18 май: Четвъртата пилотирана мисия на НАСА потегля към Луната

1642 г. основан е град Монреал, център на канадската провинция Квебек. Монреал е вторият по големина град в Канада и най-големият в провинция Квебек. Археологически разкопки показват, че първите нации, местното население, окупират острова на Монреал преди 4000 г.

Разположен е на едноименния остров, на мястото на сливането на реките Свети Лаврентий и Отава. Името на града идва от една от географските забележителности на острова - възвишението Маунт Роял, което се издига на 232 м, със своите отличителни три хълма. Освен главният остров, Монреал се простира и на 74 по-малки острови.

В продължение на век и половина Монреал е индустриалният и финансов център на Канада. Разнообразието от сгради включва фабрики, асансьори, складове, мелници и рафинерии, които днес осигуряват наследство от исторически и архитектурен интерес, особено в района на центъра на града и Старото пристанище.

До началото на 70-те години Монреал е водещ индустриален център в Канада. Англо-американският капитал и френскоезичната евтина работна ръка способстват за бързото развитие на града. Дълги години огромна част от емигрантите от Европа пристигат именно тук, в търсене на работа в многобройните фабрики и пристанището на Монреал, едно от най-големите в света. Постепенно с понижаване на значението на английския език и растящия френско-канадски национализъм, карат много американски и английски компании да изтеглят бизнеса си от града, което довежда до продължила над 20 години икономическа депресия.

След 1995 г. положението започва постепенно да се стабилизира и подобрява и много от световните компании се завръщат в Монреал. Днес градът е дом на компании като Роял Банк ъф Канада (най-голямата банка в страната), Еър Канада, Бомбардие, Алианс филмс и други.

Много от историческите сгради в Стария Монреал са все още в оригиналния си вид: базиликата Нотр-Дам дьо Монреал, пазара Бонсекур, и впечатляващите седалища на всички най-големи канадски банки на улица Сейнт Джеймс.

Ораторията Св. Йосиф, завършена през 1967 г., основната сграда на Юниверсите дьо Монреал, построена в стил Ар деко от Ернес Кормие, известната офис кула Плас Вил Мари, противоречивия Олимпийски стадион и околните структури, са някои от забележителните примери за архитектурата през 20 в.

1725 г. учреден е британският рицарски Орден на банята от Джордж I. Името на ордена произлиза от средновековната церемония по посвещаване в рицарство, която включва къпане като символ на пречистване. Тези рицари са наричани рицари на банята.

Орденът на банята се състои от Суверен, Велик магистър (от 1974 г. заемани от Елизабет II и принц Чарлз) и три класа: Рицар или Дама на големия кръст; Рицар-командор или Дама-командор; и Кавалер.

1903 г. открито e пристанището в Бургас. Пристанището е открито в присъствието на княз Фердинанд І.

Още през 1899 г. е запален първият български пристанищен фар. При откриването си пристанището представлява басейн с 60 ха площ, има три кейови стени с общ фронт 590 м и дълбочина на акваторията 24 фута. Дотогава целият труд е бил ръчен, като товарите са носени на гръб, върху самари. Докерите са вървяли с товарите по наклонени скели от кея към кораба,

През 1941 г. са доставени първите два крана - 3-тонни електрически, производство на „Шкода”, а на 5 септември 1974 г. официално е открито пристанището за насипни товари. От 1963 г. на 3 мили южно от основния порт, в района на парк „Росенец”, започва работа и терминалът за нефт и нефтопродукти. През 1980 г. влиза в експлоатация терминала „Запад”, който е специализиран в обработка на големотонажни кораби, превозващи черни метали.

Днес то е утвърдено като основно за трансевропейската транспортна мрежа Ten-T. Пристанището разполага общо с 19 корабни места с максимално допустимо газене от 12,3 м.

1905 г. отваря врати Народният музей в София - днес Национален археологически институт с музей. Археологическият музей е създаден през 1892 г., когато основаният през 1879 г.

Отдел за ценности е отделен от структурата на Народната библиотека. Първоначално музеят се нарича Народен музей и включва три сбирки - Старовековна, Нумизматична и Етнографска. Музеят е настанен в сградата на Буюк джамия в София, където се намира и до днес. Музеят е тържествено открит за публиката на 18 май 1905 г. лично от княз Фердинанд I и министъра на Просвещението д-р Иван Шишманов. През 1906 г. етнографската сбирка е отделена в днешния Етнографски институт с музей.

