Независимо дали тичаме в изтощителен маратон или бездейно плъзгаме пръст по смартфона, често се питаме: защо правя това?
И в двата случая отговорът е допаминът - химическият пратеник на мозъка, който участва в обработката на наградите и ни мотивира да ги преследваме. Когато нещо ни е приятно - независимо дали става дума за храна, наркотици или харесвания в Instagram - допаминът ни кара да искаме повече, понякога до степен на пристрастяване, съобщи National Geographic.
В книгата си "Допаминова нация“ Анна Лембке, психиатър от Медицинския факултет на Станфордския университет, нарича смартфона "съвременната подкожна игла, която доставя цифров допамин 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата". Смартфоните удовлетворяват желанието ни за лекота и удобство.
Но понякога - независимо дали става дума за маратон, изкачване на планина или сглобяване на мебели - ние доброволно избираме трудността пред лекотата.
Майкъл Инцлихт, психолог от Университета в Торонто, нарича това парадокс на усилията. Често избягваме трудната работа, но друг път я ценим, като смятаме, че нещата са по-възнаграждаващи, ако трябва да се потрудим за тях. Изкачваме се в планината, въпреки че бихме могли да видим същата гледка с гондола, и с готовност харчим повече за мебели, които сами сглобяваме, отколкото за предварително сглобени части.
"Изглежда, че двете неща съществуват едновременно: избягваме усилията, но и ги харесваме", каза Инцлихт.
Този феномен се простира отвъд екстремните занимания като планинско катерене или маратонско бягане. Много хора търсят предизвикателни дейности като пъзели или кръстословици, защото самото усилие им доставя удоволствие. Тази оценка на усилията е вкоренена в мозъка ни, тъй като допаминът ни насърчава да ценим задачи, които изискват постоянство и отдаденост.
Какво прави допаминът в мозъка?
Същата молекула, която ни пристрастява към приложенията, доставящи мигновено удоволствие, ни насърчава да ценим нещата, които изискват много работа.
В изследване на Нир Ешел, психиатър от Медицинския факултет на Станфордския университет, мишките се научават да пъхат носа си в дупка, за да получат сок. Когато броят на тласъците, необходими за получаване на сок, се увеличава или се дават леки електрически шокове, в стриатума - мозъчна област, важна за мотивацията и получаването на възнаграждение - се освобождава повече допамин.
По подобен начин проучванията върху отложеното удовлетворение разкриват, че изчакването на по-голяма награда предизвиква постоянно повишаване на нивата на допамин, което засилва стойността на търпението и постоянството. Въпреки това, макар че допаминът може да ни мотивира, той носи и рискове. Постоянното преследване на богати на допамин награди може да доведе до прегаряне и нездравословно поведение. Нещо повече, общественият натиск за постигане на успех може да изостри това преследване, като насърчава културата на съревнование и външно утвърждаване.
Но за разлика от наркотиците или приложенията, които предизвикват пристрастяване, нивата на допамин не се повишават, когато умишлено правим нещо, което изисква усилие или е болезнено. Покачването и спадането е по-постепенно, "потенциално по-устойчива форма, която е по-малко уязвима към проблема с пристрастяването", казва Лемке. Някои хора наистина се пристрастяват към болезнени стимули, но това е по-рядко срещано и често е по-социално адаптивно; само екстремни случаи на пристрастяване към упражнения или работохолизъм търсят клинична помощ.
Науката за мотивацията
Кенет Картър, психолог в университета Емъри и автор на книгата "Buzz" (Блъсък), твърди, че дори така наречените "адреналинови наркомани" се влияят от допамина. Уил Гад, първият, изкачил се на замръзналия Ниагарски водопад, казал на Картър, че ако иска да си набави адреналин, ще пресече магистралата със спринт.
