Съвсем скоро предстои да излезе на пазара книгата с автор Яна Борисова, в която главно действащо лице е обичаният български актьор Христо Мутафчиев. За живота, трудностите, киното, театъра и за отношенията между хората, ето какво каза самият той в едно откровено интервю в предаването „Челюсти" по Дарик:
При нас е един много хубав и специален гост, прекрасният български актьор Христо Мутафчиев. Дори няма нужда от представяне.
Аз дълго време бях в „командировка".
При делфините, нали?
При делфините, да.
Как си, човече?
Много добре.
Личи ти, цъфтиш!
Много странно. Страшно много приятели ми казват, че след „командировката" много съм се подмладил. Явно трябва по-често да ходя в „командировка".
Помъдрял си обаче. В смеха ти даже личи - автоироничен.
Дай Боже, всекиму! На човек му идва акъла понякога. Само че не знам дали трябва да мине през това, през което съм минал, за да му дойде акъла.
Казват, че Бог изпраща изпитания само на тези, които обича.
...или на силните, не знам.
Бог обича силните и помага на слабите, разбира се. Мислеше ли си за Бог, докато беше в „командировка"?
Не. Защото бях със себе си през цялото време. Мислел съм си за много неща - за всичко това, което се случва, за емоциите, за намеренията, за събитията, за онова, че със сигурност има някаква намеса в това, което се случи. Дали намесата е в предварителния акт, или в средварителния акт, това вече не знам.
Ако обаче установиш, че е в предварителния, ще си сърдит ли?
Не. Аз знам, че е урок. Аз съм луд, но не съм глупав. Това е нещо, в което съм сигурен.
Това е добър урок или просто труден урок?
Честно да ти кажа много е труден този урок и го казвам с цялото съзнание през какво съм минал. Но стига сме говорили глупости. Дай да си говорим за по-интересни неща! Да си гледаме киното!
Кажи, какво снимаш?
В момента снимам в най-добрия сериал „Под прикритие" и полудявам като започнат да ми се хвалят другите телевизии със своите сериали. Не, че не трябва да има, напротив. Хубаво е, че ги има , но стига с този егоизъм. „Само по нашата телевизия гледайте нашите сериали" или по друга телевизия: „Не, само по нашата телевизия гледайте въобще български сериали". Вместо да се гордеем с факта, че във всички телевизии вече има български сериали и те са добри, ние пак дърпаме чергата към себе си с някакъв евтин популизъм. Поради неразбиране ние сме решили, че комерс е лоша дума. Напротив, да си комерсиален никак не е лоша дума. Когато станеш халтураджия, тогава става лоша дума. Но да си комерсиален означава, че си продаваем, т.е. продаваш се добре, печелиш от това, това е комерсът.
В нашето време се продават най-добре близки до халтурата неща. Това не е ли проблем?
Е, проблем е, но доста мои колеги и приятели им увря главата и решиха, че могат да правят пари и с далеч по-интелигентни неща. Ето например „Под прикритие" - един доста добре изпипан сериал във всичките му формати и освен това хората, които пишат за самия сериал спазват идеално структурата на писане, взета и привнесена от развитото комерсиално американско кино, където всичко е схема и ние няма как да не вървим по тази схема, ако искаме да бъде гледаем сериалът. А в същото това време в този филм ние говорим и за нашия живот сега, такъв, какъвто е, без да принизяваме темата.
Не те ли притеснява фактът, че във всички тези сериали залитаме вечно към мутренското, към бандитизма? Защо тази тема непрекъснато се дискутира в нашето кино? Няма ли друго, за което сериозно да поговорим чрез екрана?
Има, но това тепърва предстои. Нека не забравяме, че дълго време ние живеем в една държава, в която да преминаваш на червено с черния си автомобил беше въпрос на престиж и това, че отсреща няма полицай, който да го спре и да му скъса книжката на две, да му конфискува автомобила и да му каже: „Ти повече няма да караш кола в София, Пловдив или Варна!" На това се гледаше като на някой пример за подражание и свободомислие, и величие. Децата ни искаха да бъдат бандити, защото много по-лесно се кара кола в София, защото много по-лесно влизаш в нощните заведения, лепят ти се леки жени непрекъснато, пилееш пари, хвърляш ги по масата, па тавана, в салфетки и тоалетни хартии...
Не минава ли това време?
Минава, разбира се. То е като модата. Модата на нещо си отминава и след това идва друга мода.
Смяташ ли, че новите тенденции в тази мода - общонационалната - са децата да искат да учат в Класическата гимназия, да искат да знаят повече от българския език, да гледат филми, да четат книги, а не просто да си чатят с приятели и да търсят какво да друсат?
