- На кафе със Стоян Радев
Трите награди „Икар” са най-добрата варненска новина в последните години, гласи един от коментарите към публикацията в Дарикнюз веднага след церемонията миналата седмица.
Склонни сме да се съгласим с това.
Не само защото „Ричард ІІІ” на драматичния театър стана най-награждаваният спектатъл на тазгодишната церемония в Народния театър. Не само защото три от четири номинации се превърнаха в награди – нещо само по себе си рекордно за българския театър. Не само защото във Варна напоследък хубавите новини са рядкост.
А защото хиляди хора се зарадваха на Икарите за „Ричард ІІІ” като на свой собствен успех. А голямата заслуга за това, безспорно, е на Стоян Радев – изиграл най-добрата мъжка роля в родния театър миналата година.
Стоян Радев не страда от излишна скромност, което го прави още по-истински. Но в същото време той знае, че сам не би могъл да постигне успех. И го декларира винаги, когато може.
Стоян Радев има една особена харизма, която кара хората да го слушат и да търсят неговото мнение. Харизма, присъща само на ярките хора и силните личности.
Очите му са убийствено студено сини, но от тях струи топлина, която заразява – с позитивизъм и смях. А смехът му... просто трябва да го чуете!
Той е верен на театъра, на съпругата си и на публиката. Защото ги обича.
Всичко, което казва Стоян Радев, звучи като режисиран и професионален монолог. Изреченията са кратки, повторенията – неслучайни. Всичко в него е ритъм, който те завладява като театрална музика.
Точно затова публикуваме разговора с него като монолог. Чуйте го с още подробности и в звуковите файлове.
За извънстоличния театър.
Нямам грам комплекс от това, че не съм на „Раковска”. Имал съм предложения, можел съм да се преместя там, да бъда в някой от софийските театри. Нямам желание да отида, затова съм тук. Но, така или иначе, както всичко в нашата Татковина, така и театърът е централизиран в столицата. Разбира се, че е по-лесно там да се гледат местните трупи, те са достатъчно много на брой. За нас е по-трудно чисто физически преместването, чисто финансово е още по-трудно и затова ние по-трудно можем да претендираме за нашето място на театралната карта на България. Аз съм по-склонен да разсъждавам по този начин в тези „пренебрегванки”, отколкото заради качеството... Мисля, че нашият театър в последните 10-12 години доказа своето лице, доказа своето място. Ние сме имали награди и назад във времето. Театърът ни е със самочувствие. Ние много пътувахме в Европа, „шамаросвали” сме местната публика с нашите работи... И всяка лъжичка допълнително самочувствие е добре дошла, както се случи сега с тези Икари.
За наградите и радостта от тях.
Не вярвам на хората, които казват, че наградите нямат значение. Разбира се, че имат значение... разбира се, че гъделичкат егото... разбира се, че се чувстваш щастлив. Още повече ако ти самият си удовлетворен от това.
Всеки артист е егоцентрик. Ако ние не сме егоцентрици, не можем да излезем на сцената. Ако не съм егоцентрик, не мога да излезя на сцената пред 200 души и да искам те да ми ръкопляскат и да ме харесват.
Егоцентризмът е задължителен. Да се пристискваме и излишна скромност да проявяваме – това не е присъщо на нас, актьорите.
Бях много щастлив вечерта на награждаването. И щастието се засили много, защото след церемонията, в кулоарите на Народния театър, толкова много хора се изсипваха да ми говорят за представлението и нашата работа, хора знайни и незнайни. После поздравленията в социалните мрежи. И всичко това надкачва, надкачва, надкачва щастието и еуфорията. Не съм си мислил, че няма да мога никакви рамки да сложа на щастието си и ще го оставя ей така, да си излезе.
За летвата, която бе вдигната високо.
Владимир Димитров Майстора като нарисува „Девойка от кюстендилско с праскови” и това стане един шедьовър, да спре ли да рисува?
Може следващото да не е толкова качествено. Но, в крайна сметка, качество в изкуството няма. То е обект само на субективна оценка. Онова, което за мен е красиво, за теб е отвратително. И точно обратното може да бъде.
