1633 г. Галилео Галилей пристига в Рим за своя процес пред Инквизицията.
Около 50-тата си година Галилей вече е известен в цяла Европа учен и заема добре платена длъжност в двора на херцога на Тоскана. В същото време обаче печели и много неприятели, които се опитват да представят теориите му като противоречащи на традициите и християнската доктрина. Те се позовават на текстове от „Псалми” и „Еклисиаст”, които говорят за „твърдото” и „установено” положение на Земята. Галилей защитава хелиоцентричната система, твърдейки, че тя не противоречи на тези откъси.
През 1616 г. нападките срещу Галилей се засилват и той отива в Рим, за да опита да убеди църковните власти в каноничността на идеите си. В крайна сметка кардинал Роберто Белармино, по указание на Инквизицията, му връчва заповед да не „поддържа и защитава” идеята, че Земята се движи, а Слънцето стои неподвижно.
През 1632 г. Галилей публикува „Диалог за двете главни световни системи” с формалното разрешение на Инквизицията. Самият папа Урбан VIII изискал от Галилей да представи в книгата си аргументи за и против хелиоцентризма и да внимава да не защитава тази теория.
Неволно или не Симплициус - защитникът на аристотеловия геоцентричен модел в книгата, често се обърква от собствените си грешки, а понякога се излага като глупак. Заради това книгата е тълкувана и като защита на коперниковата теория. Утежнявайки още повече нещата, Галилей поставя в устата на Симплициус думите на самия папа Урбан VIII. Папата обаче не приема с лека ръка публичното си осмиване, нито силния уклон към хелиоцентризма и ученият е извикан в Рим да даде обяснения.
През 1633 г. Галилей е изправен пред съда на Инквизицията по обвинение в ерес. Позовавайки се на крехкото си здраве, 68-годишният учен помолил да предадат делото му на флорентинската инквизиция, която потвърдила, че Галилей действително бил болен и не бил в състояние да отиде в Рим. В отговор последвала заплаха: ако Галилей продължава да отказва да се яви в Рим, той ще бъде докаран в окови.
На 13 февруари 1633 г. той пристигнал от Флоренция в Рим и отседнал в дома на посланика на великия Тоскански херцог. Едва след два месеца бил повикан на разпит при генералния комисар на инквизицията Винченцо Макулано. Плановете на инквизиторите явно предвиждали ученият да бъде обвинен в преднамерено нарушаване на предписаният на Светия трибунал.
За това, че този път инквизицията се готвела да се разправи с учения, ясно говорел характерът на обвинението. Галилей бил обвинен в съзнателно пренебрегване на указанията на църквата, което се смятало за равносилно на повторно изпадане в ерес и съюз с дявола.
На 22 юни 1633 г. Галилей бил осъден за това, че „поддържа фалшиво учение, което противоречи на Светото Божие Писание и поддържа тезата, че Слънцето ... не се движи от изток на запад и че Земята се върти и не е център на света”.
След като прочели присъдата му, ученият коленичил и заявил тържествено: „Отричам се от казаното, проклинам и презирам изречените погрешни еретически твърдения (учението на Коперник) и всички други погрешни, еретически или сектантски възгледи, противоречащи на Светата Църква”. А след като се изправил, тропнал с крак и извикал: „И все пак тя се върти!”.
Със съдействието на негови приятели, Галилей е изпратен да излежава присъдата си в двореца на Асканио Пиколомини, архиепископ на Сиена. По-късно той се премества в своята вила в Арчетри край Флоренция, където остава до края на живота си. Официално е реабилитиран от Римокатолическата църква през 1741 г., когато папа Бенедикт XIV разрешава публикуването на пълните му научни произведения.
1777 г. е арестуван маркиз дьо Сад. Пълното име на писателя, философа, атеист е Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад. Неговите литературни текстове включват новели, къси разкази, театрални текстове, политически трактати. Най-известен е с еротичните си новели, които комбинират философски съждения с порнография, обрисувайки странни сексуални фантазии с акцент върху насилието. Любопитен факт е, че терминът садизъм произхожда именно от неговото фамилно име. Въведен е в употреба в края на 19 в. от австрийския психолог Рихард фон Крафт-Ебинг, за да обозначи сексуално удоволствие предизвикано от причиняване на болка.