Смятам, разбира се, защото в една телевизия в един от сериалите, който се снима, актьорите говорят на английски, на руски и на български. Аз винаги съм смятал, че телевизията освен комерс, би трябвало и да възпитава с нещо като медия и виждаме един пример, в който колегите се опитват да го правят. Дали е успешно, или не, времето ще покаже и зрителите ще покажат, поне се опитват. Бъди сигурна, че няма да стане интересен сериалът, ако той обсъжда за деца, които искат да кандидатстват в Класическата гимназия или в Английската гимназия и всички перипетии, през които преминават там. Ако трябва да бъдем докрай искрени, на фестивала „Златна роза" във Варна спечели именно такъв филм. Поздравявам Филип Аврамов, който е много близък мой приятел, той спечели наградата за главна мъжка роля и именно в един такъв филм с една такава тематика на младия Христосков (който е син на Данчо Христосков, бившият шеф на НОИ) и ето детето се развива в една друга посока и вече има своите успехи. Поздравявам го и него. Темата е именно такава - какво се случва в училище днешно време и тя никак не е безинтересна, защото там също има един цял свят, който е неоткрит все още. Ние само чуваме какво става в училище - че се бият децата, че има продавачи на дрога пред училище. Чуваме и го констатираме, но много малко хора са се заемали с този проблем и ето, че едно момче го направи в своя дебют и спечели награда.
Всъщност киното ни е в някакъв ренесанс сега. От 28-ми тръгва „Кецове" по кината, „Островът" също предстои. Гледа ли го впрочем?
„Острова" не успях да го гледам. За „Кецове" имам покана от Валери, но най-вероятно няма да успея да го гледам, защото точно тогава имам нощни снимки, но ще го гледам по-натам. Аз не обичам думата „ренесанс" за българското кино и „възраждане" за българското кино.
Така казват хората, които правят кино и все пак след онези 10 години, в които по телевизията излъчваха добрите стари филми, сега имаме възможност да гледаме нови, добри български филми.
Знаеш ли колко филма се правеха по онова време в България? По 25 игрални филма на година плюс 15 документални, плюс 10 или 15 анимационни, т.е. тогава се снимаше, защото имаше страшно много пари за производство на българско кино. Но при производството на 5 или 7 български филма, от които 40% са телевизионни, няма как да излезе добро българско кино за голям екран в такъв мащаб, в който ни се иска. Не ми харесва констатацията : „а, този филм, български, е хубав!" Какво означава „новият български филм"? Новият филм, това е. Ти или правиш хубаво кино, или не правиш изобщо кино. Какво означава „хубаво българско кино"?
Тоест ти се обиждаш от това, че се прави разлика между киното, което внасяме и превеждаме със субтитри и онова, което ние произвеждаме тук?
Не ми харесва това, че непрекъснато говорим за това, че трябва да се правят повече български филми. Не, просто трябва да се правят повече хубави филми, защото един такъв филм от тук излиза извън границите на България, отива и се гледа в Македония, Сърбия, в Румъния, отива и във Франция, отива и в Германия. Ето сега мога да кажа, че една голяма част от българските филми бяха продадени. Да не говорим за „Светът е голям е спасение дебне отвсякъде", който беше точно на две крачки от номинации за Оскар и който е продаден в цял свят. Това е един от най-хубавите филми, в които съм участвал.
Дали ни подейства отрезвително това, което се случва в съседните страни? Смяташ ли, че публиката се интересува от уличните протести в Гърция и от факта, че преди две години копнеехме да имаме техните пенсии, а сега разбираме, че тази държава трябва да даде всичко, което има, за да оцелее заради децата си?
Дано да разбираме, защото и с това се спекулираше. Кой какво бил обещал и, че пенсиите трябвало да бъдат вдигнати. Чакайте бе, хора! Нали, за да се вдигнат пенсиите, трябва да има работеща икономика. Не може да продаваш семки на морето, на плажа и да обясняваш, че няма как да е отгоре. Икономиката трябва да работи в тази държава. Това е нещото, за което ние всички трябва да се борим, а не да ни се вдигнат пенсиите или заплатите. Когато заработи икономиката на тази държава, тогава всеки един нормален човек ще избира какво да работи , така че да печели повече.
Според теб европейци ли сме?
Искаме да сме европейци, но още не знаем как става това.
То започва от това да спрем да си хвърляме боклука през терасата и фасовете през прозореца?
И да спрем да мрънкаме, но първо от боклука започва. Второ, да спрем да си качваме колите по тротоарите, за да пречим на свободнодвижещите се хора. Като минем през това да спрем да мрънкаме и да се оплакваме, а да запретнем ръкави и всеки работи това, което може да работи най-добре.
