Факти от календара: 23 март

1775 г. за първи път е използван израза „Свобода или смърт”. Произнася го Патрик Хенри, политик и губернатор на Вирджиния, по време на Американската война за независимост. Буквално думите, които произнесъл Хенри са: „Дайте ми свобода или ми дайте смърт!”.

Любопитен факт е, че самата реч е публикувана чак през 1816 г. от юриста Уилям Уърт - 17 години след смъртта на Хенри. Поради това има немалко съмнения дали наистина Хенри е произнесъл тази фраза, или е добавена като ефектен финал от самия Уърт.

От друга страна, през 1775 г. фразата „Свобода или смърт” се появява за първи път и върху знаме - това на минитмъните от Кулпепър, Вирджиния, през 1775 г.

Някои учени предполагат, че изразът от речта на Хенри може да е парафраза на реплика от пиесата „Катон” на английския писател и политик Джоузеф Адисън, създадена през 1713 г.: „Не е време да се говори за каквото и да е друго освен за окови и завоевания, свобода или смърт”. Тази пиеса е била популярна тогава и е била позната на дейците от американската война за независимост. А само година след появата й - през 1714 г., Барселона е обсадена от испанския крал Филип V. Защитниците на града издигат черно знаме с надписа Viurem lliures o morirem („Ще живеем свободни, или ще умрем”).

Съществува обаче и друга версия за появата на прочутия израз. Възможно е да идва от вестника на френския революционер и публицист Камий Демулен. Първият брой на Le Vieux Cordelier („Старият кордилиер”) от 5 декември 1793 г. носи заглавието „Vivre Libre ou Mourir” („Живей свободен или умри”). По това време и прословутият лозунг, приписван на Антоан Франсоа Моморо, „Свобода, равенство, братство” е четирисъставен - „Свобода, равенство, братство или смърт”. По-късно обаче думата „смърт” отпада.

„Свобода или смърт” е революционен девиз, използван по-късно и в национално-освободителните борби на Балканите. По време на Гръцката война за независимост през 1820 г. гръцките революционери използват девиза за боен повик. След освобождението си гръцката държава го приема дори за държавен девиз, а 9-те бели и сини ивици на националното знаме на Гърция символизират всяка една от деветте срички на националния девиз.

Българските въстаници също използват девиза „Свобода или смърт” на знамената си в Априлското въстание. Създадената през 1893 г. Вътрешна македоно-одринска революционна организация също приема „Свобода или смърт” за основен девиз, който е използван за печатите, знамената и двата вестника на ВМОРО и ВМРО - „Свобода или смърт”, издаван от Пейо Яворов през 1903 г., и „Свобода или смърт”, издаван от 1924 до 1934 г.

Любопитен факт е, че подобен е бил и девизът на тези, срещу които са се бунтували българите - по време на войната за независимост 1919-1923 г. турското съпротивително движение издига лозунга Ya istiklal ya olum („Независимост или смърт”).

1839 г. в бостънския вестник „Морнинг Пост” за първи път се появява изразът OK. Днес това е най-популярната дума и знак на петте контитента, своеобразен международен паспорт.

Според мнението на лингвисти ОК има европейски произход. Той може да е например началните букви на немското Oberst Kommandant, или според мнението на французите произхожда от името на градчето Aux Cayes на Хаити, където се произвежда най-качественият ром. Британски учен пък издига версията, че този израз се е появил в английския език в епохата на Уилям Шекспир.

Американецът от Минесота, Ален Волкер Рид, професор в Колумбийския университет, може би един от най-задълбочените изследователи на появата на израза. Търсейки първоизточника на знаменития слог, той е проверил 12 различни версии. Една от тях е свързана със солетите Orrin Kendall, с които снабдявали войниците по време на Гражданската война в Америка. Според друга версия обаче, тази дума е терминът Open Key, използван в телеграфния език.