През 1909 г. музеят е преименуван на Народен археологически музей, като са му възложени функции по съхранение на паметниците на културата и са обособени два нови отдела - Средновековен и Художествен. През 1911 г. е създаден и Праисторически отдел. През 1921 г. експозицията е основно преустроена, а от 1928 г. започват да се организират временни тематични изложби.

1906 г. открито е пристанището във Варна. То е разположено както на черноморското крайбражие при Варна (терминал Варна Изток), като и във вътрешността на Белославското езеро при Девня (Терминал Варна Запад).

Балканските войни слагат край на прогресиращия търговски стокооборот, а отнемането на Южна Добруджа от България и притокът на бежанци от Македония, Тракия и Добруджа (над 30 000) в града засилва безработицата, респективно бедността и усложнява нелекото следвоенно социално положение на гражданите.

Много предприятия не издържат на следвоенната икономическа криза и фалират, причинявайки нова вълна от безработица. Градът започва бързо да губи търговското си значение.

1944 г. влиза в сила Сталиновата политика за етническо прочистване на Кримския полуостров. Само за три дни всички кримски татари са изселени от полуострова.

От 18 до 20 май 1944 г. с решение на Държавния комитет по отбрана (ДКО) на СССР всички кримски татари са депортирани от полуострова в Узбекистан (151 000), Казахстан (4286) и Таджикистан, като малка част е изпратена в Марийска АССР, на Урал и в Костромска област. В телеграма до Сталин НКВД докладва, че са изселени 183 155 души.

В секретното постановление на ДКО № ГОКО-5859 от 11 май 1944 г. относно причините за депортацията се казва, че „по време на Отечествената война много кримски татари измениха на Родината, дезертираха от частите на Червената армия, отбраняващи Крим, и преминаха на страната на противника, постъпвайки в сформираните от немците доброволчески татарски военни части, борещи се против Червената армия; в периода на окупация на Крим от немско-фашистките войски, кримските татари участват в немските наказателни отряди и особено се отличават със своите зверски разправи по отношение на съветските партизани, а също така помагат на немските окупатори при организиране на насилственото изпращане на съветски граждани в германско робство и масово изтребване на съветски хора”.

Според разпореждане на германския Генерален щаб от 18 януари 1942 г. фюрерът дава възможност за неограничено формиране на татарски воински части.

Организацията на татарските роти за самозащита е възложена още на 2 януари на шефа на охранителната полиция и на службата за сигурност (СД) обергрупенфюрер от СС Олендорф. На 3 януари под председателството на Олендорф се провежда първото официално тържествено заседание на татарския комитет в Симферопол по случай началото на вербовката.

След приключване на общите мероприятия татарите искат разрешение да завършат тържественото заседание - началото на борбата против безбожниците - по свой обичай с молитва и повтарят след своя мулла три молитви - за постигане на скорошна победа и обща цел, а също така за здраве и дълъги години живот на фюрера Адолф Хитлер; за немския народ и неговата доблестна армия; и за падналите в боевете войници от Вермахта.

Общо са зачислени 10 000 татари-доброволци, а 4000 души са организирани за борба с партизаните. Други 5000 доброволци имат готовност да попълнят сформираните 14 роти. Като се отчете, че 10 000 души пък се намират в редовете на Червената армия, то почти всички боеспособни татари носят униформи на Вермахта.

В боевете с партизаните татарите се бият с ожесточение, като се стремят да ги унищожат. Самите татари дават 400 жертви от взелите участие в боевете 1600 души. От всичките само един преминава към партизаните.

Татарите са знаели какво ги чака. Те са видели разправите на националистите над местната съветска администрация и техните семейства, свидетели са на дезертьорстото на своите бащи и синове, стреляли в гръб на червеноармейците. Знаят и безпощадната отмъстителност на Сталин и започват да се подготвят за ответни репресии. Оптимистите, които се надяват само да бъдат изселени живи, пекат сухари и стягат багаж.

Депортацията не засяга значителна част от кримотатарските колаборационисти, тъй като са евакуирани от окупационните власти в Германия, където е създаден Татарски планинско-егерски полк от СС.