Младият аристократ водел охолен живот в своя замък Ла Кост в Прованс. Проявявал силно влечение към театъра, като уреждал частна сцена в своето шато. Ревностно защитавал убежденията на либертин, противопоставяйки се на обществения морал и норми. Свободният му сексуален живот станал пословичен, като в 1768 г. е арестуван за насилие над жена. През 1772 г. бил осъден на смърт за „содомия и отравяне”, но по-късно присъдата е отменена и заменена със затвор.
Донатиен твърдо вярвал, че като член на аристокрацията има право да се държи както си иска и неговата собствена справедливост е по-силна от всякакви закони. Тази негова илюзия била разбита през юли 1775 г., когато полицията нахлула в замъка Ла Кост в опит да го залови. Дьо Сад се измъкнал, скривайки се под стряхата на покрива, и стигнал до заключението, че Ла Кост вече не е сигурно убежище за него. В периода 1775-77 г. маркизът пътувал непрекъснато между Франция и Италия, наслаждавайки се на компанията на най-различни любовници, и посещавал културните събития в Италия като всеки друг любопитен турист.
В края на 1776 г. той се върнал в Ла Кост, придружен от няколко млади жени, с които го бил свързал не друг, а един член на местното духовенство, отец Дюран. Събитията бързо се развили към зле: когато слуховете за неговите дела достигнали до абатството, отец Дюран незабавно бил изгонен. Междувременно бащата на едно младо момиче нахлул в Ла Кост, за да се саморазправи с маркиза. В последвалата схватка мъжете извадили пистолетите си. Макар никой да не бил ранен, тази близка среща със смъртта накарала дьо Сад най-накрая сериозно да се замисли над рисковия си статус във френското общество.
Дьо Сад решил, че е крайно време да се помири с роднините си и с кралския двор. Действайки срещу съветите на своя адвокат, той заминал за Париж. Тъщата на дьо Сад далеч не била в настроение за прошка. Точно обратното, тя планирала ареста на зет си от години, факт, с който самият маркиз бил добре запознат. Ето защо, едва ли се изненадал особено, когато на 13 февруари 1777 г. отворил вратата на апартамента си, за да се изправи срещу инспектор Маре, въоръжен със заповед за арест, подписана лично от крал Луи XVI. До края на деня маркизът отново се превърнал в затворник, хвърлен зад стените на крепостта Винсен, в килия номер 11.
Маркиз дьо Сад щял да лежи зад решетките 13 дълги години. Той бил преместван в няколко затвора и накрая се озовал в прочутата Бастилия. На 2 юли 1789 г. бил преместен в лудницата в Шарентон край Париж, откъдето бил освободен през 1790 г., благодарение на промените покрай Френската революция.
1934 г. съветският параход Челюскин потъва в Северния ледовит океан. Параходът е построен през 1933 г. в Дания и бил спуснат е на вода на 11 март 1933 г. с първо име „Лена”. Първоначално бил предназначен да плава между устието на река Лена и град Владивосток. На 19 юни 1933 г. бил преименуван в чест на Семьон Челюскин - руски полярен изследовател и участник във Великата северна експедиция от 1733-1743 г.
Параходът „Челюскин” тръгва от Мурманск към Владивосток на 2 август 1933 г. Експедицията се ръководи от Ото Шмид, а капитан е Владимир Воронин; на борда има 112 души, пътници и екипаж. На 19 септември ледове обграждат кораба. Той се опитва да излезе от този плен, като тръгва срещу по-тънкия лед, но не успява. Следващите пет месеца „Челюскин” дрейфува. Обшивката на кораба не издържа, в него прониква вода и пътниците го напускат.
На 13 февруари 1934 г. „Челюскин” потъва, а хората остават на леда. Пренасят материали, от които си построяват бараки и живеят в продължение на три месеца върху леда.
Евакуацията на лагера се осъществява с помощта на авиацията. Първият самолет, който достига до челюскинци, е пилотиран от Анатоли Ляпидевски. На 5 март със своя АНТ-4 той достига до лагера и взема 10 жени и 2 деца. Следващият рейс е извършен на 7 април. За седмица летците Сигизмунд Леваневски, Василий Молоков, Николай Каманин, Маврикий Слепньов, Михаил Водопянов и Иван Доронин превозват останалите челюскинци. Последният 24-ти рейс е направен на 13 април 1934 г.
