 г. Карл Маркс получава докторска степен по философия. Всъщност Маркс започва да се отнася сериозно към образованието и живота си едва след лятото на 1836 г. Тогава се сгодява за Джени фон Вестфален, образована баронеса от управляващата пруска класа, която познава Маркс от детството си.
След като разваля годежа си с един млад аристократ за да бъде с Карл Маркс, връзката им е социално оспорвана поради разликите между техния етнически и класов произход, но Маркс се сприятелява с баща ѝ, либералния аристократ Лудвиг фон Вестфален и по-късно посвещава докторската си дисертация на него.
През октомври 1836 г. пристига в Берлин и се записва в правния факултет. Въпреки че учи право, той е очарован от философията и търси начин да съчетае двете, вярвайки, че „без философия нищо не може да се осъществи“. Маркс се интересува от наскоро починалия немски философ Хегел, чиито идеи са широко обсъждани сред европейските философски кръгове.
По време на възстановяване след боледуване, той се присъединява към Докторския клуб, студентска група, която обсъжда идеите на Хегел и чрез тях се свързва с група радикални мислители, известни като Млади хегелианци.
През 1837 г. те се събират около Лудвиг Фойербах и Бруно Бауер, а Маркс осъществява особено тясно приятелство с Адолф Рутенберг. Младите хегелианци критикуват метафизичните предположения на Хегел, но приемат неговия диалектически метод, като критикуват обществото, политиката и религията от една лява перспектива и позиция. Бащата на Маркс умира през май 1838 г., което води до намаление на приходите на семейството. Маркс се чувства емоционално много близо до баща си и цени спомените си за него след смъртта му.
През този период той пише художествена литература - повести, драми и няколко любовни стихотворения, посветени на Джени. Всички те остават непубликувани. Той също така изучава английски и италиански език, учи история на изкуството и превежда класиците, след което се занимава с написването на дисертационния си труд, „Разликата между философията на природата на Демокрит и Епикур”, който завършва през 1841 г.
Описван като смела и оригинална творба, в него той си постава за цел да покаже, че „теологията трябва да се подчинява на възвишената мъдрост на философията”; есето е спорно, особено сред консервативните професори в университета в Берлин.
Маркс решава да го представи на по-либералния университет в Йена, чийто факултет му присъжда докторската степен през април 1841 г. През март 1841 г. те започват планове за списание, озаглавено „Атеистични архиви”, но тези планове никога не стават реалност. През юли скандализира техния клас при посещение в Бон, като се напива, смее се в църквата и язди на магаре по улиците.
Академичната му кариера се проваля поради нарастващата опозиция на правителството към класическия либерализъм и младите хегелианци. Премества се в Кьолн през 1842 г. и става журналист, като изразява ранните си възгледи за социализма и интереса си към икономиката. Той разкритикува и двете десни европейски правителства, както и фигури в либерални и социалистически движения, които той смята, че са неефективни или контрапродуктивни. Вестникът привлича вниманието на цензурата на пруското правителство, което проверява всеки брой преди печат.
Маркс се оплаква, че „нашия вестник трябва да бъде представен на полицията, за да го подуши, и ако носът на полицията помирише нещо нехристиянско или непруско, на вестника не е позволено да излезе”. След като публикува статия, критикуваща руската монархия, император Николай I иска вестникът да бъде забранен. Правителството на Прусия изпълнява молбата през 1843 г. Седем години след годежа си, на 19 юни 1843 г. Маркс се жени за Джени в протестантска църква.
1912 г. луксозният пасажерски кораб „Титаник” потъва за по-малко от три часа след сблъсък с айсберг. Според нови проучвания на 12 януари 1912 г. Луната се приближила на много близко разстояние до Земята - феномен, който се наблюдава веднъж на 1400 години.
Досега се смяташ, че пролетен прилив или липсата на слънце е довела до това, че голямо количество лед се е озовал на пътя на кораба, смятан за непотопим.
Увеличеното притегляне на естествения ни спътник породило огромни приливи, които разпръснали множество айсберги по пътя на корабите в открития океан. Три месеца по-късно, на 14 април, бил регистриран фаталният сблъсък на „Титаник”, който причини смъртта на около 1500 души.