По-голямата част обаче от татарите остава Крим. Непосредствено след Съветската армия вървят подразделения на НКВД, които през април-май „прочистват” прочистват територията, арестуват и осъждат около 5000 колаборационисти от всякакви националности.

Това обаче се струва недостатъчно на Сталин и всъщност той е истинският автор на постановлението от 11 май. Депортирането по време на война не е изнамерено от Съветския съюз. Например след японската агресия в Пърл Харбър (1941) всички японци в САЩ превантивно и поголовно са изселени от тихоокеанското крайбрежие. Депортацията в Крим обаче е извършена пост-фактум след бойните действия и не може да бъдат приведени никакви военни съображения. Всъщност става дума за отмъщение над цял народ, вменявайки му колективна вина и отговорност.

Мнозина от преселниците измират още през първата година от глад и болести. Оценките на загиналите са противоречиви: от 15-25% по оценка на съветски официални органи до 46% по оценки на кримскотатарски активисти през 60-те години.

До 1956 г. кримските татари имат статут на „спецпреселници”, което подразбира ограничение на правата им без писмено разрешение да напускат границите на „специалните селища” под страх от съдебно преследване. Многобройни са случаите на осъдени до 25 г. лагер за посещение на роднини в съседни селища. За разлика от някои други депортирани народи, които се връщат по родните си места в края на 1950-те години, кримските татари са лишени от това право чак до 1974 г., а фактически масовото връщане на народа в Крим започва едва в края на „перестройката” в 1989 г.

След изселване на кримските татари следва депортацията на кримските арменци, българи и гърци. Всичко това води не просто до промяна на етническия състав на полуострова, а и до неговото фактическо обезлюдяване. Някои райони (планините и южният бряг на Крим, населени до тогава предимно с татари) остават практически без население. В Куйбишевски район жителите наброяват само 672 души, в Алущински - 2637, в Судакски - 3380, в Балаклавски - 2233.

1969 г. изстрелян е „Аполо 10”. Това е четвъртата пилотирана мисия на НАСА по програма „Аполо”. Основната цел на експедицията е изпробване на Лунния модул на лунна орбита, самостоятелен полет и преминаване на режим за кацане и излитане от орбита, завръщане и скачване с Командно-сервизният модул.

Корабът е изведен в орбита от ракета-носител Сатурн V. Това е вторият екипаж достигнал и влязъл в орбита около Луната. С лунния модул „Снупи” астронавтите Томас Стафорд и Юджийн Сърнън се приближават на 14,3 км от лунната повърхност и след маневра имитираща излитане се завръщат и скачват с командния модул Чарли Браун, пилотиран от Джон Йънг.

На 18 май 1969 г. НАСА извежда на орбита „Аполо-10” с трима астронавти: командирът Томас Стафорд, Джон Йънг и Юджийн Сернан. Стартът е в 16.49 ч. (по Гринуич). Командният модул се завърта и свързва с лунния в 20.06 ч. В 20.45 ч. се отделя от ракетата-носител. След три денонощия корабът се приближава до Луната. С включване на двигателя (на 21 май) се извършва корекция на траекторията, така че той да влезе в орбита с максимално разстояние от Луната 320 км и минимално - 111 км. Една втора корекция превръща орбитата в почти кръгова на разстояние 112 км от повърхността.

В нощта на 22 срещу 23 май е извършен най-сложният експеримент на този полет. Астронавтите Стафорд и Сърнън преминават в лунния модул и го отделят от командния в 19.00 ч. Включват двигателя и започват самостоятелни обиколки около Луната, като се приближават на 14,3 км от повърхността й. В 23.34 ч. отделят степента за приземяване от лунния модул. След редица маневри се скачват отново с „Аполо 10” и преминават в него. В 5.13 ч. отделят лунния модул.

В 10.25 ч. на 24 май 1969 г. пускат основния двигател, който работи 2,45 минути. Корабът излиза от окололунна орбита (където е престоял общо 61.35 ч) и полита към Земята. В 16.22 ч. на 26 май командният модул се отделя от сервизния, в 16.37 ч. навлиза в земната атмосфера. В 16.52 ч. на 26 май „Аполо 10” се приводнява успешно в Тихия океан в района на остров Самоа.