В действителност, Рид доказал, че за първи път тази дума се е появила в сатирична статия за лошата фотография, публикувана на втора страница във вестник „Бостън Морнинг Пост” през 1839 г. Новата дума се намирала в средата на един дълъг параграф като акроним на „Oll Korrect” (бел.ред. не Аll Сorrect), означаващо „всичко правилно”. Как това съкращение е оцеляло, вероятно е въпрос на щастливо стечение на обстоятелствата, свързано с президентски избори в САЩ през 1840 г.

Един от кандидатите бил Мартин Ван Бурен - осмия президент на САЩ с мандат 1837-1841 г., получил прякора Оулд Киндърхук. Правописът не бил измежду силните страни на Бурен (неговият майчин език бил холандския) и той одобрявал документите с „OK”, мислейки, че това е съкращение на „Аll Сorrect”. В призивите си, привържениците на неговото така и несъстояло се преизбиране, пишели: „Гласувайте за ОК”.

Американският президент Удроу Уилсън, в началото на 20-ти век му придава престиж като маркира с „okeh” документите, които одобрява. Скоро ОК намира място в много езици като напомня на позната дума или съкращение.

Жестът „Всичко е наред” (ОК) според някои обаче... означава точно обратното - „КО” (бел.ред. от „knock-out”, „ти се издъни”). И макар да популярен по цял свят, този жест в някои страни има съвсем друго послание. Във Франция например означава „нула”, „нищо”; в Япония - „пари”; в някои средиземноморски страни е нецензурен жест, от който би се обидил всеки „истински мъж”.

Други изследователи на американската история пък отбелязват, че ОК може би много по-древен произход от появяването му в „Морнинг Пост”. Възможно е той да принадлежи и на американските индианци, които използват термина „okeh” като утвърдителен отговор на въпрос.

1869 г. Лайпцигският университет присъжда на професор Фридрих Ницше докторска степен.

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

Фридрих Ницше учи в частно училище, където се сприятелява с Густав Круг и Вилхелм Пиндер, и двамата деца на изтъкнати семейства. През 1854 г. постъпва в гимназията в Наумбург, но след като показва необичайни заложби в музиката и езиците и приет в известното средно училище Шулпфорта край града, където учи от 1858 до 1864 г. Там той се сближава с Карл фон Герсдорф и бъдещия ориенталист Паул Дойсен и получава солидна подготовка в областта на литературата, най-вече древногръцката и римската класика, и за пръв път попада в среда, различна от семейния живот в малък протестантски град. През този период той започва да съчинява собствени стихове и музикални композиции.

След като завършва Шулпфорта през 1864 г., Ницше отива да учи теология и класическа филология в Бонския университет. Там заедно с Дойсен става член на студентското братство „Франкония”. След първия семестър, предизвиквайки недоволството на майка си, прекратява обучението си по теология и се отказва от религията. Възможно е това да става в резултат на прочетената по това време книга „Животът на Исус” от Давид Щраус, която оказва силно въздействие върху младия Ницше, макар че още в есето си „Съдба и история”, писано през 1862 г., той вече твърди, че историческите изследвания са дискредитирали основните учения на християнството.

През следващите години Ницше се съсредоточава върху филологията под ръководството на Фридрих Вилхелм Ричъл, заедно с когото се премества в Лайпцигския университет през 1865 г. Там той се сближава със своя състудент Ервин Роде и публикува първите си филологически изследвания. Обкръжението му в Лайпциг го подтиква към излизане извън рамките на филологията и по-задълбочени занимания с философия, въпреки това Ницше никога не успява да защити дисертация по философия.

Отчасти заради подкрепата на Ричъл , Ницше получава предложение да стане проферсор по класическа филология в Базелският университет. Той е само на 24 години и нито е завършил доктората си, нито е получил учителски сертификат. Въпреки факта, че предложението идва по време, в което той обмисля да се откаже от филологията заради науката, той приема.

През 1872 г. Ницше публикува първата си книга „Раждането на трагедията”. Въпреки това, неговите колеги в областта на класическата филология не изразяват ентусиазъм относно работата му, в която Ницше се отдалечава от класическият филологически метод за сметка на по-спекулативен подход.

1903 г. братята Райт получават патент за построения от тях самолет. Орвил и Уилбър Райт са американски велосипедни механици, които на 17 декември 1903 г. извършват първия в историята на човечеството контролиран полет с моторен летателен апарат по-тежък от въздуха.

