Във връзка с коментара на Илия Илиев от Института на дипломираните експерт-счетоводители по темата за задължителния одит, ви предоставяме и другата гледна точка на доц. Теодор Дечев – изпълнителен директор на Института за устойчиво икономическо развитие.
Илия Илиев: Няма проблем с изискванията за задължителен одит
Известно е, че никой не иска да му вземат филийката хляб, която си е осигурил с извършвания от него бизнес. Напълно справедливо е филийката да е намазана и с масло, ако въпросната бизнес дейност се вписва добре в общата картина на икономиката и не представлява пречка, наложена на останалите по нечестен начин. Точно в последната част на изречението е проблемът с героичните усилия на одиторското лоби да запази съществуващото „status quo” около нормативната уредба на одитите. Хората искат на филията им дебело да е намазан чер хайвер, който да бъде заплащан от клиентелата им, принудена да търси услугите им по принудителен начин.
Когато работодателските организации надигнаха глас срещу удобната за одиторите нормативна уредба, в това число срещу неприлично занижените „прагове”, при които одитът е задължителен, от отсрещната страна изригна вълна от жаби, змии и гущери. Пристрастяването към лесно придобивания хайвер личи във всички устни и писмени изявления на представителите на одиторското лоби.
Едно от последните подобни изявления е епичното произведение на г-н Илия Илиев от Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС). Налага се да се занимаем с написаното от господин Илиев, защото в него по един чудесен начин се събират на едно място всички, заблуди, полуистини и откровени измами, с които си служат представителите на одиторското лоби, водени от неистовото им желание да запазят луксозните си придобивки от последните няколко години.
В своя коментар той обяснява на широката публика, че в момента одиторското лоби е толкова добронамерено, че дори не се е сетило да поиска ново разширение на обхвата на одита с последните промени в Закона за счетоводството. Били минали само две години, откакто със Закона от 2016 година обхватът на задължителният одит беше доведен до сегашното си свръх раздуто състояние. Естествено, никой не казва, че гениалната маневра, която осигури хайвера за филийката на одиторите за години напред, беше осъществена по добър стар маниер между първо и второ четене на Закона в Народното събрание със смехотворна аргументация и със съвсем не смехотворни последици.
Разбира се, сит на гладен не вярва и одиторите бърчат носове с презрение, когато от малките и микро- предприятията обясняват, че подобна услуга просто не им е необходима и че похарчените за нея пари могат да бъдат използвани за нещо по-разумно и належащо. Както каза вицепремиерът Валери Симеонов по време на заседание на НСТС, наистина няма как да се разберат работодателите и одиторите. Едните плащат общо 13 милиона лева за услуга, която не им трябва, защото закона ги задължава, а другите взимат същите 13 милиона за съмнителна работа, която вършат само защото са успели да вкарат лобистка поправка в закона на времето.
Със зле прикрита погнуса одиторите се възмущават, че видите ли Работната група, назначена от Министерството на финансите не била открила необходимост да се правят промени „само” две години след приемането на Закона.
За състава на тази работна група, работодателите вече няколко пъти информираха широката общественост и най-вече потърпевшите от нейната работа. Работната група е пълна от горе до долу с всевъзможни лобисти и свързани лица с одиторската гилдия, така че нейното мнение за разумните хора им стойността на вчерашен вестник. Имайки такова подавляващо мнозинство в Работната група, одиторите можеха поне да спазват някакво лицемерно приличие, но и това е оставено за по-добри времена. Но не би ... Приличие няма, а в лицата на малките и микро- предприятията се хвърлят откровено цинични изявления.
Бизнесът настоява за по-високи прагове за задължителен одит
Така например, от г-н Илия Илиев научаваме, че задължението за извършване на независим финансов одит ... не било административна тежест, защото видите ли последният не бил функция на държавата. Иначе казано, понеже Институтът на дипломираните експерт счетоводители (ИДЕС) не бил държавна структура, затова ненужният независим одит ... би трябвало да не тежи на малките и микро- предприятията. Така де, щом тежестта не се създава от държавен орган, тя не би трябвало да тежи. Да, ама законът за гравитацията важи и за държавния и за неправителствения сектор и затова на малкия бизнес му е все едно кой ще го товари – държавна институция или някаква друга. И тук разходите са както за самата одиторска услуга, така и за допълнително натоварване на счетоводните звена на малките и микро- фирмите.
