Какво знаете за Ирак? От четири години новините, които ни заливат оттам, са преобладаващо лоши. Хаос, насилие, убийства, кръв, мъка, трупове. Представяйки нещата само в черни краски обаче, медиите допускат много голяма грешка. Не посочват перспективите, не говорят за бъдещето и не предлагат решения. А именно в това е ключът към спирането на насилието в тази размирна страна.
Защо в Близкия изток религиозният фундаментализъм процъфтява? Какво кара хората да сеят смърт, опасвайки телата си с килограми експлозиви? Наред с всички социално-икономически фактори като отчаяние, липсата на свобода, липсата на надежда, бедност, подтисничество, има и нещо много важно, за което нито американците, нито англичаните, нито пък ние, българите, си даваме сметка. Това е образователната система.
Има само едно нещо, което е по-лошо от това да си беден и да не си свободен. Това е да си беден, да не си свободен и да си неграмотен. Най-гадната комбинация. И екстремистите знаят как да се възползват от нея.
65 процента от младежите в арабския свят днес не могат да напишат името си. Затова религията за тях не е спасение, а нещо много опасно. Причината е, че по правило религията дава просто обяснение за нещата от живота. Радикално настроените организации, които тълкуват исляма крайно, имат прост подход – промиват мозъците на бъдещите фундаменталисти чрез насаждане на контрастно мислене – вярващи/неверници, иракчани/чужденци, богати/бедни, завоеватели/жертви.
Образованието в момента е последната грижа на Ирак. В държавата цари такъв хаос, че хората не могат да задоволят елементарните си нужди – в Багдад в момента има остра липса на питейна вода, всички големи градове страдат от режим на тока, а иракчаните предпочитат да си стоят у дома и да не се показват много навън.
На север, в Мосул детска учителка беше убита от религиозни фундаменталисти само защото е жена. Часове преди да се кача на самолета за Северен Ирак, гледах видеоклип със самоубийството на „мъченика” Абу Ал Бара Аш-Шами. Преди да взриви себе си близо до полицейски пост в Мосул, 20-годишното момче се сбогува с майка си, сестрите и братята си. Той е един от стотиците неграмотни младежи, вербувани от терористите от „Ансар Ал Суна”.
Влязох в университета „Хаулер” в Ербил, само на 45 минути път с кола от Мосул, с идеята да разговарям с млади хора, които са точно на възрастта на камикадзето. Какво ги различава от връстника им Абу Ал Бара Аш-Шами? Разбират ли неговата постъпка? Защо не искат да са като него?
Неждел Мансур, Мохамед, Али и Аднан ме канят на тяхната маса в стола на университета. Обедно време е и студентите са се събрали, за да похапнат и да си поговорят в прясно боядисаната менза на новия англоезичен университет. Единственият нов университет в Ирак. За да се задържат в това училище, младежите държат периодично тежки изпити при западните си учители, които срещу солидни хонорари са се съгласили да преподават в Ирак.
Започваме да си говорим за живота: Как сте? Как живеете тук? Толкова ли е страшно, колкото разправят?, питам ги аз, опитвайки гювеча, който всички ядат за обяд. Първа ми отговаря Неждел. Тя има интелигентно излъчване и се усмихва чаровно.
„В кюрдската част на Ирак, в която сме в момента е спокойно и сигурно. Само че и тук преди един месец имаше бомба, която ни уплаши”, започва студентката по бизнес администрация.
Мохамед е избрал да учи политически науки. Сресал е косата си назад и зорко наблюдава всяко мое движение. Когато му задавам въпроса, той започва да говори с плам в очите, точно като човек, който иска да промени света.
„Всъщност тук, в Ирак, а и в Кюрдистан е много трудно да планираш своето бъдеще. Знаеш ли, тук наистина се нуждаеш от връзки, за да осъществиш целите си. Ако нямаш никакви познати в администрацията, не можеш да осъществиш мечтите си. Затова аз не искам да мечтая!”, почти удря по масата 26-годишният Мохамед.
„В Ирак не е добре”, включва се в разговора и третият човек на масата – Али. Той учи международни отношения и заедно с Аднан, често спорят за бъдещето на страната си. Аднан е същинският революционер. Той е млад кюрд, убеден, че скоро на политическата карта на света ще се появи една нова държава, която ще се казва Кюрдистан.
„Очаквам това да се случи до 10 или 15 години”, поклаща глава Аднан.
