11 юли: На сцената се играе мюзикълът „Исус Христос суперзвезда”

1302 г. фламандско гражданско опълчение разбива френски кралски рицари. На 11 юли 1302 г. близо до Куртре фламандско опълчение, отстоявайки своята независимост, се среща с войската на френския крал Филип ІV Хубави и се провежда известната „Битка на златните шпори”.

В последните години на 13 век Филип IV съумява да предразположи към себе си фламандското градско население, което дотогава е съюзник на англичаните. Графът на Фландрия остава почти сам пред нахлулата през 1301 г. френска армия и е пленен, а Фландрия е присъединена към Франция.

Още в същата година започват вълнения сред покорените фламандци, които силно притесняват френския наместник Шатийон. Въстанието обхваща цяла Фландрия.
Родственикът на краля генерал-капитан граф д`Артуа води в бой 7,5 хиляди конника и 3-5 хиляди пеши наемници. Градското опълчение наброява 13-20 хиляди пеши бойци, като сред него има едва 10 рицари (командващите и тяхната свита), а останалите са пехотинци: лъчници, арбалетчици, копиеносци...

Фламандците излизат от боя победители и събират от труповете на убитите рицари 700 чифта златни шпори, които за назидание на бъдещите поколения са окачени в една от градските черкви на Куртре - затова битката влиза в историята като „Битката на златните шпори”.

Трудно е да се преоцени историческото значение на битката. Това е първият случай в средновековната история, когато пехота разгромява рицарска конница.

Битката при Куртре обаче не слага край на претенциите на френския крал. След това войната с променлив успех продължила повече от две години. През 1305 г. фламандците са принудени да отстъпят на Филип голяма част от своята територия, да се признаят за негови васали, да накажат със смърт около 3000 свои граждани, да разрушат крепости и др.

Войната с Фландрия е продължителна главно за това, че вниманието на Филип Хубави е отвлечено по това време от борбата с папа Бонифаций VIII.
Още над 80 г. френските монарси предприемат безуспешни опити да поставят Фландрия в зависимост от френското кралство.

1346 г. Карл IV е избран за император на Свещената Римска империя. Той произлиза от династията Люксембурги и е един от най-значимите императори от късното Средновековие.

Карл IV е син на Ян Люксембургски, граф на Люксембург, крал на Бохемия и титулуван крал на Полша и чешката принцеса Елишка Пршемисловна.

Карл ІV дава на дворянството в градовете много привилегии. Поощрява земеделието, прави река Вълтава до река Елба плавателна, построява в Прага „новия град” (Нове-Мнесто), Храдчани, и знаменития за Прага Карлов мост. Основава там архиепископия и през 1348 г., първият в империята университет (по образец на този в Париж), привлича в Прага голямо количество художници.

1733 г. тържествено е осветен Петропавловският събор - най-високата сграда в Санкт Петербург до 2012 г. На 11 юли 1733 г. в Петербург тържествено е осветен Петропавловският събор (официално название Собор во имя первоверховных апостолов Петра и Павла) - православна църква, намираща се в Петропавловската крепост в Санкт Петербург. До 2012 г. в продължение на 279 г. това е най-високият строеж в града. Разположението на църквата и нейната височина от 122,5 м. я правят най-високата сграда в Санкт Петербург, виждаща се от почти всяка точка, както и негов символ.

Църквата е строена през периода 1712-1733 г. на мястото на едноименна дървена църква от 1704 г. Неин архитект е швейцарецът Доменико Трезини. Построена е като базилика в стил барок. Става катедрален храм през 1742 г. с учредяването през 1742 г. на Санкт-Петербургската епархия и изпълнява това предназначение до построяването на Исакиевския събор през 1858 г.

Над камбанарията на събора се извисява много висок шпил (пилон), дело на холандския майстор Г. ван Болес, завършващ с позлатен връх и фигура на летящ ангел, чието издигане и сега би представлявало техническо предизвикателство. Залите на църквата вътре са разделени с пилони на три нефа (коридори). В интериора са изложени копия от трофейни знамена (истинските са в Ермитажа). Позлатеният резбован иконостас е направен през 1722-1726 г. в Москва.