Има предприятия, където независимият одит е крайно необходим и неизбежен. На първо място, това са публичните дружества, където независимият одит наистина допринася за прозрачността на дружеството и за информираността на инвеститорите. Но кого, по дяволите, го интересуват резултатите от независимия одит на хиляди малки и микро- предприятия, чийто оборот е повече от скромен, а голяма част от тях са еднолична собственост и резултатите от одита ще отидат при човек, който и без това знае достатъчно добре финансовото състояние на фирмата си?
Веднъж яхнал метлата на празните приказки, г-н Илия Илев е не само циничен, но и откровено подвежда читателите. Според него, резултатите от одита представлявали особен интерес за данъчните служби. Ние от сърце пожелаваме на г-н Илиев да преживее поне една по-сериозна данъчна ревизия, та да разбере, доколко данъчните служители се вълнуват от резултатите на независимия одит. Истината е, че изобщо не се интересуват от тези резултати. Всеки, който е имал радостта и удоволствието да пообщува по-задълбочено с данъчните власти, знае, че те си правят проверките сами, по свои си методики и се интересуват спазени ли са разпоредбите на данъчното законодателство, начислени ли са правилно дължимите данъци и в крайна сметка – платени ли са надлежно.
От същите тези данъци се издържа целият личен състав на данъчната администрация, но според г-н Илиев малките и микро- предприятията трябва да се бръкнат още един път, този път заради една „фльонга за разкош” – независимият одит. Още повече, че заверката на одиторите няма абсолютно никаква стойност пред данъчните власти. Но както се казва – това е прах в очите на тези читатели и слушатели, които са в страни от реалния бизнес. Само хора, които не са развивали собствен бизнес и не са плащали корпоративен данък, акцизи и социални осигуровки на персонала си, могат да се „вържат” на подобна „лакърдия”.
У нас повечето добри новини идват от Брюксел, но едновременно с това редовна практика е всякакви безобразия да се оправдават с „европейските директиви”. Г-н Илия Илиев не прави изключение от тази лоша практика и се опитва да хвърли горещия картоф в пазвата на европейските законодатели. Той тръби:
„Що се отнася до компаниите, дефинирани като „малки предприятия” на държавите членки се оставя правото да налагат извършването на задължителен одит, който следва да е целесъобразен на специфичните условия и потребности на тези компании и на потребителите на техните финансови отчети”.
Чудесно ... И кой и защо е решил, че в България малките, че и микро- предприятията имат „специфични условия и потребности”, техните финансови отчети да бъдат заверявани? Може би, „специфичните условия” се свеждат до разбирането, че собствениците и мениджърите на малките предприятия в България са по-глупави от тези в останалия свят и бленуват да изхарчат едни пари за радост и удоволствие на одиторската гилдия. Тук веднага възникват риторични въпроси, като: Къде отиде принципът „мисли първо за малките”? Къде се дяна и прословутата Цел 190: „Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта за малкия и средния бизнес за Европа”. Създаването на пътна карта на документооборота за всеки бизнес”.
Специално за г-н Илиев ще поясним – това е фрагмент от Програмата за управление на правителството на Р. България за периода 2017 – 2021 г. Там точка за насърчаване на паразитни бизнеси няма.
Г-н Илиев ни уверява, че българското законодателство е в пълно съответствие със съответната директива и че работодателите лъжат и манипулират публиката. Ние ще му отговорим, че случаят с налагането на задължителен одит на един куп малки и микро- предприятия в България е типичен пример за така нареченото „позлатяване” (gold plating) на европейска директива. Не само в България, но дори и в Обединеното кралство, бюрокрацията има лошия навик да добавя (от себе си и от сърце) допълнителни изисквания към текстове от европейското законодателство. Тази лоша практика, наричана „позлатяване” или „gold plating” се е превърнала в напаст и срещу нея се изказват всякакви европейски институции. Да ни се пробутва родният „gold plating” за „пълно съответствие с директивата” е колкото цинично, толкова и безочливо.