Това, което Гад описва - разграничаване на звуците, които ледът издава, за да прецени дали ще го задържи - звучи като майсторство. Той го прави заради предизвикателството, а не заради риска. "Търсачите на силни усещания в тези хаотични среди са склонни да произвеждат по-високи нива на допамин", каза Картър.
Те имат и по-ниски нива на кортизол - хормон на стреса, който задейства реакцията "борба или бягство". "Именно тази комбинация прави средата наистина чиста за търсещите силни усещания."
Инцлихт установява, че хората, които са били възнаградени за избор на по-трудна задача (за разлика от тези, които са били възнаградени за добро изпълнение), избират трудния вариант следващия път, дори ако той вече не е свързан с награда. Това оценяване на усилената работа се пренася и върху несвързани задачи - от училище и спорт до работа и родителство.
"Ако възнаградите усилията, които хората полагат, те ще започнат да ги ценят", твърди Инцлихт.
Все пак в началото може да е трудно да оставим телефоните си и да потърсим усилие. Лемке предлага да го включим в графика си и да го правим с приятели или в името на по-голямо добро, като например да участваме в благотворително състезание или да караме колело, за да пестим гориво.
Хората са готови да платят пари, да гледат отвратителни изображения или да си дават електрошок, за да избегнат скуката. "Може да смятаме, че усилието ни отблъсква, но също така смятаме, че скуката ни отблъсква", заяви Инцлихт.
В неговите проучвания хората избират умствено предизвикателна задача пред бездействието. "Съществува "сладка точка“. "Не искаме да полагаме големи усилия, но също така искаме да бъдем стимулирани, а усилията могат да бъдат интересни." Но едно и също усилие може да стане отегчително, затова поддържайте свежестта: намерете нов парк, през който да се разходите, или запазете любимо предаване или подкаст за фитнеса, посъветва той.
Като осъзнаваме силата на допамина, който определя поведението ни, можем да се стремим към по-здравословен баланс между търсенето на удоволствие и приемането на предизвикателства. Както казва Лембке, "ние сме устроени да се стремим", но от нас зависи да насочим този стремеж по устойчив и удовлетворяващ начин.
И в двата случая отговорът е допаминът - химическият пратеник на мозъка, който участва в обработката на наградите и ни мотивира да ги преследваме. Когато нещо ни е приятно - независимо дали става дума за храна, наркотици или харесвания в Instagram - допаминът ни кара да искаме повече, понякога до степен на пристрастяване, съобщи National Geographic.
В книгата си "Допаминова нация“ Анна Лембке, психиатър от Медицинския факултет на Станфордския университет, нарича смартфона "съвременната подкожна игла, която доставя цифров допамин 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата". Смартфоните удовлетворяват желанието ни за лекота и удобство.
Но понякога - независимо дали става дума за маратон, изкачване на планина или сглобяване на мебели - ние доброволно избираме трудността пред лекотата.
Майкъл Инцлихт, психолог от Университета в Торонто, нарича това парадокс на усилията. Често избягваме трудната работа, но друг път я ценим, като смятаме, че нещата са по-възнаграждаващи, ако трябва да се потрудим за тях. Изкачваме се в планината, въпреки че бихме могли да видим същата гледка с гондола, и с готовност харчим повече за мебели, които сами сглобяваме, отколкото за предварително сглобени части.
"Изглежда, че двете неща съществуват едновременно: избягваме усилията, но и ги харесваме", каза Инцлихт.
Този феномен се простира отвъд екстремните занимания като планинско катерене или маратонско бягане. Много хора търсят предизвикателни дейности като пъзели или кръстословици, защото самото усилие им доставя удоволствие. Тази оценка на усилията е вкоренена в мозъка ни, тъй като допаминът ни насърчава да ценим задачи, които изискват постоянство и отдаденост.
Какво прави допаминът в мозъка?
Същата молекула, която ни пристрастява към приложенията, доставящи мигновено удоволствие, ни насърчава да ценим нещата, които изискват много работа.