Днес за „Титаник” се знаят много неща. За времето си това е най-големият кораб в света с водоизместване от 46 300 тона, дължина 269 м, ширина 28,2 м, развива скорост от 25 възела. В построяването му вземат участие 17 000 работници и инженери, а самият той представлява последната дума на науката и техниката. По сегашния финансов курс цената на една каюта от първа класа достига 55 000 долара!
Когато „Титаник” прави своето първо пътуване от Саутхямптън - Великобритания, до Ню Йорк - САЩ, на борда си има 2223 пътници, по-голямата част от които са каймакът на тогавашното световно индустриално общество. Сред тях е и авторът на проекта - корабостроителят Томас Андрюз.
1914 г. учредена е Българска фондова борса в София. Правилникът на новата институция влиза в сила от 1 юни 1915 г. Правилникът й влиза в сила от 1 юни 1915 г. Българският капиталов пазар се появява в началото на 20 в. През 1862 г. в България се създава акционерно дружество „Пчела”, а две години по-късно в Цариград възниква Българското търговско параплувно дружество „Провидение”.
Първият Закон за борсата е приет през 1907 г. и регулира структурата и дейността на фондовите и стоковите борси в страната. На 15 април 1914 г. с царски указ №7 се разрешава учредяване на първата истинска фондова борса в България - Софийска фондова борса.
Според указа Софийската фондова борса е „тържище, където се срещат членове на борсовата корпорация и борсови посредници за покупка и продажба на публични и частни ценни книжа”. Софийска фондова борса започва реална дейност през януари 1918 г., като първоначално на нея се търгуват акциите на 21 дружества. През 1922 г. е приет Правилникът на борсата, в който се регламентират нейното управление и устройство, изискванията за членство, както и редът и начинът на провеждане на борсовите сесии.
Работата на Софийска фондова борса е прекъсната за около три години в периода ноември 1925-септември 1928 г. По време на Световната икономическа криза от 1929-1933 г. борсата работи символично поради фалита на много компании и липсата на достатъчно сделки. След края на кризата борсовата търговия се активизира, търгуваните обеми се увеличават, а на фондовата борса са листирани около 30 дружества.
През 1947 г. Софийската фондова борса прекратява със закон своята дейност. През юли 1991 г. капиталовият пазар в България възобновява своето съществуване с приемането на Търговския закон и през октомври с.г.
1919 г. с декрет на съветската власт са създадени трудово-възпитателните лагери, наречени ГУЛАГ (Главно Управление на Лагерите). Това е името на Главно управление на наказателните лагери към НКВД - държавен орган в Съветския съюз, отговорен за администрацията на системата от основни съветски работнически лагери за изправителен труд от 30-те до 50-те години на 20 в.
Макар лагерите да приютявали голям брой осъдени - от дребни джебчии до политически затворници - голям брой от тях били намерени за виновни посредством опростени съдебни процедури, като НКВД тройките и други средства извън обсега на правосъдието. ГУЛАГ се разглежда като основен инструмент за политическа репресия в Съветския съюз.
През 1918 г. водачът на болшевиките Владимир Ленин нарежда „ненадеждните елементи” да бъдат затваряни в лагери, като потенциални „врагове” на Революцията. Първият концлагер в Съветска Русия е създаден през 1919 г. в манастира на остров Соловки. Към 1921 г. има 84 лагера, като основната им цел е да се „превъзпитат” изпратените там хора. Обикновено това са благородници, свещеници, търговци, определени като „буржоазия”, но и много други „врагове на народа” от различни обществени и социални нива.
След смъртта на Ленин неговият „наследник” Йосиф Сталин има ново виждане за ролята на лагерите като база за ускоряване на индустриализацията чрез принудителен труд. През 30-те години на 20 в. ГУЛАГ започва да се разраства и заема централно място в икономиката на СССР. Дейността му обхваща добив на злато, въглища, дървесина, строеж на заводи, пътища, както и осигуряване на работници за всички сфери на стопанството и икономиката.
По-късно приемниците на Сталин започват постепенно да намаляват броя на затворниците, да осъзнават неефективността на ГУЛАГ в икономически план и да признават частично несправедливия характер на тази система за принудителен труд. Но лагерите не изчезват напълно.