Първоначалният проект на иконостаса принадлежи на Доменико Трезини. Направата му е изпълнена под ръководството на Иван Зарудни. През цялото време са уточнявани детайли, затова авторството на иконостаса се приписва и на двамата - на Трезини и Зарудни.

Иконописите и стенописите са дело на руски и италиански художници. През 1756-1757 г. Петропавловският събор е възстановен след пожар; В камбанарията през 1776 г. са инсталирани куранти (настроени на определени тонове камбани) на холандския майстор Б. Оорт Крас.

Повредената фигура на ангела е ремонтирана през 1830 г. от Пьотр Телушкин, изкачил се догоре без стълба. През 1857-1858 г. дървената конструкция на шпила е заменена с метална - осемстенна правилна пресечена пирамида.

През 1905 г. е ремонтиран камбанния карильон (устройство за избор на удряна камбана) и са окачени нови камбани. Сега всичките камбани са 103, като от 1757 г. са запазени само 31 броя. Инсталиран е нов карильон и периодично в Петропавловската крепост се провеждат концерти на карильонна музика.

През 1919 г. Петропавловският събор е затворен; от 1924 г. е превърнат в музей, като най-ценните предмети (сребърна утвар, книги и икони) са дадени в други музеи.

През Втората световна война църквата пострадва сериозно, като през 1952 г. е реставрирана фасадата. От 1954 г. сградата е предадена на Музея за история на града.

От 90-те години в Петропавловския събор редовно се правят панахиди за руските императори, а от 2000 г. и богослужения. През 2008 г. в събора е извършено първото след 1917 г. Великденско богослужение.

По времето на Петър І мястото за погребения на лица от царската фамилия не е окончателно определено. Царските родственици са погребвани предимно в Благовещенската гробница.

В недостроената Петропавловска църква през 1715 г. е погребана двугодишната дъщеря на Петър І и Екатерина Наталия, а под камбанарията е положена съпругата на царевич Алексей Петрович - принцеса Шарлота Христина София Брауншвайг-Волфенбютелска (1694-1715). Там през 1718 г. са предадени на земята тленните останки на самия царевич. През 1716 г. в събора е погребана Марфа Матвеевна, вдовицата на царя Фьодор Алексеевич.

След смъртта на Петър І (1725) ковчегът с тялото му е поместен във временен параклис вътре в строящия се събор. Погребението е извършено чак на 29 май 1731 г. По-нататък в гробницата са погребани всички императори и императрици до Александър ІІІ включително, с изключение на починалия през 1730 г. Петър ІІ и убития в Шлиселбург през 1764 г. Иван VІ. Всичко в гробницата се намират 41 погребения, в това число доста велики князе и княгини - деца и внуци на императора.

През 1865 г. всички саркофази са заменени с еднотипни, от бял мрамор, с позлатени бронзови кръстове, като императорските саркофази са украсени с двуглави орли. Изключение правят саркофагът от зелен яспис на Александър II и розовият саркофаг от уралски орлец (родонит) на съпругата му, направени през 1887 г. и 1906 г.

На 13 март 1990 г., в деня от 109-та годишнина от император Александър ІІ, за пръв път след годините на съветската власт е отслужена панахида за Царя-Освободител.

1921 г. след активната намеса на Червената армия Монголия става независима от Китай. Като следствие се създава Народна Република Монголия.

През 13 в. Монголия е център на Монголската империя - най-голямата в световната история. След повече от век величие империята запада, поради вътрешните феодални борби. Това позволява на манджурите да завладеят Вътрешна Монголия през 1636 г. и да подчинят останалата част от страната - Външна Монголия през 1691 г. Двете Монголии обявяват независимост през 1911., но само Външна Монголия успява, с руска помощ.

