1541 г. испанският конкистадор Педро де Валдивия основава град Сантяго де Нуева Естремадура. Днес разположеният в подножието на Андите град е столица на Чили. Мегаполисът е мощен икономически, административен и културен двигател на Чили, в който са концентрирани над 5 милиона жители на страната.
На 28 януари 1540 г. Валдивия е назначен за първи губернатор на Чили и заема този пост с прекъсване до 1553 г. По същото време с подкрепата на Франсиско Писаро Валдивия организира отряд от 150 испанци и 1000 индианци-носачи, който тръгва да завладява Чили.
Валдивия пресича надлъжно пустинята Атакама, стига до плодородна местност където на 12 февруари 1541 г. полага основите на град Сантяго де Чиле. Скоро след това градът е завладян и опожарен от индианците, а гарнизонът от 50 испанци е избит, но скоро е възстановен от Валдивия след завръщането му от поредния поход.
През 1544 г. Валдивия основава градовете Ла Серена и Валпарайсо и през тази и следващата година достига на юг до река Био Био. През 1545 г. е отзован в Перу за потушаване бунта на Гонсало Писаро. След завръщането си в Чили той продължава завоюването на страната, основава нови градове - Консепсион (5 октомври 1550 г.), Империал (1551 г.), Валдивия (февруари 1552 г.).
Не стихват и войните със свободолюбивия индиански народ араукани, населяващи южната част на Чили. Никога дотогава испанците не са срещали такава ожесточена съпротива от индианските племена в Америка. През декември 1553 г. в битката при селището Тукалеле Валдивия е пленен от арауканския вожд Лаутаро и на 24 декември с.г. е убит.
1832 г. Еквадор анексира островите Галапагос. Архипелагът в Тихия океан се намира на 965 км на запад от Еквадор. Състои се от 13 основни вулканични острова, 6 неголеми острова и 107 скали, които образуват територията му.
Галапагоските острови са открити през март 1535 г. от свещеника от испански произход Фрай Томас де Берланга. През 1835 г. експедиция, в която участва и младият естествоизпитател Чарлз Дарвин, изследва острова.
Архипелагът е известен с уникалните местни видове фауна и особено с видовете Галапагоски чинки, които са един от най-известните примери за еволюцията още от времето на Чарлз Дарвин, който ги споменава в „Произход на видовете”.
Като първо предпазно средство в защита на флората и фауната през 1934 г. е прието законодателство за архипелага. През 1936 г. е обявен за национален парк (до този момент е бил само място за заселване на каторжници), от 1953 г. на острова пребивава Тур Хейердал в изследване на инките.
През 1955 г. Международният съюз за опазване на околната среда извършва опознавателна мисия за изследване на архипелага. Две години по-късно ЮНЕСКО, със съдействието на правителството на Еквадор, организира друга експедиция за изучаване състоянието на природата на архипелага и за избор на терен за построяване на изследователска станция.
През 1959 г., отбелязвайки столетния юбилей на първата публикация на „Произхода на видовете” на Чарлз Дарвин, правителството на Еквадор обявява създаването на национален парк на островите, общата площ на който е 97,5% от цялата територия на архипелага.
Първоначално целите на Фонда включват съхраняването на целостта на екосистемата Галапагоски острови и провеждане на научни изследвания, необходими за опазване на природата. Работата по опазването започва с построяването през 1964 г. на Станция за изследвания „Чарлз Дарвин” на остров Санта Крус.
Любопитен факт е, че архипелагът е известен с много различни имена, включително „Острови на очарованието”. Първият опит да се направи картографиране на островите е през 1684 г., негов автор е английският пират Амброуз Каули, който нарича островите на свои приятели пирати и на английски дворяни, подпомагащи пиратството.
Всъщност своето наименование архипелагът получава благодарение на огромния брой слонски костенурки, чието име на испански е „galápagos”.
1872 г. е избран първият български екзарх Иларион Ловчански. Изборът му обаче не е приет от Високата порта.
Българската екзархия е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г. С документа се узаконява обособяването на българска църковна йерархия (наречена „екзархия”) от Цариградската патриаршия.