През 70-те и 80-те години се използват за новото поколение врагове на СССР, дисиденти, националисти и криминални престъпници и темата намира широк отзвук в международни организации за човешки права. Постепенно лагерите започват да имат своя роля в дипломацията на Студената война. Едва през 1987 г. се започва окончателното премахване на съветските политически лагери.
1923 г. в „Риалто тиътър” в Ню Йорк се провежда първата в света комерсиална прожекция на озвучен филм. Всъщност първите опити за озвучаване на филми са правени още през 1889 г. от Томас Едисън. Тогава обаче резултатите са незадоволителни, тъй като звукът и изображението не са синхронизирани.
През 1894 г. Емил Рено успява да синхронизира шумове със своите прожекции на „светлинни пантомими”. През 1900 г. е направена първата публична прожекция на озвучен филм, без да окаже влияние върху комерсиалното киноразпространение, но разработките в тази област продължават. Междувременно се търсят различни решения за заобикаляне на проблема с липсата на звук - прожекциите често се правят с акомпанимент на музика, свирена на живо в салона, в някои случаи актьори зад сцената четат диалозите или коментират сцените, а понякога и създават различни звукови ефекти.
По този начин навлизането на звука в киното се превръща в постепенен процес на усъвършенстване на звуковата техника и средствата за синхронизиране на звук и изображение. През първите години на този преход звукът се възпроизвежда от поредица дискове, всеки от които има дължина по няколко минути и които се пускат последователно, следвайки развитието на действието във филма.
Едва през 1923 г. в Ню Йорк е направена първата комерсиална прожекция, при която се използва система със звукозапис върху самия филм. За първи озвучен пълнометражен филм обикновено се приема „Дон Жуан”, режисиран през 1926 г. от Алан Кросланд с участието на Джон Баримор, а за първи филм с говор - „Джаз певецът”, режисиран също от Кросланд през следващата година.
Любопитен факт е, че първите озвучени филми са сравнително примитивни и зле направени и отношението на публиката към тях често е отрицателно. Озвученото кино се превръща в самостоятелно направление едва през 1932 г., когато техниката позволява самостоятелното записване на звук и изображение, които се синхронизират впоследствие чрез постсинхронизация.
1943 г. самолети на Антихитлеристката коалиция извършват масирана бомрардировка на бившия автомобилен завод „Минерва” и град Мортсел. По онова време сградата на завода се използва за ремонт на германски военни самолети. Загиват 936 цивилни граждани, включително 209 деца.
Прочутата белгийска марка започва съществуването си като производител на велосипеди. Създател на „Минерва” е холандецът Силвен де Йонг, който се установява в Антверпен през 1897 г. Фирмата навлиза в новото си поприще постепенно, като показва леки четириколесни возила на няколко изложби.
Истинското начало на серийно производство обаче е поставено чак през 1902 г. Тогава компанията е преименувана на „Минерва Мотърс” и започва да изнася леки автомобили с пределно проста конструкция във Великобритания.
Високото реноме, което „Минерва” си създава, помага на компанията да стъпи на крака удивително бързо след края на Първата световна война. В началото на 20-те компанията произвежда по 2000 возила годишно, а фабриката в Антверпен се разширява значително. Открит е завод и в Брюксел, където започва производство на товарни автомобили.
Краят на възхода на „Минерва” съвпада с настъпването на Голямата депресия в Европа. Лансираният през 1930 г. осемцилиндров модел AL се проваля и в „Минерва” решават да преминат към конструирането на по-достъпни и малки возила, като отстъпят от пазара на свръхпрестижни лимузини. Загубите обаче продължават да нарастват и в началото на 30-те години дори усилията на белгийското правителство да подпомогне изпадналата в криза компания не дават резултат.
След безплодна реорганизация през 1934 г. „Минерва” фалира и е обявена за продан. Купува я Матю Ван Роген - собственик на другата най-голяма белгийска автомобилна компания „Империя”. През 1937 г. на салона в Брюксел е изложен забележителен нов модел с марката „Минерва”, но той така и не влиза в серийно производство.