След Октомврийската революция в Русия китайската армия отново я окупира през 1919 г., но попада между Бялата и Червената армия, които пренасят Руската гражданска война в монголските земи и я изтласкват през 1921 г.

През 1924 г. е създадена Монголската народна република, а страната става втората комунистическа държава в света след СССР, което сближава още повече двете държави.

1922 г. официално е открит амфитеатъра „Холивуд Боул” в Лос Анджелис. Модерният амфитеатър се използва главно за музикални представления. Той е дом на Оркестъра на Холивуд Боул, летен дом на Филхармонията на Лос Анджелис и домакин на стотици музикални събития всяка година.

Театърът има капацитет за 17 376 души.

Известен е със своя черупков рефлектор - характерен набор от концентрични дъги, които украсяват мястото от 1929 до 2003 г. През 2004 г. в началото на музикалния сезон рефлекторът е заменен с по-голям. Черупката е разположена на фона на Холивуд Хилс и на североизток от известния знак Hollywood.

1960 г. публикуван е романът „Да убиеш присмехулник” на американската писателка Харпър Ли. Книгата се превръща в бестселър и класика в американската литература.

Сюжетът разказва за расовата несправедливост в дълбокия Юг. Историята се върти около младо момиче, наречено Скаут и нейния баща - героичния адвокат Атикус Финч, който се опитва да защити чернокож мъж, обвинен в изнасилване. Любопитен факт е, че персонажите са частично базирани на живота на авторката, семейството и съседите й в родния й град в Алабама.

Романът е носител на награда „Пулицър”, обявен е за най-добрия роман на 20 в. от американско списание и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Още през 1962 г. творбата е адаптирана и за голям екран в едноименния филм с участието на Грегъри Пек.

1971 г. състои се премиерата на рок операта „Исус Христос суперзвезда” от Андрю Лойд Уебър и Тим Райс.

Когато пишат „Исус Христос Суперзвезда”, Андрю Лойд Уебър е на 21 години, а либретистът Тим Райс - на 25. Операта  разглежда политическите и междуличностни сблъсъци на Юда Искариотски и Христос. Действието приблизително следва каноничното евангелие за последната седмица от живота на Исус, като започва с пристигането на Исус и неговите последователи в Йерусалим и завършва с разпването му на кръст.

„Никой не искаше да постави „Исус Христос Суперзвезда” на сцена и се наложи само да я запишем”, признава след години Уебър. Това става най-продаваният албум за годината в класацията на „Билборд” в конкуренция с „Ролинг стоунс”, „Лед Цепелин”, Карлос Сантана, Джон Ленън, а два месеца дори е номер едно.

Ключовите изпълнители са Йън Гилън, легендарният фронтмен на „Дийп Пърпъл” в ролята на Исус, пеещият актьор Мъри Хед в образа на Юда Искариотски, Ивон Елиман като Мария Магдалена и Марк Д’Або от „Манфред Мен” като цар Ирод. Записът е направен в „Олимпик студиос” в Лондон.

Поставянето на спектакъла на „Бродуей” предизвиква множество обществени спорове и противоречиви оценки. Творбата дори става причина за протести от страна на много религиозни групи. Тим Райс изтъква, че идеята е да се погледне на Исус като човек, а не като Бог, но някои християни считат това като светотатство. Те също така намират образа на Юда за прекалено съчувствен и предизвикващ симпатия.

В следващите години „Исус Христос суперзвезда” става културен феномен и има редица продукции в различни държави, между които Унгария, Индия, Нова Зеландия, Италия, Франция, Мексико, Чили, България, Южна Африка, Швеция, Русия, Полша, Гърция, Австралия, Филипините, Япония, Панама, Колумбия, Боливия и много други.

1979 г. първата американска космическа станция „Скайлаб” се разпада планувано над Индийския океан при завръщането си на Земята. Тя се намира в околоземна орбита от 1973 г. и е посещавана от екипаж три пъти.