По онова време създаването на самолета е на дневен ред, което е обусловено от напредналото двигателостроене. Успехът на братя Райт не е случаен. Те имат влечение към механиката и проявяват интерес към летенето. В 1892 г. отварят работилница, в която продават, поправят и произвеждат велосипеди. Това им осигурява средства, за да се отдадат на най-голямото си влечение - изследвания в областта на въздухоплаването.

Още през 1899 г. те започват опити с хвърчила и с безмоторни самолети. Следващата година вече са готови с пълномащабен безмоторен аероплан. Опитът не е от най-сполучливите. През 1901 г. построяват и изпробват втори, а в 1902 г. и трети. Последният има няколко много съществени нововъведения. (Някои от най-важните им патенти, които получават през 1903 г., се отнасят тъкмо за него, а не за първия им самолет.) С третия безмоторник те извършват повече от 1000 успешни полета. Преди да конструират летателен апарат с двигател, братя Райт вече са едни от най-добрите и опитни пилоти на безмоторни самолети.

Те правилно осъзнават, че най-големият проблем е не да вдигнат самолета във въздуха, а как да го овладеят, когато той вече е в полет. Ето защо отделят много време, за да го направят стабилен и едновременно с това управляем. Те успяват да измислят трикоординатно управление на самолета си и така му осигуряват достатъчна маневреност.

Тъй като никой производител не е в състояние да конструира сравнително лек и достатъчно мощен двигател, братя Райт за кратко време (с помощта на един механик) сами създават подходящ мотор, който превъзхожда всички, произведени дотогава. Освен това налага им се да проектират и свои витла като витлото, което използват в 1903 г., има около 66 процента коефициент на полезно действие.

Конструирането на самолета, който братята кръщават „Флайър I” (днес хората го наричат „Кити Хок”) излиза на цена по-малко от 1000 долара. Размахът на крилата му е към 12 м, а теглото 300 кг. Той има мотор от 12 к.с., тежащ само 77 кг.

След полетите близо до Кити Хок братята се връщат в Дейтън, където построяват втори самолет - „Флайър II”. През 1904 г. те извършват 105 полета с него, но почти никой не им обръща внимание. Следва „Флайър III”, подобрен и много удобен модел, построен в 1905 г. Тогава изминават разстоянието от 39 км за 38 минути.

Въпреки че поне пет души са свидетели на тези първи полети, сравнително малко вестници съобщават за събитието при това доста неточно. Местният вестник в родния им град Дейтън изобщо не го отбелязва. Минават почти пет години, преди светът да разбере, че човекът е успял да се откъсне от земята. През 1906 г. парижкото издание на „Хералд Трибюн” дори помества статия за братя Райт, озаглавена „Летци или лъжци”.

На 22 май 1906 г. братя Райт получават патент за своето изобретение. През 1908 г. Уилбър откарва един от самолетите във Франция, където изпълнява цяла поредица от публични демонстрации, и организира компания, която да се заеме с пласмента на изобретението им. В това време Орвил прави подобни публични демонстрации в САЩ.

На 17 септември 1908 г. самолетът, който той пилотира, се разбива. Това е единствената тежка злополука, която единият от двамата претърпява. Убит е случаен минувач, а Орвил се отървава само с две счупени ребра и крак. Успешните му полети обаче вече са убедили правителството на САЩ да подпише договор за доставката на самолети за Министерството на войната и в 1909 г. от федералния бюджет са отделени 30 000 долара за военна авиация. През с.г. (1909 г.) създават компанията „Райт”, която се занимава с производство на летателни апарати и обучение на пилоти.

По това време са създадени самолети и от други авиоконструктори. Известно време между тях и братя Райт се водят тежки съдебни спорове около патента, но през 1914 г. съдилищата се произнасят в полза на братята.

1956 г. Пакистан става първата ислямска република в света. Държавата е част от т.нар. Широк Близък Изток. От стратегическа точка страната се намира между важните региони на Южна Азия, Централна Азия и Близкия Изток.

