46-годишният президент Фелипе Калдерон посрещна Георги Първанов с вълнуващо слово за значението на България. Четвърт час под припека на тропическото слънце в резиденция „Пинос” в 22 милионната столица Мексико Сити Калдерон правеше аналогии между срещите на цивилизации в родината си и отдалечените на над 10 хиляди километра български земи. Думите му бяха посрещнати с възторг от десетките деца от училище „Людмила Живкова” в мексиканската столица, които бяха извадили българските знамена 29 години след като бащата на патрона им Тодор Живков е идвал в Мексико като български държавен глава. Погледът на мексиканския президент към историята, обаче, беше достатъчно оправдание за запазеното име от фамилията, която в България още буди мрачни спомени. А и как другояче може да гледа на превратностите на историята президент на страна, на чиято столица на централния площад един в друг се оглеждат голям храм на ацтеките и католическа катедрала на испанските унищожители на империята им. Сблъсъците на различията, смяната на властниците, промените в историята са нещо нормално и именно те правят България запомняща се за народ като мексиканския – това всъщност искаше да каже Калдерон при тържественото посрещане на българския президент.
България със сигурност има смисъл да се види така очарователна в мексиканското огледало. Защото паметниците от миналото й се оказват лишени от мексиканския блясък именно заради неспособността на българите да оценяват натрупванията от вековете и склонността им да отричат наследеното и да започват всичко от начало. В Мексико, напротив, традицията повелява всяка следваща култура да приема от предишната най-доброто – ако трябва дори да си взима владетели от завладените племена, както постъпили ацтеките с другоплеменния вожд Несауалкойотъл или да превръща в столица завладения град на противника, както по-рано толтеките направили със започнатата от маите крепост Чичен-Ица. Тази възприемчивост към различието и възползване от натрупаното на местните индианци дало шанс и на шепата испанци да пренесат лесно вярата и обичаите си в мексиканските земи – а историята за това звучи като приказка, защото ацтекският владетел Монтесума посрещнал конквистадора Ернан Кортес като бога Кецалклоатл с вярата, че той се е върнал на непознатото животно кон със снажна осанка и руса брада. Испанците от своя страна не разрушили заварените паметници, а вписали катедралите си сред тях, което дава шанса на днешно Мексико да ги показва на милиони туристи, претендирайки, че притежава поне едно от новите седем чудеса на света – пирамидата на бога Кукулкан в Чичен-Ица – или както се превежда името „града на кладенеца на племето Ица” на сухия полуостров Юкатан, който е истинско доказателство, че когато имаш кладенец най-важното е да умееш да продаваш водата му както в Мексико правят от времето на маите преди 15 века до днешните туристически времена.
Именно този ореол на земя на допълнили се една друга цивилизации превръщат Мексико в един от туристическите центрове на земята, макар чудните паметници от тази среща да са поставени в съвсем не толкова добра среда. Подобно на египетските пирамиди, тези в Теутиуакан край Мексико Сити и в Чичен-Ица на полуостров Юкатан са почти без никаква туристическа инфраструктура, мърляви сувенири се продават на земята или от въртящи се край посетителите досадни търговци, няма музеи, указателните табели са оскъдни и предимно на испански, достъпът за хора с увреждания е невъзможен за разлика от познатите рампи от археологическите обекти в Гърция, където можеш свободно да се движиш с инвалидна количка дори сред останките на най-древната европейска цивилизация в Микена ... И въпреки това Мексико е магнит за целия свят за разлика от България, която само на думи претендира за исторически туризъм, а всъщност може да разчита главно на туристи, които не знаят нищо за кръстопътя на цивилизации по българските земи, вдъхновил мексиканският президент за вълнуващото му слово при посрещането на българския държавен глава в Мексико Сити. Така, както изненадващо се оказа, че България е източник за вдъхновение за Мексико и в икономиката. Защото срещата на Калдерон с Първанов – по думите на българския президент – всъщност се е превърнала в търсене на урок по данъци и инвестиции. Правителството на мексиканския държавен глава трябва да се справя с последиците от световната финансова криза заради тясната обвързаност на икономиката с тази на Съединените американски щати и намалелите приходите от мексиканските емигрантите в САЩ, които осигуряват приходи в родината си на трето място след петрола и туризма. Калдерон произхожда от дясната Партия на националното действие, докато парламентът се доминира от лявата Партия на демократичната революция и затова той използва примера на България, за да защити исканията си за данъчни реформи.