И тук е моментът да попитаме, чий гениален ум измисли да сравнява праговете на одит на различните държави към съотношението на брутните им вътрешни продукти? Най-малкото, БВП е възможно най-глобалният макроикономически показател, а праговете за одит се прилагат на ниво предприятие, тоест на микро икономическо ниво. Праговете за одит в различните държави – членки на ЕС могат да се сравняват единствено и само по абсолютната им стойност. Най-малкото, защото на свободния европейски пазар, българските предприятия се конкурират с останалите европейски предприятия. Не стигат всички други наши проблеми (технологии, производствен капацитет, производителност на труда, лихвена политика на банките, организация на производствените процеси и присно и присно ...), ама дайте да дадем и още нещо – да нахлузим на малките и микро- предприятията и едни откровено излишни разходи за одит. Колко мило ...
И понеже апетитът идва с яденето, г-н Илиев изстрелва в публичното пространство детинската си мечта: „ ... в случай, че се заимства практиката на развитите държави, то праговете за одит в страната следва да се намалят от порядъка на 3 до 5 пъти, а не да се увеличават”. Господ ни е свидетел, че през всичките тези години, уста на заем на работодателите не е трябвала, но има примери на безочие и безцеремонност, при които и най-речовит човек може да остане безмълвен. Случаят е точно такъв. Недопустимо е да употребяваме за казаното от г-н Илиев комплиментите, които биха употребили по-непосредствените хора в милото ни Отечество, но вероятно би трябвало да напишем дълги многоточия с много удивителни и въпросителни след това откритие.
Очевидно, у нас са преминати много прагове – на добро възпитание, на елементарно уважение към истината и най-вече на неудържима алчност. Иначе нямаше да ни се сервират откровени лъжи и глупости, от типа, че ако нямало задължителен одит всичката финансова информация в страната щяла да стане „ненадеждна”, че предприятията, които не правят независим одит били от „сивия сектор” и прочее. Вярно е, че няма Божия заповед „не лъжи” има само „не лъжесвидетелствай срещу ближния си”, но човек трябва да има малко срам.
Всъщност, увеличаването на праговете за одит ще доведе единствено до спестяването на едни 13 милиона лева на малкия бизнес, които ще бъдат похарчени за други неща. Това са си пари за една цяла мярка от някоя правителствена програма, които обаче няма да се вземат от бюджета. А финансовата информация ще си бъде все толкова надеждна и това се знае най-добре точно от одиторите.
Г-н Илия Илиев се е загрижил и за това, че вдигането на праговете за одит щяло да се отрази неблагоприятно на участието на малките предприятия в конкурсите за обществени поръчки. Излишно е да коментираме мащаба на достъпа и на успеха на малките предприятия в спечелването на конкурси за обществени поръчки, но едно е сигурно – огромната част от малките и микро- предприятията изобщо не припарват до тази тема. А ако и когато по някаква причина малкото или микро предприятие има нужда от одитиран финансов отчет, то ще си го поръча, заплати и получи. И няма никаква обективна обществена нужда заради този един промил от случаите да бъдат заставяни останалите 999 на 1000 случаи да губят време и харчат пари.
Г-н Илиев по принцип чете директивата като дяволът – евангелието. Той пропуска факта, че директивата изисква задължителният одит да почива единствено върху количествени критерии, а не върху формата на собственост. Така нашите одитори измислиха формулата, че всички акционерни дружества трябва да бъдат обект на задължителен одит. Г-н Илиев е изписал половин декар съображения за прехвърлянето на акции в акционерните дружества, които изобщо нямат никакво отношение към самата роля на одита, но хитричко избягва основен запис в директивата. Отново и отново, тези „послания” са адресирани към хора, които не са притежавали или ръководили някакво малко предприятие – АД или ООД.
И за да сме наясно, че в ИДЕС са убедени, че у тях са и ножът, и сиренето ни се хвърля в лицето репликата, че като не искаме задължителен одит, да не си правим акционерни дружества. Човек се чуди, наистина ли г-н Илиев смята, че наличието или отсъствие на задължителен одит е определящият мотив за избора на собственост на дадено търговско дружество?
Като боен флаг се размахва тезата за огромната отговорност на одитора „за изразеното от одитора мнение за консолидирания финансов отчет”. Щеше да е хубаво, ако беше истина. Ще повярваме на тези клетви след като научим, каква отговорност са понесли одиторите на Корпоративна търговска банка (КТБ). Само толкова...