Със своите 165 милиона жители страната се нарежда на шесто място по население в света и втора след Индонезия по население сред мюсюлманските държави. Граничи с Индия на изток, Китай на североизток и Афганистан и Иран на запад. Тънкият и дълъг Вахански коридор отделя страната от Таджикистан. На юг има морска ивица дълга 1046 км и граничи с Арабско море и Оманския залив.

Пакистан е ядрена сила, има осмите по големина въоръжени сили, и е стратегически съюзник на САЩ и Китай. Членка е на ООН, Британската общност и Г-20.

Любопитен факт е,ч е името на Пакистан е съставено от първите букви на всяка от мюсюлманските области от бившата Империя на Индиите. П - Пенджаб, А - Афгания (северозападна провинция), К - Кашмир, С - Синд, ТАН - Белуджистан. От друга страна, „пак” на урду означава „чист”, следователно Пакистан значи „страна на истинските правоверни”.

Суверенната държава Пакистан съществува от 14 август 1947 г., придобивайки независимост от Британска Индия. Историческото наследство на Пакистан обаче е изключително богато, и датира от най-дълбока древност. Земите около бреговете на река Инд, които днес в по-голямата си част се намират на територията на Пакистан, са били постоянно населени отпреди 2 милиона години, и тук при разкопки са открити едни от най-старите селища на Индийския субконтинент. Редица древни цивилизации са се зародили именно на територията на днешен Пакистан.

Археологически разкопки на древното селище Мехргарх, датиращо най-късно от 7000 г. пр.н.е., откриват доказателства за земеделие и животновъдство, както и зъболекарска дейност. Тогавашните жители са обитавали кирпичени къщи, складирали са зърното в хамбари, изработвали са сечива от мед, отглеждали са ечемик, пшеница, овце, говеда. По-късно, към 5600 г. пр.н.е., тези хора се научили да произвеждат мъниста, да извайват фигури от камък, да обработват различни метали, усвоили и други занаяти.

Цялата територия на днешен Пакистан е част от Британска Индия до средата на 19 в. Основна роля в управлението играе Британската източноиндийска компания. Периодът Британски Радж започва от 1858 г., когато компанията се закрива и териториите стават пряко владение на британската корона в лицето на кралица Виктория, която през 1876 г. е провъзгласена за императрица на Индия. Британците прилагат принципа „разделяй и владей” на целия Индийски субконтинент.

През 1877 г. се създава Централна Национална Мохамеданска Асоциация, стремяща се към увеличаване на политическите правомощия на мюсюлманите в Индия, чиято общност понася тежък удар след Сипайския метеж от 1857 г. Организацията обаче запада към края на 19 в. Индийският национален конгрес не спечелва доверието на мюсюлманската общност. През 1906 г. се основава Всеиндийската ислямска лига, в чиято програма не се говори за независима държава, а само за опазване на правата и идентичността на мюсюлманската общност и запазване на хармонията с индийското немюсюлманско население. Заради насилие между различните секти на исляма в последствие Лигата променя целите си и става по-агресивна. Една от основните точки от устава обаче остава „запазване на лоялността към Британската власт”.

През 1913 г. към Лигата се присъединява Мохамед Али Джина, който до този момент е член на Индийския национален конгрес. През 1927-1928 г. британците правят неуспешни опити да убедят Лигата и Конгреса да постигнат съгласие върху обща конституция на Индия, като Лигата настоява за по-голямо представяне на мюсюлманите в обществените институции.

През 1930 г. след редица подобни несъгласия Мохамед Икбал прави обръщение на конгрес на Лигата, в което призовава за обособяване на независима мюсюлманска държава. Изненадващо, през 1937 година Лигата губи в мюсюлманските провинции по време на общите избори. Джина окончателно оформя теория за две отделни нации и аргументира обособяването на отделна от Индия държава. На 23 март 1940 г. в бенгалското Народно събрание е прокарана резолюция на Лигата, която отхвърля възможността за съюз с Индия при евентуална независимост.Въпреки несъгласието на Ганди Индия да бъде разделяна, консенсус с ръководството на Мюсюлманската лига не е постигнат. В крайна сметка Великобритания се вижда принудена с Акта за независимост от 1947 г. да даде независимост на две отделни държави, като ги провъзгласява за доминиони: Пакистан и Индия стават съответно Пакистански доминион на 14 август 1947 г. и Индийски съюз на 15 август. Административната подялба на Пенджаб и Бенгал от страна на британците обаче се развива впоследствие в мащабен конфликт, продължаващ до днес.