Пример, който за българите е спорен заради липсата на пряко отражение в живота им, който сравняват с този на останалите народи от Европейския съюз. Живот, който обаче биха започнали да харесват, ако повече от тях биха имали възможност да видят съществуванието на обикновения мексиканец. Защото бедността в Мексико е далеч по-видима от тази в България – от забързаните тълпи зле облечени хора в пренаселената столица до скучаещите амигос пред олющените прихлупени хасиенди на южния полуостров Юкатан. Тази видимо по-бедна от българската атмосфера не пречи на мексиканците да гледат на живота далеч по-оптимистично от българите, пеейки на соколо – главните площади на градовете си заедно със своите мариачи. На плаза Гарибалди в Мексико сити всяка вечер се събират стотици от тези улични изпълнители, чакайки някой влюбен турист или местен да им поръча една ранчера срещу 5 долара. Тогава десетките песни от сумрачния, неподреден и мърляв площад се сливат с изпълненията от околните ресторанти с малки неизбърсани маси и нелюбезни келнери, а щастливите лица на мексиканците пред чашата текила и чинията такос сякаш питат като президента си Калдерон как така българите не оценяват това, което имат в родината си след като то е много по-добро от онова, което им предлага възпяваното в жизнерадостните им песни Мексико. 
Например, сигурността. Всеки, който е готов да се оплаква от престъпността в София би трябвало да прекара една вечер в Мексико Сити, за да разбере в колко спокойна столица живее. В мексиканския мегаполис след мръкване е немислимо да се разхождаш по улиците, освен около туристическите хотели, пред всеки от които стоят по няколко полицейски коли с пуснати буркани. Спирането на такси на улицата, денем или нощем, крие абсолютно реалния риск да те закарат нанякъде, където да те ограбят, ако не те и убият. Затова туристите трябва да се примирят с далеч по-високите цени на такситата на хотелите, които ги карат до някоя силно охранявана от полицията забележителност и ги изчакват там, за да ги върнат отново на сигурно. Обяснението за уличната престъпност е естествено в повсеместната крайна бедност, въпреки че по брутен вътрешен продукт на глава от населението Мексико изпреварва два пъти България. Богатствата на страната на пето място по производство на петрол в света се държат от малки групи хора, които се оказват и близки с престъпността.
Организираната престъпност, свързана най-вече с наркокартелите, е дълбоко просмукана във властта. Когато правителството се опитва да възложи на армията част от задачите по борбата с организираната престъпност, много депутати в парламента се опитали да наложат ограничения. Съденето на повечето от арестуваните за последните няколко месеца над 20 ръководни фигури на мексиканските наркокартели става след екстрадирането им в Съединените американски щати, защото заловените над 30 тона кокаин и 11 тона марихуана и иззетите над 250 милиона щатски долара за мексиканските съдилища се оказват недостатъчни доказателства за вина. Но дори и арестите не помагат, защото убийствата, свързани с наркотрафика, достигат над 4 хиляди от началото на годината до месец октомври. По време на честването на националния празник на независимостта на 27 септември взривове убиха 8 и раниха над 100 души. Консулството на САЩ беше обстрелвано. Увеличават се отвличанията и убийството на отвлечените въпреки заплащането на откупа. Заради това бизнесмен от Мерида – столицата на щата Юкатан – разказвал на свой български партньор, че ходи до Мексико сити само за един ден без да нощува и като си осигурява ескорт от няколко коли с тежковъоръжени пазачи. Всичко това се случва на фона на политическа нестабилност, която също надхвърля познатото в България от най-обърканите времена на преходи. И до сега част от левицата продължава да оспорва резултатите от състоялите се през 2006 г. президентски избори, на които Фелипе