Две години по-късно интерес към предприятието проявява Еторе Бугати. Но Втората световна война слага край на плановете му да възроди някогашната слава на „Минерва”. По време на германската окупация на Белгия фабриките на компанията бълват армейска продукция. След Войната „Минерва” така и не успява да създаде конкурентен нов модел и започва да сглобява автомобили по лиценз на Standart и Vanguard.
1951 г. в Лондон се провежда първият конкурс „Мис Свят”. Първият конкурс се е състоял по време на фестивала на Великобритания. В него са участвали едва 26 момичета, които са се състезавали за чек от 1000 британски лири.
През своята история конкурсът е успял да набере над 500 млн. лири, които са били дарени за различни каузи. Може би една от най-известните носителки на короната е холивудската актриса Хали Бери. Бивши победителки в конкурса „Мис Свят” дори са се появявали в 12 от филмите за британския шпионин Джеймс Бонд.
Любопитен факт е, че през последните няколко години организаторите обявяват конкурса под мотото „Красота и ум” в опит да променят имиджа на тези мероприятия, които се смятат за състезания за празноглави красавици.
Първият конкурс за красота „Мис Свят” е организиран от бизнесмена Ерик Морли. Състезанието обаче започва и завършва със скандал, защото всички участнички трябвало да се явят на подиума само по бански костюми. Година по-късно на бял свят се появява официално „Мис Вселена”, чиято родина стават САЩ. Съревнованието между двата конкурса бързо изпреварва с малко по-възрастния „Мис Европа”, който е френски патент от 1948 г.
Идеята за „Мис Свят” се ражда, когато в следвоенна Англия правят огромен фестивал, за да покажат на света, че страната все още е велика сила. По време на този фестивал британските филмови магнати искат да намерят типичната англичанка, която да налагат. Затова организират конкурс за красота „Мис фестивал”, който учудващо събира повече от 3000 кандидатки. Печели го 20-годишната дъщеря на ирландски пастор, а наградата й е да обикаля една година света и да рекламира Англия.
Успехът на това начинание провокира един предприемчив пиар специалист Ерик Морли, който по онова време работи за голяма компания за организиране на развлечения. Именно Морли е автор на най-големия в момента международен конкурс „Мис Свят”.
В началото на 50-те обаче желаещите не били толкова много. Според официалните твърдения на Морли, той употребил много месеци труд и средства да осигури представителки от чужбина и съответно да им намери спонсори. Така или иначе кандидатките чужденки стигнали едва цифрата 5.
Близки на Морли разказват, че за да спаси положението, той започнал да обикаля гетата, където вече живеели достатъчно много емигранти с най-различна кръв и облик. Нещо повече, смелият британец станал причина историята на най-големия конкурс за красота да да започне скандално. Той решил кандидатките да се представят не в сковани дълги рокли, а по бански костюми. Този факт днес се приема като даденост, но в консервативна и пуританска Англия от средата на миналия век било повече от шокиращо.
Морли обаче не се притеснявал, защото от опит знаел, скандалът обаче е една от най-ефективните форми на реклама. И не сбъркал. Ерик Моли е първият мъж, който официално направил конкурсите свой бизнес. Още след първия успех, той побързал да регистрира марката „Мис Свят” на свое име, което в последствие донесло цяло състояние на него и семейството му.
Регистрирането на запазените права от Ерик всъщност изравя томахавката на войната. Клод Бер, шеф на международния комитет на създадения през 1948 г. конкурс за красота „Мис Европа” отдавна мисли да разшири границите му извън стария континент и дори помага сериозно на англичанина.
Бер е бесен, че колегата му измъква под носа правата. И мълниеносно се прехвърля при онези, които се очертават като бъдещата сила на шоубизнеса - американците. Там вече повече от три десетилетия се избира „Мис Америка”, а година преди пръкването на „Мис Свят” в Калифорния е направил фурор бала на Холивуд, който сам по себе си е състезание на красавици от къде ли не.
Ръкавицата е хвърлена… и през 1952 г. официално стартира ежегодния фестивал „Мис Вселена”. Така женската красота става инструмент в ръцете на предприемчивите мъже и те започват да печелят от нея, състезавайки се помежду си за все по-богат улов.