Илия Илиев: Няма проблем с изискванията за задължителен одит
Известно е, че никой не иска да му вземат филийката хляб, която си е осигурил с извършвания от него бизнес. Напълно справедливо е филийката да е намазана и с масло, ако въпросната бизнес дейност се вписва добре в общата картина на икономиката и не представлява пречка, наложена на останалите по нечестен начин. Точно в последната част на изречението е проблемът с героичните усилия на одиторското лоби да запази съществуващото „status quo” около нормативната уредба на одитите. Хората искат на филията им дебело да е намазан чер хайвер, който да бъде заплащан от клиентелата им, принудена да търси услугите им по принудителен начин.
Когато работодателските организации надигнаха глас срещу удобната за одиторите нормативна уредба, в това число срещу неприлично занижените „прагове”, при които одитът е задължителен, от отсрещната страна изригна вълна от жаби, змии и гущери. Пристрастяването към лесно придобивания хайвер личи във всички устни и писмени изявления на представителите на одиторското лоби.
Едно от последните подобни изявления е епичното произведение на г-н Илия Илиев от Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС). Налага се да се занимаем с написаното от господин Илиев, защото в него по един чудесен начин се събират на едно място всички, заблуди, полуистини и откровени измами, с които си служат представителите на одиторското лоби, водени от неистовото им желание да запазят луксозните си придобивки от последните няколко години.
В своя коментар той обяснява на широката публика, че в момента одиторското лоби е толкова добронамерено, че дори не се е сетило да поиска ново разширение на обхвата на одита с последните промени в Закона за счетоводството. Били минали само две години, откакто със Закона от 2016 година обхватът на задължителният одит беше доведен до сегашното си свръх раздуто състояние. Естествено, никой не казва, че гениалната маневра, която осигури хайвера за филийката на одиторите за години напред, беше осъществена по добър стар маниер между първо и второ четене на Закона в Народното събрание със смехотворна аргументация и със съвсем не смехотворни последици.
Разбира се, сит на гладен не вярва и одиторите бърчат носове с презрение, когато от малките и микро- предприятията обясняват, че подобна услуга просто не им е необходима и че похарчените за нея пари могат да бъдат използвани за нещо по-разумно и належащо. Както каза вицепремиерът Валери Симеонов по време на заседание на НСТС, наистина няма как да се разберат работодателите и одиторите. Едните плащат общо 13 милиона лева за услуга, която не им трябва, защото закона ги задължава, а другите взимат същите 13 милиона за съмнителна работа, която вършат само защото са успели да вкарат лобистка поправка в закона на времето.
Със зле прикрита погнуса одиторите се възмущават, че видите ли Работната група, назначена от Министерството на финансите не била открила необходимост да се правят промени „само” две години след приемането на Закона.
За състава на тази работна група, работодателите вече няколко пъти информираха широката общественост и най-вече потърпевшите от нейната работа. Работната група е пълна от горе до долу с всевъзможни лобисти и свързани лица с одиторската гилдия, така че нейното мнение за разумните хора им стойността на вчерашен вестник. Имайки такова подавляващо мнозинство в Работната група, одиторите можеха поне да спазват някакво лицемерно приличие, но и това е оставено за по-добри времена. Но не би ... Приличие няма, а в лицата на малките и микро- предприятията се хвърлят откровено цинични изявления.
Бизнесът настоява за по-високи прагове за задължителен одит
Така например, от г-н Илия Илиев научаваме, че задължението за извършване на независим финансов одит ... не било административна тежест, защото видите ли последният не бил функция на държавата. Иначе казано, понеже Институтът на дипломираните експерт счетоводители (ИДЕС) не бил държавна структура, затова ненужният независим одит ... би трябвало да не тежи на малките и микро- предприятията. Така де, щом тежестта не се създава от държавен орган, тя не би трябвало да тежи. Да, ама законът за гравитацията важи и за държавния и за неправителствения сектор и затова на малкия бизнес му е все едно кой ще го товари – държавна институция или някаква друга. И тук разходите са както за самата одиторска услуга, така и за допълнително натоварване на счетоводните звена на малките и микро- фирмите.
