Неврологията е много фрустрираща специалност, една трета от заболяванията са дегенеративни, една трета - автоимунни, като за нито едно от тях не се знае причината. И вместо с по-добрата апаратура и повечето възможности трудностите в нашата специалност да намаляват, те се увеличават, коментира пред Дарик един от най-добрите невролози в България проф. Лъчезар Трайков. По думите му налице е подобно познание за дейността на мозъка, както преди 100 години, въпреки съвременната високотехнологична апаратура.
"Все още не знаем как функционира прословутата черна кутия. Човешката интелектуална дейност е много сложна активност, в която не бива да се пренебрегват мотивацията и емоцията", обясни проф. Трайков от Александровска болница, който е гост в съвместния проект на сайта на кампанията на Дарик Най-добрите лекари и Филипс България за ролята на иновациите в здравеопазването. В следващия разговор един от най-добрите специалисти по лечение на Алцхаймер коментира бъдещето на медицината в световен мащаб и предизвикателствата у нас. Според него българското здравеопазване се нуждае от изработване на национален консенсус, разпределен на краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план.
Илиана Найденова: Посветили сте над две десетилетия на неврологията. Какво Ви изненадва най-много като развитие в специалността?
Проф. Лъчезар Трайков: До ден днешен не познаваме много добре мозъчната функция. Наскоро дори се замислих дали пък не сме на абсолютно погрешен път и това ако не е изненада...
Неврологията е много фрустрираща специалност, една трета от заболяванията са дегенеративни, за които все още не знаем причината. Имах шанс да съм съвременник на някои от най-интересните инструментални изследвания и въвеждането им в медицината. Седем години работех на петскен във Франция, там за първи път изследвахме в реално време някои мозъчни функции и медиаторите, които вземат участие в тях. Надявам се някой ден и тук да има възможност да се реимбурсират изследвания с петскен в областта и на неврологията, и на кардиологията.
Но за да отговоря на въпроса, нека Ви върна към началото на 20 век в Мюнхен, където Алоис Алцхаймер и Фредерик Леви работят в екипа на Крепелин. В периода 1906-1910 двамата правят първите описания на пациенти с Алцхаймер и Паркинсон. Аз се питам, студентите и колегите също си задават въпроса - какво научихме сто години по-късно, след като имаме скенер, ядрено-магнитен резонанс, позитронна-емисионна томография?
Вървим към все по-ранна диагностика, но и до днес нямаме лечение за болестта на Паркинсон и за болестта на Алцхаймер.
Дали пък медицината не е достатъчно смела?
Възможно е... Но вместо с по-добрата апаратура и повечето възможности фрустрацията в нашата специалност да намалява, тя се увеличава. Имаме подобен резултат за дейността на мозъка, както когато не разполагахме с високотехнологичната апаратура.
Как си представяте развитието на неврологията след 20 години например?
Много ми се иска да разгадаем кое предизвиква дегенеративните заболявания, но съм по-скоро скептик. Занимавам се с неврология близо 25 години и за това време не се научихме да ги лекуваме, а да ги документираме и онагледяваме значително по-рано. Все още не знаем как функционира прословутата черна кутия. Човешката интелектуална дейност е много сложна активност, в която не бива да се пренебрегват мотивацията и емоцията. Част от невролозите продължават да казват, че не са психиатри или психолози, тоест не се занимават с поведение и емоции, но това е част от същия процес.
Преди 20 години бях голям ентусиаст вероятно заради възрастта ми и заради чакащите на вратата големи открития, за които тогава имах информация. С годините успях да работя с тези нови методи и днес не съм чак такъв оптимист за революционни открития в следващите 20 години. За лечението на Паркинсон например навлязоха много хирургични методи, които в България не се правят, за съжаление. И въпреки че тези методи са голямо постижение, отново не решаваме страданието радикално, а помагаме да се удължи доброто качество на живот с болестта.
Много ми се иска след 20 години да имаме поне идея как да променим крайната прогноза.
Как да се промени крайната прогноза за българското здравеопазване, което очевидно има много неприятна диагноза?
На първо място е нужно консенсусно становище по въпроса за здравеопазването. В последните 20 години говорим за реформа, а доникъде не се стигна. Една от причините е фактът, че тази реформа не може да се случи в рамките на един мандат на някое правителство, няма чудодейно действие. И това е задача на държавата.
Според мен решението в медицината е национален консенсус, разпределен на краткосрочен, средносрочен и дългосрочен етап. Консенсус, около който да се обединят всички, независимо от политическата им принадлежност и финансовата обвързаност. На следващо място е включването на всички сфери и дейности, свързани със здравеопазването, тоест не само ежедневната клинична дейност, но и обучението и науката. Без наука ще "фелдшеризираме" медицината и след 10 години няма да може да се прави нищо в България.
Здравеопазването трябва да е приоритет, който да е над партийните и финансовите интереси.
Имате ли вяра в младите си колеги?
Те са моята опора. И не съм съгласен с тезата, че младите лекари напускат масово България. Този въпрос е част от същия национален консенсус, за който говоря - какво ще направи държавата, какво е нейното отношение, че те да не напускат? Съвсем не е въпрос само на заплати, не се заблуждавайте. Младите колеги в нашата клиника, независимо дали работят с мен или с проф. Търнев, са тук, защото виждат, че има желание да се инвестира в тях, в нещо ново.
Затова тези, които в бъдеще ще предложат модел за завършване на т.нар. реформа, не бива да забравят, че болници като Александровска създават медицината, въвеждат науката в страната. Голямата гордост е, че част от лекарите тук успяват да направят някои неща за първи път в света, като две наши аспирантки, които бяха признати две поредни години във Франция.
Не правим реформа в здравеопазването, за да икономисаме пари, а за да гарантираме на България европейско здравеопазване с нормално отношение към болния.
Какво научихте от пациентите?
Ние, лекарите, сме в едно илюзорно привилегировано състояние да си казваме "О, аз съм лекар". Колкото си по-млад, толкова повече си мислиш, че си недосегаем, а с възрастта тази самонадеяност се разклаща. Когато обаче се наложи да минеш от другата страна на бариерата, изведнъж лекарят е в много по-неблагоприятна позиция. Такава е моята личностна нагласа, а и така се е говорело в семейството ми, че пациентът има право. Право, но не в смисъла на търговския речник в медицината.
От пациентите научих колко е важно лекарят да не се взима насериозно. Някои се взимат толкова насериозно, че забравят, че срещу тях стои човек с голяма болка.
Знаете за кампанията "Най-добрите лекари в България", която Дарик стартира миналата година. Подобни инициативи могат ли да помогнат за положителната промяна в здравеопазването у нас?
Като че ли у нас не умеем да се радваме на успехите на другите и най-интересното е, че никой не се опитва да възпитава такова поведение. Едно от изключенията е именно тази кампания на Дарик, която показва кураж и правилно скроени ценности. Негативната кампания срещу лекарите не е в интерес на самите болни, на първо място. Всекидневно в Министерството на здравеопазването получават сигурно десетки благодарствени писма от пациенти, но никой не обръща внимание на това. Връзката между пациента и лекаря няма цена, а в България тя систематично се руши. Не мога да участвам в подобен сценарий, така че Вашата инициатива да се заговори позитивно е прекрасна.