Знам, че търпим критики в нашия театър, а и театърът в България изобщо. Че заради прословутата реформа сме занижили нивото, вкусовете. Че високи критерии не си поставяме. Това не е така. И не го казвам, за да се самооправдавам или да оправдавам театъра като институция или свои колеги от трупата. Ние поставяме високи критерии пред всичко, което трябва да правим. Все пак, когато държавата и Министерство на културата поставят на пазар културните учреждения, ние сме длъжни да оцеляваме в условията на пазарна икономика. Ние сме длъжни да продаваме. Ние се стремим качеството да бъде високо и ако нивото на възприемане е ниско, ние се опитваме да го повдигаме малко по малко.
За ролята на театъра.
Никога не съм си представял, че произведението на Гьоте „Фауст” може да бъде толкова атрактивно решено, толкова модерно и съвременно и да има такъв огромен зрителски успех. Не съм си представял, че този огромен, тежък труд може да се направи по този начин. Ето, с режисьор като Лили Абаджиева ние доказахме, че това е възможно.
Не съм си представял, че тежката философия на Камю в „Калигула” може да зареди толкова млади хора. Едно момче на 15-16 години ме спря веднъж на улицата и ми каза: „Аз преди две вечери, за първи път в живота си стъпих в театър. За първи път попаднах в театъра на „Калигула”. Много малко нещо разбрах, обаче оттогава аз прочетох всичко, което можах да намеря от Камю. Признавам си, че пак много малко неща разбрах, обаче това ме кара да го прочета отново, а на вашето представление ще дойда още няколко пъти, за да разбера всичко, което вие казвате.” Ами... страхотно! Не съм очаквал. Камю е тежък автор, той е философ. Театърът възпитава и образова. Но не е само негов този път. По този път трябва да върви самото общество.
Но театърът трябва да човърка. Той трябва да човърка през забавлението. Той не трябва да бъде нравоучителен. Той трябва да забавлява. Не бива театърът да стои над зрителските глави. Това не би било вярно.
Театърът трябва да търси диалог. Той трябва да предлага диалог. Но, за да става диалог, трябва да има и отсрещна страна.
И, ако трябва да се върна малко, когато ти каза, че тези награди повдигат отговорността... Да, по някакъв начин е така, ние трябва да ги защитаваме. Обаче какво от това, тях можеше и да ги няма. Ние винаги сме се стремили колкото може повече да си качваме летвата.
Наградите наистина са само един лукс на суетата. Много хубав, но лукс на суетата. Спокойно може без тях.
За проф. Пламен Марков:
Благодарение на него ние някак се сприятелихме още във ВИТИЗ. Границата между студент и преподавател той я разми. Още от тогава ние постигнахме някакво приятелство, което от много години насам се разви.
Пламен Марков много обича актьорите. Наистина обича тази професия, има респект към нея. Тази му любов към нас го води към това да ни гласува доверие. А на това ние се отплащаме, без да искаме. Тогава ние ставаме творци. Когато не се опитват режисьорите да ни манипулират като изпълнители. Има режисьори, които смятат, че творчеството е в тях, а пък в нас е изпълнителската дейност. Не е така. Можем да бъдем и ние СМЕ творци. Пламен това го знае и го прави чудесно. И зарежда.
Аня Пенчева преди няколко години беше взела Аскеер и тогава тя каза, че „ако актьор иска да получи някаква награда, най-лесният път е през постановка на Пламен Марков”. Ирини Жамбонас, която ми връчи статуетката, има Икар и за роля в пиеса на Пламен. На Веси Аскеера е също за постановка на Пламен.
За Веселина Михалкова – съпруга и... отскоро началник.
Както каза една колежка: „Знаеш ли какво става? Ти докато ходиш напред-назад из София, жена ти взема властта”.
Това, че Веси е новият арт директор на театъра, променя нейните ангажименти в много повече, но пък засилва моите битови ангажименти.
Когато й беше предложено, тя ме попита какво мисля, а аз й казах, че не мога да й помогна. Както сме семейство от сто години и й познавам и кътните зъби, изведнъж осъзнах, че не мога да я посъветвам.
Аз съм верен на театъра и затова смятам, че ние трябва да помагаме на своите ръководства. Когато не сме, знаеш какво можем да правим (смее се).
За младите хора, които е заразил с театър.