Тези думи предизвикват репликите на негови колеги. Пръв отговаря Али.
„Мисля, че бъдещето на Кюрдистан и Ирак не е ясно и много зависи от политическата ситуация в целия регион и отношенията ни със съседните държави. Те винаги са заплашвали нашите територии и често навлизат в пограничните села”, кахъри се младежът.
Той е абсолютно прав. Турция никога не би позволила независим Кюрдистан, най-малкото заради над седемте милионна кюрди, които живеят на нейна територия. Предишния ден, преди да посетя университета, с очите си видях маневри на иракски танкове в посока границата с Турция. За да не привлека интереса на турското разузнаване обаче, ще спестя точното местонахождение на танковете, към които съвсем спокойно можехме да се присъединим с джипа на моя гид в Ирак.
„Точно заради омразата на съседите ни към нас, не вярвам, че ни чака по-добро бъдеще”, продължава Али.
Мохамед обаче има друга версия по въпроса. За него бъдещето на страната му зависи не толкова от отношенията с Иран, Турция и Сирия, колкото със западните държави.
„Говоря за САЩ и Великобритания. В момента ситуацията при нас е много тежка, но това е нормално. Тук имаше голяма война, а след всяка голяма война има нещо като преходен период. Нека обаче си представим следната ситуация: след 10 години Америка може би ще се нуждае от територия, върху която да разположи своите сили, за да са близо до Русия, която е най-големият враг на Америка. Един бъдещ Кюрдистан би бил идеалният съюзник. Те се нуждаят от нас, затова нашата земя е много стратегическо място за Америка. Затова те трябва да превърнат Кюрдистан в независима държава”, разсъждава Мохамед.
Винаги малките народи вярват, че живеят върху стратегическа земя. Още от училище, в България ни учат, че географски ние сме на кръстопътя на цивилизациите. В това вярват и младите кюрди – тяхното географско положение е стратегическо и това е. По-стратегическо от него няма.
Докато бистрим международната политика в стола на иракския университет, до нас долита новината за поредния самоубийствен атентат в Тикрит, родното място на Саддам. Атентаторът, който се е взривил в центъра на и без това разрушеното градче, е бил само на 22 години.
Какво кара вашите връстници тук, в Ирак да се самоубиват?
Тук в разговора се включва Неждел, която досега мълчеше. „На първо място, всичко зависи от семейството. Всичко започва от дома. Например едно момиче, което расте в консервативно семейство, е много застрашено от възприемане на радикални идеи, защото собствените й родители й забраняват всякакъв досег със света”, разсъждава Неждел.
Като доказателство за нейните думи, часове след разговора ни, жена, скрила експлозиви под дрехите си, се взриви на оживена улица в Багдад.
„Наистина, повечето от самоубийците са на нашата възраст. Всички те са от бедни семейства. В наши дни, хората се нуждаят от пари. Все повече и повече пари. Когато терористите прихванат едно такова момче, от бедно семейство, те започват да го обработват стъпка по стъпка. Първо, още преди да му кажат какво всъщност искат от него, му подхвърлят 100 долара.
Това са много пари в Ирак днес! Постепенно момчето започва да получава малки суми, с които жизненият му стандарт се вдига. Той вече има какво да занесе на семейството си, за да се нахранят нормално, може да си купи нова дреха и прочее. След това бъдещият самоубиец се обработва от психолозите на терористите. Те му прожектират дълги филми с убийства и мъчения на иракски деца.
Така, постепенно жертвата започва да се самоизолира от света и да мисли за своето „мъченичество”, сърцето му се изпълва с омраза и желание за отмъщение. Това отмъщение, освен че ще го доближи до Аллах, ще осигури материално и семейството му”, разказва Мохамед.
„Ако промениш живота на хората, ако ги образоваш и им дадеш възможност да живеят нормално, няма да има подобни неща”, убеден е Аднан.
Почивката за студентите свърши. Те трябваше да се връщат на лекциите, които за тях са спасението от това, което се случва зад стените на университета. Тези лекции са тяхната светлина в тунела. Време беше да се разделим.
„Ако хванете духа от бутилката и имате право само на едно желание, какво би било то?”, последният ми въпрос беше повече от банален, но отговорите на новите ми приятели са искрени и неподправени.
Неждел: „Аз искам пари”.
Мохамед: „Аз искам равенство”.
Али: „Свобода за Кюрдистан!”.