Има предприятия, където независимият одит е крайно необходим и неизбежен. На първо място, това са публичните дружества, където независимият одит наистина допринася за прозрачността на дружеството и за информираността на инвеститорите. Но кого, по дяволите, го интересуват резултатите от независимия одит на хиляди малки и микро- предприятия, чийто оборот е повече от скромен, а голяма част от тях са еднолична собственост и резултатите от одита ще отидат при човек, който и без това знае достатъчно добре финансовото състояние на фирмата си?
Веднъж яхнал метлата на празните приказки, г-н Илия Илев е не само циничен, но и откровено подвежда читателите. Според него, резултатите от одита представлявали особен интерес за данъчните служби. Ние от сърце пожелаваме на г-н Илиев да преживее поне една по-сериозна данъчна ревизия, та да разбере, доколко данъчните служители се вълнуват от резултатите на независимия одит. Истината е, че изобщо не се интересуват от тези резултати. Всеки, който е имал радостта и удоволствието да пообщува по-задълбочено с данъчните власти, знае, че те си правят проверките сами, по свои си методики и се интересуват спазени ли са разпоредбите на данъчното законодателство, начислени ли са правилно дължимите данъци и в крайна сметка – платени ли са надлежно.
От същите тези данъци се издържа целият личен състав на данъчната администрация, но според г-н Илиев малките и микро- предприятията трябва да се бръкнат още един път, този път заради една „фльонга за разкош” – независимият одит. Още повече, че заверката на одиторите няма абсолютно никаква стойност пред данъчните власти. Но както се казва – това е прах в очите на тези читатели и слушатели, които са в страни от реалния бизнес. Само хора, които не са развивали собствен бизнес и не са плащали корпоративен данък, акцизи и социални осигуровки на персонала си, могат да се „вържат” на подобна „лакърдия”.
У нас повечето добри новини идват от Брюксел, но едновременно с това редовна практика е всякакви безобразия да се оправдават с „европейските директиви”. Г-н Илия Илиев не прави изключение от тази лоша практика и се опитва да хвърли горещия картоф в пазвата на европейските законодатели. Той тръби:
„Що се отнася до компаниите, дефинирани като „малки предприятия” на държавите членки се оставя правото да налагат извършването на задължителен одит, който следва да е целесъобразен на специфичните условия и потребности на тези компании и на потребителите на техните финансови отчети”.
Чудесно ... И кой и защо е решил, че в България малките, че и микро- предприятията имат „специфични условия и потребности”, техните финансови отчети да бъдат заверявани? Може би, „специфичните условия” се свеждат до разбирането, че собствениците и мениджърите на малките предприятия в България са по-глупави от тези в останалия свят и бленуват да изхарчат едни пари за радост и удоволствие на одиторската гилдия. Тук веднага възникват риторични въпроси, като: Къде отиде принципът „мисли първо за малките”? Къде се дяна и прословутата Цел 190: „Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта за малкия и средния бизнес за Европа”. Създаването на пътна карта на документооборота за всеки бизнес”.
Специално за г-н Илиев ще поясним – това е фрагмент от Програмата за управление на правителството на Р. България за периода 2017 – 2021 г. Там точка за насърчаване на паразитни бизнеси няма.
Г-н Илиев ни уверява, че българското законодателство е в пълно съответствие със съответната директива и че работодателите лъжат и манипулират публиката. Ние ще му отговорим, че случаят с налагането на задължителен одит на един куп малки и микро- предприятия в България е типичен пример за така нареченото „позлатяване” (gold plating) на европейска директива. Не само в България, но дори и в Обединеното кралство, бюрокрацията има лошия навик да добавя (от себе си и от сърце) допълнителни изисквания към текстове от европейското законодателство. Тази лоша практика, наричана „позлатяване” или „gold plating” се е превърнала в напаст и срещу нея се изказват всякакви европейски институции. Да ни се пробутва родният „gold plating” за „пълно съответствие с директивата” е колкото цинично, толкова и безочливо.