Калдерон спечели с под 1 процент (233 хиляди гласа от имащите право да гласуват от почти 110 милионното население) единственият допустим от Конституцията 6 годишен мандат, наследявайки също десният Винсенте Фокс, който през 2000 г. слага края на 70 години управлявалата почти два пъти по-дълго от българските комунисти лява Партия на демократичната революция. Партията на националното действие на Калдерон, обаче, е принудена да прави непрекъснати компромиси и да търси примери за икономически реформи чак от България, защото не разполага с мнозинство в парламента, доминиран от левицата. Ситуация по-скоро необичайна за Мексико, където през повечето периоди от новата история властта е била твърде еднолична, като най-яркият образец за това е четирите мандата от управлението на диктатора Порфирио Диас в края на XIX и началото на XX век. Тези диктатури, редувани с политическа нестабилност, често през последните два века са докарвали Мексико до задръстване, което е символ на мексиканската столица. Придвижването в София изглежда бързо и спокойно на фона на многото изнервени часове, които са принудени да прекарват мексиканците по улиците на Мексико Сити – иначе широки и дълги, като една от тях със своите 29 километра е и най-дългият булевард на света. Заради всичко това оглеждането на България в мексиканското огледало би трябвало да даде повече самочувствие на българите. Противно на тезата, че президентът ни няма работа по света като си знаем дереджето, българите би трябвало да си дадат сметка, че – макар и не 11-тата по население, 14-тата по площ и 13-тата по икономически показатели в света като Мексико – България има какво да види в отражението си на 10 хиляди километра. Нямат никакво оправдание десетилетията липса на спогодби в икономическото сътрудничество, насърчаването и взаимната защита на ивнестициите, избягването на двойното данъчно облагане, морския транспорт, туризма със страна, която е в групата на 20-те държави, решаващи бъдещето на световната икономика и 8-та държава – стратегически партньор на Европейския съюз (след САЩ, Канада, Япония, Китай, Южна Африка, Индия и Бразилия), в която съюзът е втори инвеститор и втори търговски партньор. С тази страна България в момента разменя стоки за само между 20 и 40 милиона щатски долара годишно, а правителството й от почти 20 години е закрило посолството си в София и осъществява дипломатическите си контакти през Будапеща. Затова оглеждането в мексиканското огледало позволява да видим и бръчките, образувани от липсата на каквато и да е последователност в българските контакти със света. Защото напълно логично е български партньори за бизнес да бъдат силните и големите – например, първите 20 по население, площ и икономически резултат, които при това са привилегировани партньори на българските съюзници в Европейския съюз и НАТО, а не – както пише Алеко за българските студенти в Швейцария – все да гледаме да се съберем я с турчетата, я със сърбите, я с арменците или власите. В това огледало би трябвало да види своите недостатъци и българския бизнес, който все още не смее да помисли за производства на свои стоки далеч по света, както не се страхуват да планират такива инвестиции мексиканците – в България представени при покупката на завода за санитарен фаянс в Севлиево точно от мексиканския филиал на Идеал Стандарт. Няма никакво обяснение защо традиционен български продукт като киселото мляко, което има очевиден пазар по света, се произвежда от чужди фирми в Япония и Корея, а не от заводи, които да са българска собственост. А онези, които не са против връзките с Мексико, а само несъгласни лицето им да бъде Първанов, би трябвало да си дадат сметка, че до момента това лице беше Живков, както и да погледнат на настоящето с философията на мексиканците, чиято история, изпълнена с превратности, ги е научила, че всеки следващ владетел от всяко следващо племе или партия прибавя опит – добър или лош – който ги води напред с оптимизма на песните на мариачите им. Затова оглеждането в мексиканското огледало – макар и три десетилетия след България на Тодор Живков и благодарение на неговия стар самолет, който едва успя да прелети Атлантика след неуспешния опит с повредата на Азорите през февруари – би трябвало да помогне на българите да забележат хубавите си черти, а на лошите да сложат маска, както го правят от столетия в Мексико.