Между 1947 и 1971 г. страната е разделена на два отделни региона - Западен и Източен Пакистан. Само година след независимостта разликите между двата региона започват да стават очевидни. Мохамед Джина обявява урду за единствения официален език на страната през 1948 г., което предизвиква протести в Източен Пакистан, където най-говореният език е бенгалският. Усилващите се протести през 50-те години принуждават централната власт да наложи военен режим през 1958 г. Президент на военния режим става фелдмаршал Аюб Хан, който започва сближаване с ООН и Запада.

През 1965 г. споровете около принадлежността на Кашмир довеждат до Индо-пакистанска война, която завършва без победител и териториални промени. Междувременно Аюб Хан предава властта на генерал Яхия Хан, който обещава да се проведат избори през 1970 г. Резултатите показват забележителни разлики между Източен и Западен Пакистан - на запад една от най-влиятелните партии става Пакистанската народна партия на Зулфикар Али Бхуто, а на изток на широка популярност се радва гражданското движение на Шейх Муджибур Рахман.

Рахман организира гражданско неподчинение на централната власт, а последвалите преговори между Рахман, Яхия и Бхуто не дават резултат. Западнопакистанската армия решава да прекрати протестите и неподчинението със сила, и започва масови арести и акции срещу източнопакистански военни, полицаи, политици и студенти в Дака. Операцията прераства в партизанска война, а Индия обявява подкрепата си за освободителното движение. Във войната загиват между 300 000 и 3 000 000 души, а краят ѝ идва на 27 март 1971 г., когато Източен Пакистан обявява независимост под името Бангладеш.

1976 г. официално влиза в сила Международният пакт за гражданските и политическите права. Това е многостранен международен договор приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966 г. и влязъл в сила на 23 март 1976 г.

Пактът е част от Международния закон за човешките права, заедно с Всеобщата декларация за правата на човека и Международният пакт за икономически, социални и културни права. Наблюдението върху спазването му се извършва от Комитета по правата на човека на ООН (институция, отделна от Съвета по правата на човека на ООН с постоянен ангажимент за разглеждане на периодичните доклади от страните по договора).

Към септември 2010 г. пактът има 72 подписа и 166 държави членки. В България пактът е ратифициран с Указ 1199 на Президиума на Народното събрание от 23 юни 1970 г.

Държавите членки по договора са задължени да спазват гражданските и политически права на хората, включително следните права и постановления: всички хора имат право на самоопределение; всеки човек има вроденото право на живот; никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно, или унизително третиране, или наказание; никой не може да бъде държан в робство; робството и търговията с роби във всичките им форми са забранени; всеки човек има право на лична свобода и сигурност и т.н.

1987 г. в САЩ започва излъчването на американския сериал „Дързост и красота”. Първият епизод е излъчен по телевизия CBS и бързо се превръща в един от най-гледаните сериали в цял свят. На 7 февруари 2011 г. в САЩ бе излъчен 6000-ният епизод, а малко по-късно - на 23 март, беше отпразнувана 24-тата годишнина на „Дързост и красота”.

Историята в сериала се завърта след съдбовната среща на Стефани и Ерик Форестър. Двамата се срещат докато учат в университет в Чикаго. Бързат да се оженят, след като Стефани забременява и се местят в Лос Анджелис, където основават компанията „Форестър Криейшънс”. Вече установили се като богато и щастливо семейство, Ерик и Стефани отглеждат децата си - Торн, Кристън, Фелиша и Рич, за когото по-късно става ясно, че не е син на Ерик, а на Масимо Мароне. Ерик и Стефани имат и още една дъщеря - Анджела, която обаче е родена с тежко увреждане. В началото Стефани скрива детето и лъже Ерик, че то е починало при раждането. По-късно Ерик има още две деца - Рик и Бриджит, от брака си с Брук Лоуган.