1972 г. влиза в сила Договорът за забрана на складирането на дъното на моретата и океаните на ядрено оръжие и на други видове оръжия за масово унищожение.

Договорът е разработен по инициатива на СССР. На 7 декември 1970 г. документът е одобрен от Общото събрание на ООН. Открит е за подписване на 11 февруари 1971 г. едновременно в Москва, СССР, Вашингтон, САЩ, и Лондон, Великобритания.

Договорът е подписан от България на 11 февруари 1971 г., ратифициран е от Народното събрание на 18 март 1971 г.

1971 г. приета е нова Конституция на Народна република България, известна като Живковска конституция. Конституцията е приета от 5-то Народно събрание. Тя е основен закон, уреждащ обществено-политическите и стопански отношения, държавното устройство и основните права и задължения на гражданите на Народна република България за периода от 18 май 1971 до 12 юли 1991 г.

Осмият конгрес на Българската комунистическа партия, проведен през 1962 г., взема решение за изработване на нова конституция. За целта последователно 4-то Народно събрание и 5-то Народно събрание избират конституционна комисия съответно от 60 и от 78 народни представители. Председател на комисията е Тодор Живков. Изработеният проект е публикуван за всенародно обсъждане на 30 март 1971 г.

Последната редакция на конституционния текст е одобрена на заседание на 5-то Народно събрание. Взето е и решение за провеждане на референдум. Проведен е на 16 май 1971 г. От 6 174 635 гласоподаватели в референдума участват 99,7%, от които 99,96% гласуват „за”. На 18 май 1971 г. конституцията е приета на тържествено заседание. Същия ден е публикувана в „Държавен вестник” и влиза в сила.

Конституцията регламентира икономическото и обществено-икономическото устройство. Определя ръководната роля на БКП. Върховен орган на държавната и законодателната власт е Народното събрание, което работи на сесии. Постоянно действащ негов орган е Държавният съвет. Висш орган на изпълнителната власт е Министерският съвет. Върховната съдебна власт се състои от тогавашния Върховен съд и главен прокурор. Местното управление е 2-степенно в общини и окръзи. Осъществява се от изборни народни съвети.

От 15 януари 1990 г. Народното събрание отменя чл. 1 за ръководната роля на БКП. От 3 април 1990 г. е приет Закон за изменение и допълнение на Конституцията на НРБ (обнародван в „Държавен вестник”, бр. 29 от 10 април 1990 г.), с който се закрива Държавният съвет и вместо него се създават постовете председател (президент) и заместник-председател (заместник-президент) на Републиката. Председателят е държавен глава на страната. От 15 ноември 1990 г. Народна република България е преименувана на Република България.

1974 г. под кодовото име „Усмихнатия Буда” Индия успешно детонира първото си ядрено оръжие. Така става шестата нация в света, извършила подобен опит. Това е и първият потвърден ядрен опит от нация извън петте страни, постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН.

Индийската ядрена програма е започната в средата на 60-те години. Индийските учени отбелязват забележително бърз напредък в изследванията си. Същинският проект за създаване на ядрено оръжие е осъществен за седем години - между 1967 и 1974 г., като основният екип се е състоял от около 75 учени. Ограниченият брой на участващите е едно от изискванията за запазване на секретността на програмата. Неин ръководител е бил известният учен Раджа Рамана.

Изследванията са били провеждани в ядрения център „Бхаба” близо до Тромбай. На 7 септември 1972 г. Индира Ганди - тогава министър-председател, издава разрешение изготвените планове за оръжие да бъдат осъществени и да бъде започнато конструирането на бомбата. Самата бомба е била опростен вариант на американският „Дебелак” от Втората световна война. Тя е била имплозионно устройство, използващо 6 кг плутоний, с берилиево-полониев неутронен отражател. Бомбата е била с диаметър 1,25 м и тегло 1400 кг.

Името й идва от датата, на която е бил планиран взрива - на 18 май е индийският празник Буда Джаянти, рожденният ден на бог Буда. „Усмихнатият Буда” е взривена в подземна шахта на дълбочина 107 м в 8.05 ч. сутринта. Мощността на взрива е била 12 килотона според индийското правителство.След експлозията д-р Рамана - ръководителят на проекта, се обажда на Индира Ганди от телефонна кабина в близко село (тъй като специалният телефон не работел) и й казва: „Госпожо, Буда най-после се усмихна”.

