Представителната демокрация се превръща в демокрация на скандала. Уикилийкс и българските СРС-та сигнализират за огромни промени в публичността, твърди в анализа си професор Ивайло Дичев.
Колко дълго можем да изкараме без скандал? Сякаш периодите на спокойствие се свиват все повече. Вчера беше поредната порция от досиета на дипломати: как може да пратим ченге в Лондон и Берлин, възмущаваха се едни. Как е възможно нашият учител Богдан Богданов да е бил доносник, страдаха други...
После дойде коледното настроение и медиите ни зарадваха с нов жанр: наместо кандидат-студентски този път премиерски бисери. Пляскахме се по челата - брей какъв човек си избра тоя народ...
БГ "теч" vs. глобалния "теч"
Ето сега оригинален "теч" по български, произведен от журналистите на "Галерия": компрометиращи вътрешния министър разговори между г-н Дянков и шефа на митниците. Много дебела работа, от която разбираме - или по-точно затвърждаваме убеждението си - че партийни босове покровителстват контрабандата. Оригиналността спрямо глобалния теч "Уикилийкс" е, че в България не се разкриват документи - тях или ги няма, или те просто не играят особено значение, защото властта от Живково време в България се упражнява в жанра на оралната комуникация. Но още преди "Галерия", тази културна специфика въведе в обращение самият министър Цветанов, от когото в Народното събрание изтекоха записани телефонни разговори на, както се оказа, напълно невинни лекари.
Превръщането на скандала в стожер на демокрацията днес е, разбира се, глобална тенденция. Припомняме наслука: присвояванията на публични средства от британски депутати; педофилията сред католическите свещеници; укрилата данъци спонсорка на Саркози Бетанкур; осъждането за изнасилване на Моше Катсав, бивш президент на Израел...
Самото мнозинство на ГЕРБ тръгна да управлява, подавайки средно веднъж в месеца по едно скандално разкритие за предходниците си, някакъв арест, някаква акция с живописно име. Опозициите от ляво и дясно отвърнаха с данни за необяснимите богатства на шефа на столичния общински съвет, свидетелства за бити от полицията, разкрития на самозванки с фалшиви дипломи. Станала ли е много по-ужасна властта, която ни мачка? Или изведнъж ние, гражданите сме поумнели и прозираме тайните й планове?
Живот в нов медиен свят
Може би по-малко първото, повече второто. Главното обаче изглежда е, че сме навлезли в нов медиен свят, в който скандалът е еквивалент на демокрация. В най-дълбоката си същност този тип управление е основано на подозрението: това, че на определени интервали избираме управници означава, че нямаме доверие дори в най-успешния, най-честния, най-любимия лидер. Недоверието действа, тъй да се каже автоматично, извън нашата воля - идва определеният момент и властта трябва да се самодокаже наново. Днес демократичното недоверие излиза от цикъла на периодичните избори и става хронично: подозираме непрекъснато, управниците трябва да се оправдават и доказват на все по-кратки интервали.
Асандж, когото наричат "Робин Худ на киберпространството", всъщност създаде глобална машина за произвеждане на перманентна властова криза: вече няма нужда да събереш десет хиляди души на площада, които да изразяват недоволство по някакъв повод. Поводът за недоволство се създава от самия теч, предоставен от анонимен гражданин, в самата платформа "Уикилийкс" работят само 10-15 човека. Преди години подобно предоставяне на информация щеше да се тълкува като национално предателство - така го наричат и до днес крайно десни американски политици, някои от които призовават Асандж просто да бъде ликвидиран като терорист. Работата е там, че днес ценностните нагласи са се обърнали: дълбокото ни убеждение е, че гражданският дълг вече не е в това да пазим тайните на властта, а обратно, да ги разкриваме.
Първата реакция на ставащото е ужас: властта се срутва, институциите се подкопават, авторитетите се изпаряват. Как ще работи американската дипломация отсега нататък, при положение, че тайните й изтичат в медиите? Как ще ловят престъпници митничарите, ако разговорите на шефовете им звучат по медиите?
Скандалите укрепват властта?
В един втори момент обаче следва да си дадем сметка, че хроничните скандали не подкопават властта, напротив, дори я укрепват. Скандалът дава повод на управляващите да се прелегитимират, да обяснят наново позициите си, да разчертаят политическото поле на наши и чужди и най-вече: да привлекат вниманието на поуморената от медийно свръхпроизводство публика.
Ще бъдете горчиво разочаровани, ако очаквате, че Хилари Клинтън или Бойко Борисов да си отидат подир третия скандал, който избухне край тях. Но ако очаквате те да почнат да взаимодействат по-активно с избирателите си не само по избори, да разместват сътрудниците си, да дават отчет за това, което правят, като нищо ще се окажете прави. Наистина измерението на скандала може да потъне в жълтевина и мимолетни медийни дразнения, но то може и да легитимира по нов начин залинялата демокрация.