Първоначалната идея за „Скайлаб” се заражда, когато през 1959 г. Вернер фон Браун представя плановете на последния си проект пред Американската армия. Целта на проекта е стъпване на човека на Луната, мисия която скоро ще поеме набързо сформираната НАСА. Въпреки че се съсредоточава върху лунните мисии, фон Браун готви и проекта за орбитална лаборатория на по-високо ниво.

1995 г. над 8000 босненски възрастни и деца са избити край Сребреница от сръбски военни сили, командвани от Ратко Младич. Жестокият акт на насилие става непосредствен повод за започване на „Операция Преднамерена сила” срещу Република Сръбска. Няколко години по-късно се появи версия, че това всъщност е било планирана военна провокация, която да даде повод за военна намеса на НАТО.

От март 1993 до юли 1995 г. армията на Република Сръбска (АРС) държи града под обсада. Най-близката територия, контролирана от мюсюлмани, отстои на 100 километра по въздух. Анклавът е в пермаментен дефицит на храна, лекарства и гориво. Течаща вода няма, защото босненските сърби са разрушили централния водопровод.

Бедственото положение не се променя, когато ООН обявява Сребреница за „зона за сигурност” и изпраща там военен контингент от 600 души, снабдени с леко оръжие. Анклавът остава обкръжен от части на Корпуса „Дрина”, които прогресивно ограничават наземния достъп на хуманитарни помощи. Различни международни организации осигуряват хвърлянето на храна от хеликоптери.

Анклавът е превзет за шест дни през юли 1995 г. от корпуса „Дрина”. В бягството си жителите на Сребреница се разделят на две части. Едната колона от 10 000-15 000 мъже тръгва през гората в опит да достигне зона на босненската армия. Друга част от около 20 000-25 000 души остава изтласкана в най-северните части на анклава и е обкръжена от подпалени къщи и армията на босненските сърби.

Босненските сърби разделят мъжете от жените и качват жените и най-малките деца на автобуси. Отвеждат ги към "мюсюлмански" зони. Повечето от депортираните оцеляват физически. В Сребреница остават само мъжете и момчетата на възраст над 13 години. Част от останалите мъже и момчета са убити на място в Сребреница. Други са отведени към друго място за екзекуции - Братунац. Оцелели няма. На 14 юли 1995 г. нидерландските войници от ЮНПРОФОР обикалят анклава и не намират в него „нито един жив мюсюлманин”.

През това време колоната мъже, тръгнала през гората, е попаднала в засада и е разбита на две части. Малка част достига мюсюлманската зона. Другите няколко хиляди са заловени и екзекутирани.

„Операция Преднамерена сила” се провежда между 30 август и 20 септември 1995 г. и включва 400 самолета и 5000 души персонал от 15 нации. Клането в Сребреница е класифицирано от трибунала на ООН като геноцид. Това е най-голямото клане в Европа след приключването на Втората световна война. Операцията е планувана и одобрена от Северноатлантическия съвет на 25 юли и 1 август 1995 г.

2010 г. завършва Световното първенство по футбол в Република Южна Африка. Това е 19-тото Световно първенство по футбол и първото, чиито домакин е африканска държава.

Африка е избрана за домакин като част от новата политика да се върти събитието между федерациите. Тогава пет африкански страни проявяват желание да бъдат домакини на спортния форум. Следвайки решението на комитета на ФИФА да не позволява съвместни кандидатури, Тунис оттегли кандидатурата си. Комитетът пък решава да не зачита самостоятелната кандидатура на Либия.

Участват 32 отбора от шестте конфедерации. Мачовете се играят на десет стадиона в девет южноафрикански града. На финала Испания побеждава Нидерландия с 1:0.

Триумфът на Испания - първата европейска държава, спечелила титлата извън Стария континент - е наблюдаван от милиарди зрители по телевизията и от 85 000 на стадион „Сокър Сити” в най-големия град Йоханесбург.

Любопитен факт е, че церемонията за откриването на първенството е последната публична изява на Нелсън Мандела - първият чернокож президент.