Оная вечер ми писа във Фейсбук едно момче и, честно ти казвам, щях да се разплача. Не се познаваме, но той ми се представи като първи курс студент в НАТФИЗ, от някакъв град в централна България. Та той ми писа, че аз съм негов кумир, аз съм негово вдъхновение, аз съм едни такива тежки много съдбовни думи... И аз останах безмълвен, не знаех какво да му отговоря. Това е отвратителната отговорност всъщност. Ето това е, НЕ наградата. Ако ти кажат такива думи, изведнъж мозъкът ти блокира от това да си дадеш сметка колко отговорен трябва да бъдеш към това възпитание. В театъра ние по принцип трябва да бъдем много отговорни. Защото тази привилегия да излезеш на сцената и да говориш на двеста души, на сто, на петдесет... Това е отговорност огромна.
За началото.
Преди време, като ме скъсаха за втори път във ВИТИЗ, толкова млад и наивен и глупав бях... И си казах, че може би не ставам за тази работа и се бях отказал да кандидатствам. Работих като сценичен работник, като реквизитор, като шеф на реквизита.
Свилен Стоянов, Коста Бандутов и Стоян Камбарев – това са хората, на които дължа изобщо тръгването отново след като се бях спрял. На тях дължа подтика.
За студио „Театър”, в което млади хора се учат на изкуство.
Не знам дали децата си дават сметка колко аз крада от тях. Толкова егоистично аз цедя от тях енергия, позитивизъм, отношение, креативност, светлина...
Много ми е ценно и се надявам да продължава дълго време.
За ролята на Ричард Трети
В Англия има дружество за защита на Ричард ІІІ. То доказва, че Ричард Глостър не е всъщност такъв злодей, какъвто го представя Шекспир. Че той е бил префектен воин, нещо, което куцо и гърбаво тяло не би могло да бъде. Защото да бъдеш перфектен воин изисква физическа сила, освен умствени умения.
Винаги адвокатствам на своите образи. И естествено че винаги искам да оправдавам техните постъпки, иначе не бих могъл да ги играя.Опитвам се да влизам колкото се може по-надълбоко в психологията им. Особено интересни са такива като Ричард – „серийни убийци”. Какъв трябва да е този човек, който да поръча само с едно махване на ръка убийството на две деца, само защото са пречка за престола?! Ако не мога да го оправдая изцяло, то поне да накарам хората да се замислят за причините за неговите постъпки. Защото всички хора в някаква степен са добри и злодеи. Просто обстоятелствата ни принуждават да разкриваме това си или онова си лице.
За режисьора, с който би искал да работи.
Този, който иска да работи с мен.
Всъщност, аз не съм работил със Сашо Морфов и ще ми бъде много интересно с него да работя. С Теди Москов също.
Аз съм имал късмета да работя с повечето интересни режисьори, но бих работил и с някои от новите – Стайко Мурджев, Василена Радева...
За ролите, които предстоят.
Никога не съм имал мечта за роля. Никога.
За мен е по-важно събирането на отбора.
Любен Гройс, Бог да го прости и него, е имал един лаф: „Дайте ми един вестник и ще ви направя театър и от него.”
Толкова много образи има в световната драматургия, че за какво да си помечтая по-напред.
Един колега цял живот си мечтал за ролята на Хлестеков от „Ревизор”. И накрая му се случило да я изиграе. Било тотален провал.
И какво като получиш ролята? Ти може да не я разбереш.
Един актьор не може сам. Не бих имал тази награда, ако не бяха Пламен, Мира, Калин, Маргото – асистент режисьорката.... И целият актьорски и технически състав на театъра. Наистина го мисля. Няма как да си сам юнак на коня в театъра. Да репетираш на сцената и да виждаш само очи или да усещаш дъха на колегите, които зад кулисите те гледат как тече репетицията... От това по-хубаво нещо няма, братче!
Моноспектакъл?
Ето сега, мечти нямал той и веднага си противоречи (смее се гръмко и продължително)...
Има един много хубав текст – „Греховната любов на Зографа Захари”. Ако ми се случи, би ми било интересно да го изиграя.
Много тежко нещо е. Аз свалям шапка на Мариус, на Камен Донев. Моноспектаклите са много тежко нещо, защото само на себе си можеш да разчиташ.
И пак за наградата „Икар”
Наградата е едно щастие в един миг от 24, 48, еди си колко часа... Той ще мине и ще замине. Върхът е тази вечер в 9.00 като свърши представлението. Ако салонът с теб е бил и ти го разбереш, утре вечер пак, вдругиден може да е провалът... И тогава тази статуетка, освен да ти носи някакви приятни спомени, никакво значение няма.