Любопитен факт е, че неколкократно са организирани експедиции с цел да бъде намерен потъналият съд. През септември 1989 г. за намирането на „Челюскин” съобщава американският учен Сергей Мелников, член на Географското дружество на САЩ. В последствие обаче не са представени никакви веществени доказателства.
През септември 2006 г. отново се появяват информации, че параходът е намерен. Последвалият анализ действително доказа според експертите, че намереното е наистина част от легендарния кораб.
1945 г. Обединените нации започват бомбардировки над Дрезден. Германския град става цел на съюзната авиация, защото се явява важен транспортен възел, и по този начин става невъзможен обходът на транспортите от Лайпциг и Берлин през Дрезден. Според американското и английското командване целта била възпрепятстване прехвърлянето на немски войски от западния и други фронтове на изток, по време на Втората световна война.
Обединените разузнавателни служби на Великобритания излизат със становище, че Германия е способна да прехвърли на източния фронт 42 дивизии от други фронтове, а ако се попречи на това, може да се ускори края на войната. Изводите се основават на прехванати и разшифровани немски разговори и телеграми. Разузнаването предполагало, че прехвърлянето на части ще се случи през март 1945 г. Така по време на Ялтенската конференция, съюзниците вземат решение за провеждане на бомбардировка над Дрезден.
По план операцията трябвало да започне с атака на 8-ма армия от ВВС на САЩ, на 13 февруари, но лошите атмосферни условия над Европа попречили на американците да участват в акцията. В тези първи удари участва само британската авиация.
Вечерта на 13 февруари 796 бомбардировачи прелитат над Дрезден на две вълни, хвърляйки 1478 тона фугасни и 1182 тона запалителни бомби. Първата атака е проведена от 5-та група на Кралските ВВС, която използва собствени методи за ориентиране и тактика.
Първите бомби били хвърлени в 22.14 ч. централноевропейско време от всички самолети, с изключение на един, който хвърля бомбите в 22.22 ч. В този момент облаци покриват част от повърхността, и 244 „Ланкастъра”, които хвърлят 800 тона бомби, имат умерен успех.
Размерите на дрезденския „Холокоста” се оценяват на над 135 000 човешки живота, отнети в рамките на 14 часа. Това е два пъти повече от жертвите на Хирошима (71 879). Разрушени са повече от 35 000 здания, хвърлени са 3749 тона бомби.
1960 г. Франция тества в Сахара първата си атомна бомба. До 1966 г. Париж извърши още 16 ядрени опита, като 13 от тях бяха под земята. По данни на министерството на отбраната в ядрените опити в Сахара са участвали около 150 000 цивилни и военни.
След като Алжир стана независима държава, френската армия прехвърли ядрените се дейности на полинезийските острови. До 1996 г. бяха извършени общо 210 ядрени опита.
1974 г. Александър Солженицин, лауреат на Нобелова награда за литература през 1970 г., е изгонен от Съветския съюз.
На 10 ноември 1961 г. Солженицин чрез Раиса Орлова, жена на негов колега от „шарашка”-та (бел.ред. жаргонно название в СССР на секретните научноизследователски институти, подчинени на НКВД, в които работят лишени от свобода инженери и учени) Лев Копелев, предава ръкописа на „Един ден на Иван Денисович” на Анна Берзер, редактор на отдел „Проза” в списание „Новый мир”.
На 8 декември Берзер показва творбата на редактора на изданието Твардовский. На 9 декември Копелев изпраща на Солженицин телеграма: „Александър Трифонович е възхитен”. На 11 декември Твардовский телеграфира на Солженицин и го моли да пристигне в Москва. Още на следващия ден се провежда първата среща на автора с редакцията на „Новый мир”.
Твардовский добре разбира, че „Иван Денисович” няма да мине през цензурата, но в навечерието на XXII конгрес на КПСС, на който Хрушчов се готови да прокара решението за изваждане на Сталин от Мавзолея, той преценява, че момента е настъпил. На 15 септември Лебедев съобщава на Твардовский, че Хрушчов е прочел повестта, одобрил я и е наредил да бъдат предоставени в ЦК 23 екземпляра от ръкописа за всички членове на ръководството.