1989 г. при неконтролируемо нахлуване на запалянковци на стадион „Хилзбъро”. Загиват 96 души. В злополучния ден в 15.00 ч. следобед на стадиона в Шефилд започва футболната среща между отботите на „Ливърпул” и „Нотингам Форест”. По онова време стотици фенове все още са пред вратите на стадиона. Полицията решава да отвори изход С. Когато това става, огромна тълпа нахлува в стадиона и се насочва към централно разположените сектори 3 и 4.
Феновете най-отпред са притиснати към 4-метровата ограда, но освен тях никой друг не забелязва какво се случва. Между отделните сектори е имало здрави стоманени прегради за предпазване от хулигански прояви.
В 15.06 ч. съдията спира мача, след като хората панически започват да прескачат оградите и да нахлуват на игрището. Единственият изход е към игрището. Малка част от оградата рухва и през пролуката се излива поток от задъхващи се хора, ранени и мъртви, докато други продължават да прескачат оградите.
Полицията и „Бърза помощ” не смогват да помогнат на ранените. Голяма част от полицията прави кордон, като блокира 3/4 от игрището, за да не могат феновете на „Ливърпул” да достигнат тези на „Нотингам”. Парадоксално фенове на Нотингам, опитали се да излязат на тревата, за да окажат помощ, са спрени. 94 души загиват на стадиона, двама умират от раните си по-късно в болница. 700 души са ранени.
Разследването на причините, довели до трагедията, е възложено на лорд Джъстис Тейлър. 31 дни по-късно той публикува доклад, известен като Доклад на Тейлър, в който се дават препоръки за преустройство на стадионите.
Сред важните точки в документа са премахване на преградите между отделните сектори; седящи места за всички зрители; поне по един изход за всеки 1500 зрители; осигуряване на пътища за евакуация от всяка точка на стадиона.
1998 г. умира камбоджанският диктатор Пол Пот. Той е водач на Червените кхмери и премиер на Кампучия (Камбоджа) в периода от 1976 до 1979 г. Отговорен е за смъртта на 2 млн. души.
По време на властта си Пол Пот провежда агресивна политика на преместване на хора от градовете към провинцията в опит да пречисти камбоджанския народ по пътя към комунистическо бъдеще. Средствата за това включват изтребването на интелектуалците и другите „буржоазни врагове”, както и масово избиване на малцинствата.
Роден под името Салот Кар, произхожда от влиятелно семейство на заможен земевладелец - братът му Салот заема поста на дворцов секретар в столицата Пном Пен, а сестра му Роенг, заедно с негова племенница на име Мийк, са едни от официалните съпруги на крал Монивонг. Получава началното си образование в будистки манастир. Учи в гимназия, след която получава възможност да изучава радиотехника и електротехника във Франция като национален стипендиант. Там се увлича от идеите на марксизма.
След завръщането си в Камбоджа става член Индокитайската комунистическа партия, а след като тя променя името си на Кампучийска партия на труда, Салот става член на нейния Централен комитет.
Кралят на Камбоджа Нородом Сианук нарича комунистите като Салот „Червени кхмери”. Той засилва репресиите си срещу тях и това е причина Салот и неговите другари, чиято организационна и военна мощ по това време е твърде малка, да приемат курс на революционна борба срещу официалното управление.
Официално Камбоджа поддържа неутралитет по отношение на войната във Виетнам. Постепенно обаче страната започва да подкрепя Северен Виетнам, тъй като не желае да провокира силния си съсед. Сианук мълчаливо одобрява създаването на път до Северен Виетнам, наречен „Пътят Хо Ши Мин”, по който се превозват муниции от Северен Виетнам до Виетконг, без да се преминава през демилитаризираната зона във Виетнам около 17 паралел. След инцидента в залива Тонкин през 1964 г. САЩ започват военна инвазия в Северен Виетнам и бомбардират редица градове в страната, както и пътя „Хо Ши Мин”. Така Камбоджа е въвлечена във Виетнамската война, въпреки нейното нежелание.
Салот е разочарован от политиката на Северен Виетнам и заминава за Пекин. След завръщането си от Китай Салот прекарва няколко години в планинска местност в североизточната част на Камбоджа, като координира действията на антиправителствените партизански отряди. Племето, което обитава тези земи, се нарича кхмер ли (планински кхмери).
