Десет години след като се впуснаха в прибързана война в Афганистан, САЩ се надяват, че най-после са намерили спасителен изход, през който да се изтеглят, без да се посрамят. Това стана възможно благодарение на промяна на стратегията, наложена от яростта на талибанския бунт.
Американските стратези започнаха операция "Трайна свобода" четири седмици след атентатите от 11 септември 2001 година. Няколко месеца след навлизането в Афганистан на 7 октомври, после след бързото сваляне на талибанския режим американските войски бяха 10 пъти по-малобройни отколкото са сега.
Предан на концепцията си за лека армия, тогавашният американски министър на отбраната Доналд Ръмсфелд не искаше да се затормозява с въпроса за бъдещата стабилност на страната. В меморандум неговият кабинет припомни, че създаването на една модерна държава в Афганистан не е стратегическа цел на САЩ.
Така че международната помощ на човек от населението в Афганистан беше ограничена в периода 2002-2004 година, казва Сет Джоунс, експерт от института Рад. На афганистанец се полагаха по 52 долара срещу 1400 долара за жител на Босна няколко години по-рано. "Това отразяваше решението на американското правителство да не се застоява в Афганистан", казва Джоунс.
През това време талибаните се реорганизираха откъм пакистанските си бастиони, възползвайки се от приходите от трафика на дрога, от щедростта на донори от Персийския залив и от помощта на Ал Кайда, разказва Джоузеф Колинс, професор в Националния университет за отбраната, в книгата си "Да разберем войната в Афганистан".
И така с по-малко от 22 000 военни в Афганистан САЩ бяха изненадани от яростта на талибанските атаки, сериозно подновени през 2005 година, допълва специалистът.
За Сет Джоунс някои грешки допринесоха за удължаването на конфликта. Талибаните успяха да установят своите бастиони напълно ненаказано. "Те можеха да се подготвят за сраженията в тези зони, където бяха недосегаеми", допълва той.
"Американците и международната общност също допуснаха грешката да очакват, че едно централно афганистанско правителство само по себе си е решението", казва Сет Джоунс. "В историята на Афганистан няма централно правителство. Структурата на властта е много децентрализирана и се уповава на племена, подплемена и кланове, предимно в пощунските райони, които са развъдник на бунта", допълва той.
"На място това означаваше доскоро, че не можеше да се положат мащабни усилия, за да се работи с клановете. От една година международната коалиция започна да прилага инициативи на местно ниво за защита на селата, която да бъде осъществена от местните селяни", казва специалистът.
Засилването на талибанското въстание се дължеше отчасти на схващането, че САЩ са на път да си тръгнат и да оставят ролята на НАТО в операциите да нарасне, смята пенсионираният генерал Дейвид Барно, командващ американските сили в Афганистан в периода 2003-2005 година.
Но за Вашингтон беше невъзможно да увеличи контингента си в Афганистан, докато американските сили затъваха в пясъците на Ирак. "В Ирак правим онова, което трябва, а в Афганистан - онова, което можем", призна през 2007 година най-високопоставеният американски военен, адмирал Майкъл Мълън.
Едва след като иракският бунт беше овладян, бяха изпратени подкрепления в Афганистан. Така от 35 000 американските военни станаха 100 000 през 2009 година. Амбициозна програма ще бъде приложена, за да бъдат направени афганистанските сили способни сами да гарантират сигурността си до края на 2014 година.
"Нашето голямо предизвикателство в Афганистан е да оставим страната и региона в такова състояние, че да не изпаднат отново в нестабилност или в гражданска война", казва генерал Барно.
За Сет Джоунс нищо не може да бъде уредено, без разрешаването на проблема с бастионите в Пакистан.
"На този проблем никой никога не е търсил решение, а това си беше проблем още от началото", казва той. (БТА)