Истинската драматиична история се заплита през 1987 г., когато децата на Ерик и Стефани са вече пораснали. Рич е лудо влюбен в бъдещата си съпруга Карълайн Спенсър, русокоса красавица, и двамата трескаво се подготвят за сватбата си. Той е моден дизайнер и вицепрезидент на „Форестър Криейшънс”, а Карълайн е дъщеря на медийния магнат Бил Спенсър. Предстоящата сватба е избрана за „Сватбата на годината в света на модата”. Като изявен плейбой, Рич има десетки почитателки. Една от тях е студентката по химия Брук Лоуган, която си мечтае да се измъкне от бедния живот и да заживее в блясък. Семейството й е от средната класа. Брук живее с майка си Бет, брат си Сторм и двете си сестри Дона и Кейти в място, наречено „Долината на Сан Фернандо” в близост до Лос Анджелис.

В началото на сериала Брук и Карълайн стават добри приятелки. Брук се влюбва в Рич, а Карълайн се опитва да я сприятели с Торн (братът на Рич), без да знае, че той харесва самата нея. Скоро Рич се впуска в любовна връзка с Брук Лоуган и сватбата му се отменя, а Карълайн се омъжва за Торн. В крайна сметка, след неуспешния им брак, двамата се развеждат. Рич и Карълайн се женят, и тъкмо когато си мислят, че са щастливи, тя открива, че е тежко болна. Дните й са преброени, и няколко месеца по-късно умира. Нейната лекарка, Тейлър Хейс, се сближава с Рич, и се опитва да утеши болката му след нейната смърт. На смъртното си ложе, Карълайн се сдобрява със своята приятелка Брук, и ѝ казва, че иска тя да заеме мястото й в сърцето и живота на Ридж.

Ключов сюжет в сериала са отношенията между Рич и Брук. Брук е една от главните героини в сериала от самия му старт преди повече от 20 години. Двамата често възобновяват връзката си, а когато са разделени, Рич обикновено търси утеха в другата голяма любов в живота си - д-р Тейлър Хейс. Майката на Рич - Стефани, предпочита Тейлър пред Брук. Тя не я харесва, защото според нея е загубила морала си и се е превърнала в лека жена. Стефани преживява трудно аферите на Брук с двамата й сина - Рич и Торн, както и със съпруга й Ерик. Няколко пъти Стефани напада Брук и в някои от случаите Лоугън едва не умира. Въпреки

Брук е дъщеря на Бет Лоуган, бивша интимна приятелка на Ерик от колежа. Двамата имат любовна авантюра по време на брака му със Стефани.

След една от разделите си с Рич, Брук се впуска в любовна авантюра с бащата му Ерик. Брук и Ерик се женят и им се раждат две деца - Ерик и Бриджит. По-късно обаче двамата се развеждат и Ерик отново се жени за Стефани. По подобен начин протичат и отношенията между Рич и Брук.

След Време Ерик се забърква с психично болната и опасна Шийла Картър. Двамата решават да се оженят, но в този момент в сериала се появява Лоурън, стар враг на Шийла. Лоурън разказва на семейството за проблемите на Шийла и те решават, че тя няма място при тях.

През 1994 г. Тейлър заминава за Мароко за конференция. Самолетът, с който пътува обаче катастрофира, и всички я смятат за мъртва. Оказва се, че тя е в двореца на Принц Омар, който иска да се ожени за нея. Тейлър е получила амнезия и не помни нищо. В това време, докато Рич все още смята Тейлър за мъртва, Брук е на път да се омъжи за д-р Джеймс Уоруик (познат психолог на Тейлър). Рич спира сватбата, и след изненадващо се жени за Брук в Малибу. Церемонията е на плажа. Тейлър възвръща паметта си и успява да избяга от двореца. Междувременно се оказва, че бракът между Рич и Брук е невалиден, тъй като Тейлър е жива. Рич обаче иска развод и избира Брук. Връзката между двамата е бурна и изпълнена с обрати - ту се разделят, ту се събират.