На 18 ноември излиза броят на „Новый мир” с повестта и започва разпространението му в страната. Тиражът е 96 900 бройки, но по нареждане на Хрушчов е увеличен с още 25 000. След няколко дни повестта е преиздадена в „Роман-газета” (700 000 бройки), както и в отделна книга.
Солженицин изведнъж става знаменитост, но след свалянето на Хрушчов задухват други ветрове. На 5 февруари 1966 г. партийният бос на Узбекистан Шараф Рашидов внася в политбюро записка, в която специално споменава Солженицин, наричайки го „клеветник” и „враг на нашата забележителна действителност”. На 10 ноември 1966 г. се провежда заседание на политбюро по идеологическите въпроси. На Солженицин ясно е показано, че може да се впише в системата, ако забрави за „темата за репресиите” и започне да пише за живота на село или за нещо друго.
В СССР кампанията срещу Солженицин придобива безпрецедентен характер. От времето на Троцки пропагандната машина не се е борила с такъв размах срещу един човек. Във вестниците всеки ден излизат писма от „съветски писатели” и „обикновени труженици” с призиви: „Аз не съм чел тази книга, но съм дълбоко възмутен от нея!”.
На 12 февруари 1974 г. Солженицин е арестуван, а на следващия ден лишен от гражданство и изхвърлен „извън границите на СССР”. Любопитен факт е, че в цялата история на Съветския съюз това наказание е прилагано само два пъти - за Троцки и за Солженицин. Скоро след изгонването на писателя всички издания на „Един ден на Иван Денисович” са иззети от библиотеките. Със специална заповед всички произведения на Александър Солженицин са забранени официално, а ограничението е отменено на 31 декември 1988 г.
След август 1991 г. Солженицин бе един от малкото политически емигранти, които се завърнаха в родината си. Надеждата му да се превърне в национален пророк подобно на Лев Толстой не се сбъдва. На руснаците, затънали в текущи проблеми, не им е до глобалните въпроси на битието. Обществото не е склонно да приема когото и да е било като неоспорим авторитет.
1975 г. е създадена Севернокипърска турска република. СКТР е отделена от останалата част на Кипър посредством буферна зона.
През декември 1963 г. правителството на Кипър се разпада. Започва конфликт между кипърските гърци и кипърските турци. В резултат на правителствената криза кипърските турци губят постовете си в правителствените институции. С продължаването на конфликта кипърските турци, които населяват предимно селските райони, са блокирани в етнически анклави, заобиколени от компактно гръцко население.
Това положение продължава 11 години до момента на разделянето на острова. В този период между двете кипърски общности избухват множество конфликти, в резултат на които на няколко пъти изострят отношенията между Турция и Гърция.
През юли 1974 г. при поддръжката на гръцката военна хунта на острова се извършва военен преврат. Кипърският президент архиепископ Макариос III е отстранен от власт, а контролът над острова преминава в ръцете на Никос Сампсон, представител на гръцката организация EOKA, която се бори за присъединяването на Кипър към Гърция. Опасявайки се от действителното присъединяване на острова към Гърция на 20 юли 1974 г. Турция изпраща свои военни части в Кипър.
След турското нахлуване военният преврат претърпява поражение, което на свой ред довежда до падането на кипърската гръцката военна хунта и връщането на власт на архиепископ Макариос III. Въпреки възстановяването на статуквото Турция отказва да изтегли войските си, с аргумента за необходимостта от защита на кипърските турци. Този отказ е възприет от международната общност като нарушение на Договора за гаранциите и така остров Кипър се оказва разделен на северна част, контролирана от Турция, и южна част, намираща се под контрола на кипърските гърци.
През 1975 г. е провъзгласена Турска федеративна държава Северен Кипър, с което кипърските турци се опитват да поставят гръцката общност на острова пред необходимостта на създаването на нова обща федерална държава. Тази идея не намира подкрепа нито сред кипърската гръцка общност, нито в ООН или сред международната общност. След осем години неуспешни преговори с Република Кипър Северът обявява своята независимост през 1983 г. Новата самопровъзгласила се държава се нарича Севернокипърска турска република.
1996 г. британската вокална група Take That обявява, че се разпада.
