Няма безплатна хегемония
Няма безплатна хегемония / netinfo

Списъкът на държавите, подложени на натиск от руската газова дипломация, бележи явна тенденция към разширяване. В началото на 2006 г. заради проявена от официален Киев несговорчивост бе изключен газът на Украйна. Тази година пък едва не остана без газ най-близкият съюзник на Русия, Беларус.

Слава богу, този път две минути преди Нова година страните се споразумяха по условията за газови доставки и така избегнаха драматичните сцени със затваряне на газовия вентил. Остава обаче въпросът какви цели се мъчи да постигне с подобни похвати руската дипломация в постсъветското пространство.

Ако допуснем, че крайъгълен камък на руската политика в ОНД са търговските интереси на "Газпром", всичко е ясно. Икономическите ползи в крайна сметка са най-важни, а разните там политически последици нямат съществена роля. Как обаче да съчетаем това с проектите за интеграция, лансирани от руски политици, с честите призиви от високи трибуни Русия да стане център на интеграционните процеси в постсъветското пространство? Или според Москва е възможно да решаваме с еднакъв успех две различни задачи - повишавайки доходите на газовия монополист и същевременно придвижвайки напред интеграционните проекти, чийто център все тъй да остава Русия?

Можем естествено да се позоваваме на пазарните принципи в отношенията с партньорите ни в ОНД, да сочим твърде убедителни икономически аргументи. Все едно обаче в съзнанието на народите и елитите от страните, подложени на московския газов натиск, Русия се превръща в несигурен и нестабилен партньор.

При това партньор с постоянно нарастващи апетити. Чуваме вече и от съюзен Минск, че привържениците на единна държава с Русия видимо намаляват, и то не само в обществото, но и в местната върхушка.

Западът също усеща, че беларуското обществено мнение охладнява към идеята за съюзна държава. По-рано там избягваха официално да коментират плановете за политическа интеграция между Русия и Беларус. Веднага обаче щом положението взе да се мени, САЩ дадоха сигнал чрез посланика си в Минск, че не признават резултатите от референдума за създаване на Съюзна държава между Русия и Беларус. Нали политиката представлява изкуство своевременно да разпределяш балансите.

Тарифната политика на Русия засили центробежните тенденции не само по украинското и беларуското направление.

Интерес към разширяване на контактите с НАТО постепенно започна да проявява Армения, друг военнополитически съюзник на Москва, очевидно също изморен от криволиците на руската газова дипломация.

Стремеж за дистанциране от Москва бе ясно изразен и от Азербайджан, от чиято позиция до голяма степен ще зависят перспективите на Русия да запази доминиращата си роля в енергийния транзит в постсъветското пространство. Неизменно внимателен към интересите на великите сили, президентът Илхам Алиев дори си позволи публично да изрази съмнения дали е целесъобразно Азербайджан да остане в ОНД. И тук нещата също започнаха от намерението на Русия да повиши газовите тарифи.

Както личи, просто не е възможно за Москва да внедрява пазарните принципи в отношенията си с партньори от ОНД и заедно с това да насърчава стремежа им към засилване на интеграцията с Русия. Не става дума за някакви зловещи интриги на Запада и егоистични интереси на елитите в постсъветските държави. Причината е фундаментална.

Съвременният свят все повече напомня система, изградена на мрежов принцип, а не структура, управлявана от един или няколко центъра. И щом една държава желае ролята на обединителен център в икономически и политически план, трябва да си плаща за това.

Германци, французи, холандци, скандинавци плащат на източноевропейците за разширяването на ЕС. Французите плащат на бившите си африкански колонии, за да се ориентират все така към Париж. Американците също плащат за приятелството на многобройните си съюзници по света.

Да речем все пак, че световните тенденции не действат в случая с Русия. Тогава в очите на своите партньори от ОНД федерацията трябва да стане притегателен център по други параметри и критерии - жизнен стандарт на мнозинството, развитие на демократичните свободи, комфортни условия за имигрантите от близките държави, невиждан подем на науката, здравеопазването и технологиите, чистота на околната среда.

Съвременна Русия обаче не отговаря на никой от тези критерии, за да привлече съседните страни. Центростремителните тенденции в тях се дължат на друго. Някои държави от "близката чужбина" се движат "по-плътно" до Русия заради ниските ("преференциални") цени на петрола и газа. В други случаи авторитарни режими, скарали се с цял свят и неубедени, че ще оцелеят самостоятелно, търсят опора в един стар приятел.

Тези фактори са твърде нестабилни. Веднага щом видят по-примамливи оферти за газ и петрол, някои довчерашни приятели без свян поглеждат настрани и загърбват Русия. Другаде пък авторитарни режими, преживели критичния период и отново повярвали в силите си, започват да демонстрират самостоятелност пред световната общност и за начало се дистанцират от Русия, която навремето ги е подпряла, за да не паднат.

Ако все още разчитаме да играем ролята на притегателен център в постсъветското пространство (макар и далеч не за всички негови обитатели), при днешното положение на нещата - най-вече в самата Русия, ще се наложи да плащаме за това. Включително с преференциални тарифи върху основните стоки от руския износ.

Друг е въпросът, ако в Кремъл е взела превес линията за "икономизиране" на външната политика спрямо близките страни. Е, и този подход е в реда на нещата.

Само че тогава нека се отървем от илюзиите за бъдеща нова интеграция в постсъветското пространство. Ще трябва да заявим, че за нас вече няма разлика - близка или далечна чужбина, приятелски или не съвсем лоялни режими. Защото в постсъветското пространство днес всеки е сам за себе си.

Такава е суровата логика - или едното, или другото. /БТА/

Коментар