Сали Спектра е собственичка на конкурентна компания в модния бизнес. Нейни довереници са Дарла и Кларк. Дъщеря й Мейси е добра певица, омъжена за по-малкия син на Стефани - Торн. След интрига с Брук, Мейси загива в трагична катастрофа. Амбър Мур се появява като детегледачка на двете деца на Брук от браковете й с Ерик - Рик и Бриджит. След поредни раздели с Брук, Рич се връща при Тейлър и двамата отглеждат три деца - синът им Томас и две дъщери близначки Фийби и Стефи.

И това ако не сапунена сага... Историята продължава с още множество обрати и заплетени ситуации. През 2006 г. в сериала се завръща Дона Лоугън, която по-късно в 2008 г. се жени за Ерик. И историята продължава...

През 1987 е дебютът на Дързост и Красота в осмото място на годишните рейтинги за драмите. Малко по малко сериалът се превръща в най - известния , но все още е доста под другите. Внезапен скок на рейтинга става през 1993 година, когато злата Шийла Картър се появява на екрана. Тя бързо се превръща в една от най - вълнуващите героини в Дързост и Красота. През средата на деветдесетте години, сериалът става хит, след появата на Лорън и омразата, която се появява между Мейси и Брук. Също така през 2005 интересът се покачва на максимум , заради неочакваната поява на любимата на много фенове, Тейлър. Сериалът трайно заема второто място в класациите, като пред него е само „Богати и жестоки”, въпреки че сериалът отнася и немалко критики заради бързо сменяне на главните истории.

Има трима актьори, които се снимат в сериала още от самия му старт в началото на 1987 г. - Сюзън Фланъри (в ролята на Стефани Форестър), Катрин Кели Ланг (в ролята на Брук Лоуган) и Джон Маккук (в ролята на Ерик Форестър).

netinfo

2002 г. за първи път се състои церемонията по награждаването в специално посветения на това „Дом на Оскарите” - кинотеатърът „Кодак” в Холивуд. Всъщност сградата днес се нарича „Долби Тиътър”.

Кинотеатърът е построен на мястото на голям градски паркинг и бивш универсален магазин и служебни канцеларии. В съседство с Долби Тиътър се намират кинотеатри и символи на филмовата история на Холивуд. Срещу него е сградата на Ел Капитан, построена в стил арт-деко и обявена за архитектурен защитен обект. До „Долби Тиътър” е сградата на Китайския театър на Грауман, в преддверието на който са оставили отпечатъците си в цимент много известни звезди от големия екран. На югозападния ъгъл срещу „Долби Тиътър” е „Рузвелт Хотел”, където се е състояла първата гала за връчване на наградите на 16 май през 1929 г.

Сградата е проектирана за функциониращ кинотеатър/концертна зала в търговския комплекс „Холивуд-Хайленд”. Проектът е възложен на архитектурната фирма на Дейвид Рокуел след специален конкурс. Идеята на архитекта е изцяло подчинена на функциите свързани с наградата Оскар; външните коридори, тераси и фоайета са тематично свързани и разказват историята на киното в Холивуд. Причината на фримата-предприемач да избере Рокуел е, че той винаги придавал нещо „магическо” на проектираното от него пространство.

Грамадно фоайе посреща посетителите. На стените висят черно-бели фотографии от предишни, главно стари и много стари, издания на коктейла на губернатора, събитие, приключващо церемонията на академичните награди. Гостите влизат най-напред в музейния кът, посветен на Джордж Истман (основател на компанията за кинолента „Кодак”) и Томас Едисон (изобретателят, определил техническите стандарти на киноиндустрията за повече от столетие). Тук могат да се видят отблизо осемте оскарови статуетки, присъдени на компанията за принос към киноизкуството.

При построяването си сградата е наречена „Кодак Тиътър” след като компанията „Йистмън Кодак” откупува правата върху името. След фалита на компанията през февруари 2012 г. обаче, името беше променено на „Долби тиатър”, след като новата компания отлупи правата върху името за 20 години.