През 1991 г. публиката отчаяно се нуждае от нова група. New Kids On The Block губят позициите си в класациите и славата им залязва. Появява се нужда от млада поп формация с талантливи музиканти, която да е противовес на доминиращата по това време соул музика. Точно тогава се появяват момчетата от Take That.
В своеобразна надпревара в предаване на BBC, нареченоPebble Mills A Song For Christmas, Гари Барлоу печели награда, осигуряваща му безплатен запис в Manchester Strawberry Studios. По това време той се запознава с Марк Оуен и мениджъра Найджъл Смит (чията всъщност е заслугата за създаването на бандата). Роби Уилямс е следващото попълнение, след като е забелязан на кастинг. Тримата формират триото The Cutest Rush.
Но успехът определено не идва толкова бързо. Те решават да увеличат членовете на групата и след проведен кастинг са избрани Хауърд Доналд и Джейсън Ориндж. Петимата започват да изучават танцови стъпки и да записват парчета. Междувременно обикалят страната, пеейки в множество клубове.
През юли 1991 г., въпреки липсата на голяма звукозаписна компания зад гърба им, те издават първия си сингъл Do What You Like, но той стига само до 86-то място в класациите. Вторият им сингъл пробива в Top 40 и се изкачва до 38-о място, а следващото парче - Once You've Tested Love, достига едва 47-а позиция. Успехът идва с кавъра на The Travers - It Only Takes A Minute, който влиза в Top 10, заемайки 7-о място.
С няколко хита зад гърба си, Take That са готови за издаването на дебютния си албум. През септември 1992 г. на пазара излиза Take That And Party, който се „заковава” на 5-о място. През 1993 г. момчетата от Манчестър взимат и първата си награда БРИТ за най-добър сингъл с кавъра на Barry Manilow Could It Be Magic.
Със седем хит сингъла и награда БРИТ зад гърба си, Take That издават и втория си албум Everything Changes. През лятото на 1994 г. групата се отправя на турне с 36 дати, с цел промотиране на новия им албум Nobody Else от 1995 г. То завършва малко преди да излезе и първият им сингъл от продукцията Sure, който веднага става номер 1.
След седем месеца Back For Good отново ги връща в класациите. Именно Back For Good носи на бандата и следващата награда БРИТ за най-добър сингъл през февруари следващата година.
През юли 1995 г. слуховете, че Роби Уилямс напуска групата, се оказват верни. Тогава дори е открита телефонна линия за огорчени и разочаровани фенове. Групата продължава да работи, но не постига забележими успехи и не след дълго всеки поема свой път.
През 2005 г. Take That отново се събира (без Роби Уилямс) и издават албума Beautiful World (2006 г.), а през 2008 г. пускат на пазара и The Circus.
През 2010 г. бандата се събира в оригиналния си състав и записва шестия студиен албум - Progress, издаден на 15 ноември 2010 г. Тавата става най-бързо продаваният албум на 21 в. В същото време пак на върха се задържа пилотният сингъл от него - Patience. Този двоен успех е и първият подобен в кариерата на групата - дори на върха на славата си те никога не са имали и албум и сънгъл под номер едно.
Следва световно турне през 2011 г., което пък се превръща в най-бързо разпродаденото турне на всички времена във Великобритания.
В България:
1948 г. авиокомпания Дирекция въздушни съобщения открива първата българска редовна международна въздушна линия по маршрута София - Белград - Будапеща - Прага.
На 27 декември 1946 г. с Постановление №8 на Министерския съвет на Народна република България се създава Дирекция Въздушни съобщения.
Първата редовна въздушна линия София-Бургас е открита от Георги Димитров на 29 юни 1947 г. Полетът е осъществен с Ju-52 LZ-UNL с летателен екипаж пилоти Никола Александров и Стефан Тосунов. По същото направление излита с официални лица и втори самолет Ли-2п LZ-LIA с екипаж Никола Дюлгеров, Иван Шивачев, Методи Наков и Георги Сергиев.
На 13 февруари 1948 г. се открива първата българска редовна международна въздушна линията била обслужвана с двата самолета Ли-2п и от отрядите с командирите Никола Дюлгеров и Иван Шивачев, втори пилоти Любомир Шорлопов, Петко Николов и Кирил Градинаров.