Да, но сега хората ще си кажат, че на теб ти е лесно, защото си добър актьор и те търсят от киното и театър.
Не ме търсят, аз се навирам.
Знаеш ли обаче какво е в Северозападна България, където безработицата е 20% и хората дори да искат, няма какво да правят?
Аз мога да отговоря. Преди много години аз съм избрал да остана да живея в Карлово, да работя в местния завод в Сопот, или да се развивам. Избрал съм да се развивам и това правя през цялото това време. Така че аз съм направил своя избор и никой не може да ме осъжда или упреква за това.
Социолозите твърдят, че сега сме много уплашени, че се страхуваме да говорим дори за политическата си принадлежност. Това звучи ли ти истинско или е поредната манипулация около изборите?
С риск да обидя някой ще кажа, че изобщо не ме интересуват социолозите. Нито ме интересуват, нито им вярвам. Вярвам на това, което се случва.
Накрая да ми кажеш за книгата, която очаквам с огромно нетърпение.
Книгата е с автор Яна Борисова и много моля това да се запомни! Не съм аз, а е Яна Борисова. Аз съм само главно действащо лице в тази книга или по-скоро главно бездействащо лице, защото това са едни много откровени разговори с Яна, които тя описва в тази книга. Разговори, разсъждения за много неща, които са се случили с мен, покрай мен, с моето семейство, с приятелите ми, с хората, които обичам, които ме обичат. И книгата, която ще се казва „Да бъдеш Христо Мутафчиев" за силата, за вярата, за инсулта и други истории, е една книга, която аз лично за себе си я наричам „Наръчник за инсултаджията".
Мислиш ли, че хората ще има какво да прочетат в нея, освен за теб? Нещо да научат за света и за живота.
Точно това не искам да се бърка. Аз не пиша тази книга, за да разказвам за себе си. Аз не разказвам тази книга, за да се говори за мен в нея. С Яна решихме да напишем тази книга и тя да я напише покрай една друга ситуация, в която тя ми разказа как една нейна приятелка е искала да осинови дете и преминава през уникални перипетии, докато осинови дете и е решила да напише книга за това, за да може хората, които искат един ден да си осиновят дете, да знаят през какво трябва да преминат. Та ситуацията е близка. Разказваме тази книга, а Яна с нейния блестящ талант на писач и с уникалното й чувство за хумор реши да я напише, за да бъдем полезни на хора, на които се е случило това, през което аз преминавам и да знаят през какво трябва да преминат. И как да преминат през всичко това с гордо вдигната глава, без да пропаднат в дупки. Това е целта на книгата.
Мисля, че тази книга ще е наръчник не просто за онези, които са минали през твоя огромен проблем и изпитание, а за всеки, който е изправен пред някакво житейско препятствие и трябва да намери сили да премине, да продължи.
Ами, дай Боже да е така! Защото в процеса на работа се оказа, че едно от най-непознатите неща в една такава история е именно отношението на хората, на роднините и близките към самия лежащ. Отношението е съжалително, умилително. Това не помага. Това само смачква духа. Трябва с човека отсреща да се държиш предизвикателно, за да може този човек да се взима в ръце. Никакви лиготии не трябва да им ас него и никакви сълзи пред него, защото той е много раним в един такъв момент, психиката му е изключително лабилна и много лесно може да пропадне. Та искаме да разкажем с чувство за хумор една такава история, в която имаше страшно много рок над главата ми, имах една уредба в болницата и когато влизаха сутрин на визитация толкова ми бяха писнали и лекари, и рехабилитатори, че когато влизаха си пусках AC/DC или Whitesnake и не слушах никого. Точно това ме крепеше и ме дигаше. Да не говорим за моментите, в които дъщеря ми идваше да ме вижда. Това са верните моменти и всъщност за това разказваме в книгата.
Кога ще я има книгата?
На 7 ноември трябва да представим книгата пред публика, като преди това, разбира се, ще има една прожекция на един документален филм, който Жоро Тошев засне и представянето ще бъде в Малък градски театър „Зад канала" на филма, а след това ще отидем в един пиано бар, където смятам, че ми е мястото, за да представим и самата книга. Защото в галерия е прекалено сухо за мен. Трябва да се живее и да се прави така, както ти харесва. Мисля, че това е най-вярното изречение като извлечение от книгата. Ако хората разберат, че всичко зависи от тях самите, а не от тези, които избираме, много по-бързо и лесно ще стигнем до онова ниво, в което да можем спокойно и с чисто лице да отидем в Европа и да кажем: Ние сме българи!