Иларион Ловчански, роден като Иван Иванов в Елена, напуска родния си град рано и постъпва за монах в Къпиновския манастир. През 1852 г. е ръкоположен за епископ на Ловчанска епархия. Там го изпраща търновския митрополит Неофит Византиос, поради желанието на ловчанци да имат за епископ българин. Там се грижи се е за българските училища в епископията си, търси учители за новите класове, преустроява църквата „Света Неделя”, раздава на бедните.
Още тогава обаче горделивостта му дразни турците. В конака отива възседнал разкошно оседлана бяла арабска кобила. Пътува из епархията, придружаван от голяма свита: дякон, гавазин, сеизин, готвач и племенника си Иванчо (негов секретар, касиер и съветник).
По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. Заминавайки за Цариград, оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му свещеноиконом Кръстьо Никифоров (поп Кръстьо). Като най-възрастен митрополит е избран за председател на Първия църковно-народен събор.
През януари 1872 г. Цариградският патриарх, който не признава Българската църква, го лишава от духовен сан. Настоява пред Високата порта да бъде отстранен от Цариград, заедно с двамата български владици Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски. На 21 януари 1872 г. тримата са заточени в Измир, Мала Азия . На 30 януари обаче тримата са освободени под натиска на цариградските българи, водени от Петко Р. Славейков.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. При тайно гласуване той получава седем бюлетини, а Антим Видински - шест.
Изборът изненадал Високата порта, защото митрополит Иларион бил обвиняван в размирност на Ловчанска епархия и във връзки с дейността на Вътрешната революционна организация и Васил Левски. Под благовидния предлог за напреднала възраст, слаби сили и лош слух Иларион Ловчански е принуден да подаде оставка.
На извънредно заседание на 16 февруари 1872 г. синодът избира за екзарх Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
През юли 1872 г. Иларион Ловчански е избран от Синода за титулярен екзархийски митрополит на Кюстендилска епархия. Умира в Кюстендил на 2 февруари 1884 г. и е погребан е в митрополитската църква „Успение Богородично”.
1899 г. Испания продава на Германия Каролинските и Мариански острови. Първият европеец, който открива Марианските острови - архипелаг, съставен от върховете на 15 вулканични планини в Западния Тих океан, е Фернандо Магелан през 1521 г. Те са южната част на подводна планинска верига която се разпростира 2519 км от Гуам до близо Япония.
Каролински острови са друг голям архипелаг в Западния Тихи Океан, намират се на север от Папуа-Нова Гвинея и на изток от Филипините. Включват над 500 коралови атола, повечето от които са ниски и равнинни, но на някои от тях има и възвишения.
През 1667 г. Испания формално предявява претенции над тях и ги нарича на испанската кралица Мариана Австрийска. След испано-американската война Испания губи Гуам и продава северните острови на Германия. Япония окупира островите през 1914 г. и по време на Първата световна война бившите германски острови са поверени на Япония от Лигата на нациите.
По време на Втората световна война САЩ превзема островната верига и ги използва за военно въздушна база за нападения срещу Япония. Двата самолета които пускат атомни бомби над Хирошима и Нагазаки излитат именно от там.
1908 г. стартира първото междуконтинентално авторали. На старта застават шест машини: американската „Томас Флаер”, немската „Протос”, италианската „Зуст” и френските марки „Мотоблок”, „Цезаре” и „Надин”.
За маратонско рали е определен маршрут Ню Йорк - Аляска - Сиатъл - Владивосток - Иркутск - Ачинск - Томск - Париж. През април участниците в ралито се достигат до западното крайбрежие на САЩ, по-нататък пътят преминава през река Юкон и Беринговия проток, но заради настъпващата пролет за колите става опасно да преминат по леда. Администрацията на „Големите надбягвания” решава да натовари колите на параход и през Япония да ги откара в пристанището на Владивосток.
В Русия стартират само четири екипажа. Този етап е най-сложният. Липсата на пътища принуждава състезателите да преминат по-голямата част от пътя по траверсите на Транссибирската железопътна магистрала, рискувайки да се сблъскат с насрещен влак.