От тях той заимства идеята за земеделските комуни, които се опитва да създаде по-късно. Според Салот животът на кхмер ли, които не познават парите и пазарното стопанство, е чудесен пример за първобитен комунизъм, а колективният начин, по който обработват земята, е най-ефективното средство за увеличаване на зърнената реколта.
През май 1970 г. в Пекин е взето решение за създаване на Национален фронт за освобождение на Камбоджа. До края на 1971 г. Фронтът постепенно установява контрол в много населени места. От началото на съвместните действия „Червените кхмери” успяват в рамките на няколко години да укрепят своя военен и административен потенциал. В контролираните от тях райони на страната те започват да осъществяват своя предварително разработена политика, но в същото време продължават да водят сражения с правителствената армия, която постепенно губи позиции.
През януари 1975 г. столицата Пном Пен е обсадена и подложена на непрекъснати атаки от страна на „Червените кхмери”. За известно време най-значимата военна сила на страната на Салот е армията на Северен Виетнам, тъй като бойците на „Червените кхмери” са разпръснати из цяла Камбоджа. Освен това те не са обучени, екипирани са зле и не са в състояние да се противопоставят на армиите на американците и на Южен Виетнам. Салот се заема със задачата да организира своите войски и да укрепи бойната им ефективност, докато армията на Северен Виетнам удържа американците далеч от границата.
Пол Пот забранява парите и пазара, а така също и всякаква частна собственост, която се превръща в национална - на гражданите им е разрешено единствено да притежават своите черни униформи и приборите си за хранене. Дори и децата се възприемат като национална собственост: когато навършат пет или шест години, те са отделяни от семействата им и са изпращани в институции, където ги възпитават в духа на революционните принципи.
Камбоджанците са лишени от правото да изповядват свободно своята религия - Пол Пот изобщо забранява религията. Всички храмове и църкви са разрушени. Слага се край на всяка съществуваща институция като училище, болнична система, брак и семейство. Всичко това се превръща в непреодолима пречка за насърчаването и популяризирането на революцията, извършвана от Пол Пот.
През април 1976 г., една година след превземането на Пном Пен, Пол Пот става министър-председател на Демократична Кампучия, използвайки фалшивата легенда, че е 47-годишен общ работник от плантация за евкалиптови дървета.
През август 1976 г. Пол Пот обявява „четиригодишен план за интеграция на социализма” и има за цел създаването на благоденстващо социалистическо общество в Демократична Кампучия, като се направи опит да се осигури чужда валута чрез увеличаване на производството в селското стопанство. Следващата крачка е, като се използва тази чуждестранна валута, да се осигури развитието на леката и тежката промишленост.
Според този план очакваните добиви на ориз са поне три тона от хектар на фона на получаваните по това време средно по-малко от тон на хектар. Разчита се този план да се осъществи благодарение на „революционната страст”, а не чрез прилагането на някакви нови аграрни методи. Всеки, който не може да достигне този добив, е екзекутиран за саботиране на революционната дейност. Тези, които успяват да избегнат незабавната екзекуция, са арестувани и изпращани в затвор S-21 в околностите на Пном Пен.
В началото на декември 1978 г. противниците на Пол Пот създават Кампучийски национален обединен фронт за национално спасение. На 25 декември виетнамската армия предприема мощна офанзива срещу Демократична Кампучия, в която участват милиони войници. Атаката е предприета като официален отговор на призива за помощ на Кампучийския национален обединен фронт за национално спасение.
През януари 1979 г. бившият крал Сианук държи пламенна реч на най-високо равнище - пред Съвета за сигурност на ООН, в която обявява създаването на Народна република Кампучия. Неин председател е Йенг Самрин, а министър на външните работи - Самдех Хун Сен.
„Червените кхмери” и Пол Пот, които са свалени от власт, се укриват в джунглата близо до границата с Тайланд и водят партизанска война. А правителството на Йенг Самрин прави достояние на целия свят зверствата, извършвани от режима на Пол Пот, оправдавайки по този начин нахлуването на виетнамската армия в Кампучия. Твърди се, че броят на жертвите е два милиона. В резултат на всичко това Пол Пот и Йенг Сари, бившият представител на Демократична Кампучия в ООН, са съдени задочно от специално създаден за тази цел съд и получават смъртни присъди.