В изследване на Нир Ешел, психиатър от Медицинския факултет на Станфордския университет, мишките се научават да пъхат носа си в дупка, за да получат сок. Когато броят на тласъците, необходими за получаване на сок, се увеличава или се дават леки електрически шокове, в стриатума - мозъчна област, важна за мотивацията и получаването на възнаграждение - се освобождава повече допамин.
По подобен начин проучванията върху отложеното удовлетворение разкриват, че изчакването на по-голяма награда предизвиква постоянно повишаване на нивата на допамин, което засилва стойността на търпението и постоянството. Въпреки това, макар че допаминът може да ни мотивира, той носи и рискове. Постоянното преследване на богати на допамин награди може да доведе до прегаряне и нездравословно поведение. Нещо повече, общественият натиск за постигане на успех може да изостри това преследване, като насърчава културата на съревнование и външно утвърждаване.
Но за разлика от наркотиците или приложенията, които предизвикват пристрастяване, нивата на допамин не се повишават, когато умишлено правим нещо, което изисква усилие или е болезнено. Покачването и спадането е по-постепенно, "потенциално по-устойчива форма, която е по-малко уязвима към проблема с пристрастяването", казва Лемке. Някои хора наистина се пристрастяват към болезнени стимули, но това е по-рядко срещано и често е по-социално адаптивно; само екстремни случаи на пристрастяване към упражнения или работохолизъм търсят клинична помощ.
Науката за мотивацията
Кенет Картър, психолог в университета Емъри и автор на книгата "Buzz" (Блъсък), твърди, че дори така наречените "адреналинови наркомани" се влияят от допамина. Уил Гад, първият, изкачил се на замръзналия Ниагарски водопад, казал на Картър, че ако иска да си набави адреналин, ще пресече магистралата със спринт.
Това, което Гад описва - разграничаване на звуците, които ледът издава, за да прецени дали ще го задържи - звучи като майсторство. Той го прави заради предизвикателството, а не заради риска. "Търсачите на силни усещания в тези хаотични среди са склонни да произвеждат по-високи нива на допамин", каза Картър.
Те имат и по-ниски нива на кортизол - хормон на стреса, който задейства реакцията "борба или бягство". "Именно тази комбинация прави средата наистина чиста за търсещите силни усещания."
Инцлихт установява, че хората, които са били възнаградени за избор на по-трудна задача (за разлика от тези, които са били възнаградени за добро изпълнение), избират трудния вариант следващия път, дори ако той вече не е свързан с награда. Това оценяване на усилената работа се пренася и върху несвързани задачи - от училище и спорт до работа и родителство.
"Ако възнаградите усилията, които хората полагат, те ще започнат да ги ценят", твърди Инцлихт.
Все пак в началото може да е трудно да оставим телефоните си и да потърсим усилие. Лемке предлага да го включим в графика си и да го правим с приятели или в името на по-голямо добро, като например да участваме в благотворително състезание или да караме колело, за да пестим гориво.
Хората са готови да платят пари, да гледат отвратителни изображения или да си дават електрошок, за да избегнат скуката. "Може да смятаме, че усилието ни отблъсква, но също така смятаме, че скуката ни отблъсква", заяви Инцлихт.
В неговите проучвания хората избират умствено предизвикателна задача пред бездействието. "Съществува "сладка точка“. "Не искаме да полагаме големи усилия, но също така искаме да бъдем стимулирани, а усилията могат да бъдат интересни." Но едно и също усилие може да стане отегчително, затова поддържайте свежестта: намерете нов парк, през който да се разходите, или запазете любимо предаване или подкаст за фитнеса, посъветва той.
Като осъзнаваме силата на допамина, който определя поведението ни, можем да се стремим към по-здравословен баланс между търсенето на удоволствие и приемането на предизвикателства. Както казва Лембке, "ние сме устроени да се стремим", но от нас зависи да насочим този стремеж по устойчив и удовлетворяващ начин.