Неизменен лидер е немският лейтенант Кепен с „Протос”, който получава двата междинни приза по 1000 долара в Чита и в Петербург. В Берлин го посрещат на 24 юли като победител.
Той потвърждава успеха си на финала в 18.15 ч. на 26 юли в Париж пред издателството на „Матен”. След четири дни финишира американският „Томас Флайер”, а след още две седмици пристига и последната не отпаднала от състезанието италианска кола „Зуст”.
Спортната комисия обаче след анализ на всички етапи от състезанието наказва немския екип с 15 денонощия за нарушаване регламента на състезанието и транспортиране на автомобила след повреда на железопътна платформа до Сиатъл.
По време на състезанието всички коли търпят повреди. На „Томас Флайер” е сменена скоростната кутия, а на „Протос” - задният мост.
Така за победител е обявен американският автомобил с водач Джорд Шустер, негов помощник е Ханс Хендрик Хансен, придружава ги кореспондентът от „Ню Йорк таймс” Джорд МакАдам.
Автомобилът „Томас Флаер” е един от най-мощните и скъпи модели на компанията „Томас” от Бъфало. На него е монтиран четирицилиндров двигател 72 к.с. и четиристепенна скоростна кутия, предаването е верижно. Поддържа средна скорост от 60 км/ч. А за да участва в продължителния и тежък автопробег автомобилът само за три дни е преоборудван: поставени са му по-големи резервоари, снабден е с резервен комплект гуми за дървените колела, дървените стъпенки са лесноснемаеми за преминаване през кал.
Любопитен факт е, че макар автомобилът да донася слава на компанията „Томас”, не успява да я спаси от фалит само 10 години по-късно, в основата на който стои недостатъчно високото качество на колите.
1924 г. е открита гробницата на Тутанкамон. Гробницата е открита на 4 ноември 1922 г., но до скритите вътре съкровища, откривателите достигат година по-късно.
Небхеперура Тутанкамон, наречен при раждането си Тутанкатон, е египетски фараон от 18-тата фараонска династия. Любопитен факт е, че младият фараон става най-известният владетел на Древен Египет именно след откриването на гробницата му, макар всъщност да не е оставил забележима следа в управлението си.
Лорд Джордж Хърбърт Карнарвън е английски благородник. През 1900 г. претърпява пътен инцидент - колата му се преобръща, той получава мозъчно сътресение, а като резултат от лечението и настъпилите усложнения - и астма. По съвет на лекарите започва да води по-спокоен живот, и се премества да живее в Египет.
Много скоро след пристигането си, Лорд Карнарвън е запленен от историческото наследство на страната и от величието на разкритите тогава паметници. С течение на времето сам разбира, че познанията му като любител-археолог са недостатъчни за провеждане на систематични разкопки, и се обръща за помощ и съвет към директора на Египетския музей - Масперо.
Масперо го свързва с Теодор Дейвис - откривателят на мумията на Ехнатон, занимаващ се дотогава с проучването на царските гробници. Дейвис притежавал и правата за разкопки в Долината на царете, и през 1914 г. продава концесията на Лорд Карнарвън, смятайки, че всичко в долината е изследвано и по-нататъчни разкопки биха били единствено загуба на време и пари.
Самият лорд Карнарвън се сдобива с концесията главно заради настояването от страна на Хауърд Картър - учен археолог, който бил убеден, че Долината на царете крие още загадки и съкровища.
Разкопките започват през 1917 г. с отстраняването на големи количества пръст и отломки, като още в първите месеци археолозите откриват остатъци от неизвестни стени на метър от гробницата на Рамзес VI. По-късно се оказало, че това били бараките, в които са живели строителите на гробниците в района. Картър решил да не бута стените.
С течение на годините работа не било открито нищо, търпението на Карнарвън се изчерпвало, а в разчистеният периметър нямало и следа от гробница. На Картър бил даден срок от още един сезон, преди да спре финансирането на проучванията.
Отчаян и намиращ се в безизходица, Картър решил да бутне стените на постройките и да отстрани натрупаните отпадъци. Това станало през ноември 1922 г. На 4 ноември работниците спрели да работят и останали на място. В една от ямите, където били премахнати скалните отломки, се показало грижливо издялано стъпало.