1980 г. в 8.32 ч. изригва вулканът Света Елена в окръг Скамания, Вашингтон. Това е най-смъртоносното и най-разрушителното в икономически план изригване в историята на САЩ. Загиват 57 души, биват разрушени 250 къщи, 47 моста, 24 км жп линии и 298 км магистрали.

Планината продължила да изригва до вечерта, достигайки мощността на 20 000 атомни бомби от рода на тази, пусната над Хирошима. През тези девет часа горната централна четвъртина на планината изчезнала, оставяйки огромен кратер във формата на подкова. Дълбоките клисури са били запълнени.

83 м отломки са били депозирани на дъното на езерото, а реката, оттичаща се по север - по северозападните склонове на планината, сега била затрупана под около 50 м нанос.

1993 г. снайперисти застрелват сараевските Ромео и Жулиета - сърбина Бошко Бркич и бошнячката Адмира Исмич. Смъртта ги настига на моста Връбаня над река Миляцка - на единия бряг са окопаните сърби, на другия хървати и мюсюлмани.

И двамата са родени през 1968 г. в Сараево, завършват заедно гимназия, сгодяват се и заминават да следват химия. След започване на гражданската война в Босна и Херцеговина през пролетта на 1992 г., те остават в обсаденото Сараево.

За Бошко няма шанс да оцелее дълго сред враждебното обкръжение. Връзката му с Адмира обрича и нея на гибел. Още в началото на въоръжения конфликт властите в Сараево събират цялата криминална измет и я оставят да безчинства в града, като избива етнически сърби.

Затова 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко решават да избягат от Сараево и през контролираните от сърбите територии да заминат за Сърбия. В началото на войната в Сараево най-силно влияние има доскорошният криминален престъпник Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява срещу 18 000 марки да осигури на двамата влюбени безпрепятствено излизане от Сараево. С част от тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да пропуснат Адмира и Бошко да претичат през моста на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.

В нощта на 18 май Кело дава уговорения сигнал и двамата влюбени побягват по моста. Точно по средата му ги настигат куршумите на снайперистите. Бошко е убит на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, успява да се добере до Бошко и да го прегърне, след което издъхва.

Не е ясно дали Кело ги е излъгал и съзнателно да ги е подложил под куршумите. Възможно е бандитът наистина да не могъл да уреди преминаването, защото на техния бряг имало четири войски: санджашка, на Хърватския съвет за отбрана, някакво паравоенно спецформирование и армията на сараевските мюсюлмани.

Адмира и Бошко остават да лежат непогребани цели шест дена - от 18 до 24 май 1993 г. и никой не може да се добере до телата им, за да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, от двете противникови страни, виждат труповете им и не могат да направят нищо. На шестата нощ от сръбска страна успяват да се промъкнат само на двадесет и пет метра от бошняшките позиции.

По-късно става ясно, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица в общ гроб. По-късно, през април 1996 г., тленните им останки са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно.

Трагедията на Адмира и Бошко става известна благодарение на множество чужди репортери. Пред тях и двете страни си прехвърлят вината за убийството им. Родителите им научават за смъртта им със закъснение от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за съдействие да приберат труповете. Обаче от ЮНПРОФОР отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими от бронебойни снаряди.

В Сараево сега една улица носи името на Кърт Шолк, шеф на офиса на Ройтерс в града. Неговата статия за престъплението се превърна в челна за много от големите европейски вестници, но Европа не се потресе от кървавото престъпление, а само ожали една несбъдната любов, която не признава етническите разделения и изгаря в пламъците на войната.

В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни снимки и голяма картина с образа й. Такава е обстановката и в малко село до Крушовац, където живее майката на Бошко – старицата е най-точна в преценката си, като не обвинява хървати и босняци, а политиците.

Босненската война е най-кървавият и жесток конфликт при разпадането на Югославия, който продължава от 1992 до 1995 г. Искрата на пожара пламва, след като Сараево обявява независимост от Югославия след референдум, бойкотиран от босненските сърби и приветстван от хърватската и мюсюлманската общност. По различни оценки жертвите са между 100 000 и 140 000 души, като само по време на обсадата на Сараево загиват 11 500 души. Тогава стават кланетата в Сребреница и Маркале.