Аднан: „Аз искам да се махна оттук! Възможно най-далеч от насилието”.
Той е абсолютно прав. Турция никога не би позволила независим Кюрдистан, най-малкото заради над седемте милионна кюрди, които живеят на нейна територия. Предишния ден, преди да посетя университета, с очите си видях маневри на иракски танкове в посока границата с Турция. За да не привлека интереса на турското разузнаване обаче, ще спестя точното местонахождение на танковете, към които съвсем спокойно можехме да се присъединим с джипа на моя гид в Ирак.
„Точно заради омразата на съседите ни към нас, не вярвам, че ни чака по-добро бъдеще”, продължава Али.
Мохамед обаче има друга версия по въпроса. За него бъдещето на страната му зависи не толкова от отношенията с Иран, Турция и Сирия, колкото със западните държави.
„Говоря за САЩ и Великобритания. В момента ситуацията при нас е много тежка, но това е нормално. Тук имаше голяма война, а след всяка голяма война има нещо като преходен период. Нека обаче си представим следната ситуация: след 10 години Америка може би ще се нуждае от територия, върху която да разположи своите сили, за да са близо до Русия, която е най-големият враг на Америка. Един бъдещ Кюрдистан би бил идеалният съюзник. Те се нуждаят от нас, затова нашата земя е много стратегическо място за Америка. Затова те трябва да превърнат Кюрдистан в независима държава”, разсъждава Мохамед.
Винаги малките народи вярват, че живеят върху стратегическа земя. Още от училище, в България ни учат, че географски ние сме на кръстопътя на цивилизациите. В това вярват и младите кюрди – тяхното географско положение е стратегическо и това е. По-стратегическо от него няма.
Докато бистрим международната политика в стола на иракския университет, до нас долита новината за поредния самоубийствен атентат в Тикрит, родното място на Саддам. Атентаторът, който се е взривил в центъра на и без това разрушеното градче, е бил само на 22 години.
Какво кара вашите връстници тук, в Ирак да се самоубиват?
Тук в разговора се включва Неждел, която досега мълчеше. „На първо място, всичко зависи от семейството. Всичко започва от дома. Например едно момиче, което расте в консервативно семейство, е много застрашено от възприемане на радикални идеи, защото собствените й родители й забраняват всякакъв досег със света”, разсъждава Неждел.
Като доказателство за нейните думи, часове след разговора ни, жена, скрила експлозиви под дрехите си, се взриви на оживена улица в Багдад.
„Наистина, повечето от самоубийците са на нашата възраст. Всички те са от бедни семейства. В наши дни, хората се нуждаят от пари. Все повече и повече пари. Когато терористите прихванат едно такова момче, от бедно семейство, те започват да го обработват стъпка по стъпка. Първо, още преди да му кажат какво всъщност искат от него, му подхвърлят 100 долара.
Това са много пари в Ирак днес! Постепенно момчето започва да получава малки суми, с които жизненият му стандарт се вдига. Той вече има какво да занесе на семейството си, за да се нахранят нормално, може да си купи нова дреха и прочее. След това бъдещият самоубиец се обработва от психолозите на терористите. Те му прожектират дълги филми с убийства и мъчения на иракски деца.
Така, постепенно жертвата започва да се самоизолира от света и да мисли за своето „мъченичество”, сърцето му се изпълва с омраза и желание за отмъщение. Това отмъщение, освен че ще го доближи до Аллах, ще осигури материално и семейството му”, разказва Мохамед.
„Ако промениш живота на хората, ако ги образоваш и им дадеш възможност да живеят нормално, няма да има подобни неща”, убеден е Аднан.
Почивката за студентите свърши. Те трябваше да се връщат на лекциите, които за тях са спасението от това, което се случва зад стените на университета. Тези лекции са тяхната светлина в тунела. Време беше да се разделим.
„Ако хванете духа от бутилката и имате право само на едно желание, какво би било то?”, последният ми въпрос беше повече от банален, но отговорите на новите ми приятели са искрени и неподправени.
Неждел: „Аз искам пари”.
Мохамед: „Аз искам равенство”.
Али: „Свобода за Кюрдистан!”.
Аднан: „Аз искам да се махна оттук! Възможно най-далеч от насилието”.
Очаквайте в понеделник радиофилма за кюрдите в Ирак - "Знаме без държава"
за връзка с автора: sveivanov@abv.bg