Работата не спира и скоро работниците достигат врата. Картър пробива малка дупка и вижда коридор, пълен със скални отломки. След откритието той пише телеграма на лорд Карнарвън и го чака търпеливо три седмици, докато пристигне от Англия.
След пристигането на Карнарвън първата врата била разбита, а коридорът с отломките - разчистен. В първата гробна стая намерили безброй предмети - статуи, фигури на странни животни, както златни и позлатени предмети от бита. Те били първите от близо 3000 години, които виждали тези съкровища.
На десетина метра от първата врата археолозите се натъкнали на втора, с печат на Тутанкамон. Тя водела до помещение, в което имало подреден цял „музей” - вази, ракли, златни жезли, столове, каляски, златен трон, както и три големи украсени с глави на животни легла. Сред откритите предмети били и две статуи в човешки ръст, изработени от черно дърво, със златни сандали, позлатени дрехи, и с жезъл в ръка, като около челата на фигурите се виела змия, която била царски символ. В краката им се търкалял изсъхнал букет от полски цветя.
Там била намерена и трета врата, която Картър и Карнарвън не отворили. Заели се със съхраняването и описването на предметите от другите две помещения, като получили разрешение от правителството да използват за склад гробницата на Сет II, където складирали и консервирали всички открити предмети. С това се занимавали до 1923 г., когато дошло време да се отвори и третата врата.
Зад нея се намирало помещение с площ от 26 кв.м. В него се намирал позлатен саркофаг, а в него имало други три позлатени и заключени саркофага. Четвъртият бил от жълт кварцит. Последният ковчег бил от масивно злато, а върху него бил изобразен ликът на владетеля.
Когато капакът бил повдигнат, се показала уникалната и безценна погребална маска на Тутанкамон, както и непокътнатата мумия на владетеля. До нея са открити още предмети - диадеми, кинжали, амулети, нараменници, пръстени и възглавница. Те били пренесени в музея, а мумията на фараона - изследвана и върната в саркофага.
Любопитен факт е, че поради неправилно съхраняване след откриването на мумията на Тутанкамон, тя се е разделила на 13 части, а като цяло методите на Картър - които били „грижовни” за времето си, днес се определят като „варварски”, което всъщност е нанесло непоправими щети по намерените предмети и мумията. Днес в Музея в Кайро са изложени и над 1700 предмета, намерени в гробницата на Тутанкамон. Като най-ценен артефакт се пази позлатената погребална маска на Тутанкамон, инкрустирана със син лазурит.
1924 г. Калвин Кулидж става първият президент на САЩ, който изнася политическа реч по радиото. Той е 29-ият вицепрезидент на САЩ (1921-1923) и 30-ият (1923-1929) президент на САЩ, като заема поста след смъртта на предшественика си Уорън Хардинг.
Кулидж прави не особено настойчив опит да си осигури номинацията на Републиканската партия през 1920 г., като губи от сенатора на Охайо Уорън Хардинг. Лидерите на партията искат да номинират за вицепрезидент сенатора от Уисконсин Ървин Ленрот. Но делегатите на конвента се отдръпват от тази номинация и избират Кулидж.
Двойката Хардинг-Кулидж печели убедително срещу претендентите на Демократическата партия - губернатора на Охайо Джеймс Кокс и заместник-секретаря на флота Франклин Д. Рузвелт. Победата им в национален мащаб е разгромяваща - 60,36% срещу 34,19%.
Хардинг встъпва в длъжност на 4 март 1921 г. и е на поста до 2 август 1923 г. След неговата смърт Кулидж става президент на 2 август - научава новината, когато е на посещение в родната си къща, която още е без електричество и течаща вода. Баща му, който е нотариус, ръководи процедурата по полагане на клетва на светлината на керосинова лампа. Кулидж полага нова клетва, след като се връща във Вашингтон.
Преди изборите през 1924 г. синът на президента Калвин младши получава пришка по време на игра на тенис в Белия дом, която се инфектира и той умира. След този трагичен инцидент не особено разговорливият Кулидж, който вече си е спечелил прякора „Мълчаливият Кал”, става още по-дистанциран. Хора, които познават президента, твърдят, че той никога не се съвзема докрай от смъртта на сина си.