И тук е моментът да попитаме, чий гениален ум измисли да сравнява праговете на одит на различните държави към съотношението на брутните им вътрешни продукти? Най-малкото, БВП е възможно най-глобалният макроикономически показател, а праговете за одит се прилагат на ниво предприятие, тоест на микро икономическо ниво. Праговете за одит в различните държави – членки на ЕС могат да се сравняват единствено и само по абсолютната им стойност. Най-малкото, защото на свободния европейски пазар, българските предприятия се конкурират с останалите европейски предприятия. Не стигат всички други наши проблеми (технологии, производствен капацитет, производителност на труда, лихвена политика на банките, организация на производствените процеси и присно и присно ...), ама дайте да дадем и още нещо – да нахлузим на малките и микро- предприятията и едни откровено излишни разходи за одит. Колко мило ...
И понеже апетитът идва с яденето, г-н Илиев изстрелва в публичното пространство детинската си мечта: „ ... в случай, че се заимства практиката на развитите държави, то праговете за одит в страната следва да се намалят от порядъка на 3 до 5 пъти, а не да се увеличават”. Господ ни е свидетел, че през всичките тези години, уста на заем на работодателите не е трябвала, но има примери на безочие и безцеремонност, при които и най-речовит човек може да остане безмълвен. Случаят е точно такъв. Недопустимо е да употребяваме за казаното от г-н Илиев комплиментите, които биха употребили по-непосредствените хора в милото ни Отечество, но вероятно би трябвало да напишем дълги многоточия с много удивителни и въпросителни след това откритие.
Очевидно, у нас са преминати много прагове – на добро възпитание, на елементарно уважение към истината и най-вече на неудържима алчност. Иначе нямаше да ни се сервират откровени лъжи и глупости, от типа, че ако нямало задължителен одит всичката финансова информация в страната щяла да стане „ненадеждна”, че предприятията, които не правят независим одит били от „сивия сектор” и прочее. Вярно е, че няма Божия заповед „не лъжи” има само „не лъжесвидетелствай срещу ближния си”, но човек трябва да има малко срам.
Всъщност, увеличаването на праговете за одит ще доведе единствено до спестяването на едни 13 милиона лева на малкия бизнес, които ще бъдат похарчени за други неща. Това са си пари за една цяла мярка от някоя правителствена програма, които обаче няма да се вземат от бюджета. А финансовата информация ще си бъде все толкова надеждна и това се знае най-добре точно от одиторите.
Г-н Илия Илиев се е загрижил и за това, че вдигането на праговете за одит щяло да се отрази неблагоприятно на участието на малките предприятия в конкурсите за обществени поръчки. Излишно е да коментираме мащаба на достъпа и на успеха на малките предприятия в спечелването на конкурси за обществени поръчки, но едно е сигурно – огромната част от малките и микро- предприятията изобщо не припарват до тази тема. А ако и когато по някаква причина малкото или микро предприятие има нужда от одитиран финансов отчет, то ще си го поръча, заплати и получи. И няма никаква обективна обществена нужда заради този един промил от случаите да бъдат заставяни останалите 999 на 1000 случаи да губят време и харчат пари.
Г-н Илиев по принцип чете директивата като дяволът – евангелието. Той пропуска факта, че директивата изисква задължителният одит да почива единствено върху количествени критерии, а не върху формата на собственост. Така нашите одитори измислиха формулата, че всички акционерни дружества трябва да бъдат обект на задължителен одит. Г-н Илиев е изписал половин декар съображения за прехвърлянето на акции в акционерните дружества, които изобщо нямат никакво отношение към самата роля на одита, но хитричко избягва основен запис в директивата. Отново и отново, тези „послания” са адресирани към хора, които не са притежавали или ръководили някакво малко предприятие – АД или ООД.
И за да сме наясно, че в ИДЕС са убедени, че у тях са и ножът, и сиренето ни се хвърля в лицето репликата, че като не искаме задължителен одит, да не си правим акционерни дружества. Човек се чуди, наистина ли г-н Илиев смята, че наличието или отсъствие на задължителен одит е определящият мотив за избора на собственост на дадено търговско дружество?
Като боен флаг се размахва тезата за огромната отговорност на одитора „за изразеното от одитора мнение за консолидирания финансов отчет”. Щеше да е хубаво, ако беше истина. Ще повярваме на тези клетви след като научим, каква отговорност са понесли одиторите на Корпоративна търговска банка (КТБ). Само толкова...