Любопитен факт е, че по време на вечеря в Белия дом гост се обзалага с приятелите си, че ще успее да накара президента да каже поне три думи за вечерта. Когато казват на Кулидж за облога, той се обръща към госта с думите „Ти загуби”.
Макар и да се твърди, че Кулидж е пестелив на думи, той произнася повече речи от всеки негов предшественик до тогава. Възползва се от възможностите на новата медия радиото и произнася обръщения всеки месец. Дава 520 пресконференции за времето на мандата си или средно по 7,8 на месец, малко повече от Франклин Д. Рузвелт, който дава по 6,9 на месец.
Лесно е преизбран за президент на САЩ през 1924 г. Често използва радиото и така прави история, като се превръща в първия президент, чиято реч за встъпване в длъжност се излъчва по радиото. На 12 февруари 1924 г. става първия президент, който изнася политическа реч по радиото. На 22 февруари е първият президент, които произнася политическа реч в Белия дом и тя се предава по радиото. Известен негов цитат е фразата: „Забелязал съм, че нищо, което не съм казал, не ми е навредило”.
В годините след Белия дом е председател на непартийната Комисия за железниците, почетен президент на Фондацията на слепите, директор на Нюйоркската животозастрахователна компания, президент на Американското общество на антикварите.
Кулидж умира внезапно от коронарна тромбоза в дома си в Нортхамптън Масачузетс на 5 януари 1933 г. на 60-годишна възраст. Малко преди смъртта си споделя на свой приятел: „Чувствам, че вече не се вписвам в тези времена”. Погребан е в Нотч Семетри, Върмонт.
1955 г. Министерският съвет на Съветски съюз приема постановление за строителство на космодрума „Байконур”. Космодрумът е построен на територията на Казахстан - в Къзълординска област, и дава старт на „космическата ера”.
През 1957 г. от там в космоса е изстрелян първият изкуствен спътник на Земята, а през април 1961 г. - и първият космонавт Юрий Гагарин. От площадката там са излитали и орбиталните станции от сериите „Салют” и „Мир”, първата съветска совалка „Буран”, както и много изкуствени спътници и междупланетни космически апарати.
И днес „Байконур” е най-големият космодрум в света - той заема площ от над 6700 кв.км. Любопитен факт е, че в близките десетилетия обаче може да загуби първенството си. Русия вече изгражда космодрум „Восточный” в Амурска област, на 12 км от градчето Углегорск. Двата стартови комплекса на „Восточный” ще позволят да се пускат космически апарати на пет околоземни орбити. В проекта е планирана и специална писта за совалки.
Първите ракети трябва да стартират от новия космодрум през 2015 г., а кораби с космонавти на борда - през 2018 г. Вероятно оттам ще стартират и новите руски ракети-носители „Ангара”.
Според оценки мегапроектът „Восточный” ще струва около 400 млрд. рубли (13 млрд. долара). Бъдещият космодрум ще има общо около 1500 сгради, няколко завода, стартови комплекси за пилотирани и непилотирани кораби, космическо градче с цялата необходима инфраструктура. Само в него ще живеят около 35 000 души.
Все пак по план Русия ще използва космодрума „Байконур” под аренда (бел ред. след разпада на СССР в началото на 90-те години космодрумът преминава към Казахстан и е под аренда от Русия) поне до 2050 г.
1961 г. съветският „Венера 1” става първият космически апарат достигнал до друга планета - Венера. „Венера 1” е първата истинка междупланетна сонда, снабдена с основните системи за навигация и комуникация, които се използват и до днес.
Апаратът е изстрелян в 00.34:36 ч. (по Гринуич) с цел изследване на Венера. Теглото му е 643,5 кг и се състои от цилиндричен отсек и отсек с форма на купол с обща височина от 2,035 м. Апаратът е херметизиран до налягане от 1,2 атмосфери с азот. Вентилатори във вътрешността на апарата осигуряват циркулация и на азота, предпазвайки от прегряване. Към цилиндричния отсек са монтирани два слънчеви панела, захранващи сребърно-цинкова батерия.
Комуникацията с наземния контрол се осъществява посредством двуметрова мрежеста параболична антена, изпращаща данни по канал със честота от 922,8 MHz. За изпращане на нискочестотни сигнали в близост до Земята се използва 2,4-метрова стреловидна антена. Допълнителни телеметрични данни пък се изпращат посредством антени, монтирани върху слънчевите панели.
„Венера 1” е изстрелян първоначално от ракетата-носител „Мълния” в ниска околоземна орбита. Четвъртата степен на ракетата-носител се задейства от орбита и апаратът се привежда в околослънчева орбита - първата успешна маневра от такъв тип, осъществена с помощта на двигателя 11Д33.
Изучаването на Венера започва на 10 март с.г., когато е установен първият радарен контакт с планетата от Лабораторията за реактивни двигатели на Калифорнийския технологичен институт.
Оборудването на космическия апарат включва магнетометър, монтиран на стрела, два детектора на слънчев вятър, детектор на микрометеорити, гайгеров брояч и детектор на космически лъчи. Към единия от слънчевите панели е прикрепен термометър, измерващ температурата на пробни покрития.
Осъществени са три телеметрични сесии, като са получени данни за интензивността на слънчевия вятър и космични лъчи в близост до магнетопаузата на Земята. Потвърдени са резултатите на „Луна 2” за наличието на слънчев вятър в междупланетното пространство. Няколко дни по-късно обаче планирата телеметрична сесия не е осъществена.
На 19 май с.г. апаратът преминава на 100 000 км от Венера. За причина за отказа на апарата се счита прегряване на сензора, следящ положението на Слънцето.
И въпреки че „Венера 1” не достига целта си поради загубване на радиовръзката с нея, проправя пътя за полетите на американските космически кораби „Маринър 2” и „Маринър 5”, които преминават близо до Венера през декември 1962 г. и октомври 1967 г., а също и за съветската орбитална станция „Венера-2” през февруари 1966 г.
Първата космическа апаратура, изпратена от Земята с цел да кацне върху друга планета, е „Венера 3”. Тя докосна повърхността на Венера на 1 март 1966 г., но не успя да предаде информация. Следващата - „Венера 4”, направи някои измервания от мястото на кацане, а „Венера 9” и „Венера 10” през октомври 1975 г. запечатаха и първите снимки от близо на венерината повърхност.
1990 г. излиза първият брой на вестник „Демокрация”. На първа страница е поместена снимка на Петър Слабаков и статия на Желю Желев, интервюто е с Радой Ралин и Борис Димовски.
Последният брой на „Демокрация” е с дата 26 юни 2002 г., а решението за спиране на изданието на СДС е взето от тогавашния лидер Надежда Михайлова. Като официална причина за спиране на изданието са посочени натрупаните дългове от близо 1 млн. лева. Неофициално обаче коментарите за изчезването на вестника насочват към противоборството между старото ръководство на партията, начело с Иван Костов, и новото на Надежда Михайлова.
Издателят на вестника - контролираната от Костов фондация „Демокрация”, обявява, че няма пари. В същото време Михайлова разкрива, че е получила предложения от фирми да подпомогнат каузата, но е предпочела да ги отклони, за да не стане заложник на бизнес интереси.
На 24 декември 2005 г. е дебютът на вестник „Демокрация днес” - първият опит за възраждане на изданието, но под формата на седмичник. Интервюто в бр. 1 е с проф. Крикор Азарян, автори на политическите анализи са Едвин Сугарев и Емануил Йорданов.
Възраждането на вестника отново е свързано със смяната на ръководството на СДС и е част от амбициите на новия лидер Петър Стоянов. Но и закриването на „Демокрация днес” идва скоро след смяната на ръководството.
Новият лидер Пламен Юруков има намерение да продължи издаването на вестника под оригиналното му име и по концепция на Александър Йорданов, но идеята не се реализира. Третият опит за възраждане на изданието е на 24 януари 2013 г., когато се появява отново „първият брой” на „Демокрация”.
