/ Личен архив
Не само България, ами целият свят не е готов за дигитално образование, смята Иван Господинов, един от основателите на сдружение „Образование без раници“
Възможно ли е качествено електронно образование и ще даде ли наистина COVID-19 тласък на реформи в българската просвета, или ще се окаже само повод за пореден разговор с отворен край.

Този въпрос, както и какви са конкретните предизвикателства и възможности пред образователната система, държавата и бизнеса, ще обсъдят участниците на Конференцията „Образование от А до #. Иновативното училище“ на 17 юли от 10:00 ч., организирана от Economic.bg в партньорство с Новините на NOVA, Dir.bg и Kmeta.bg. Събитието ще се излъчва на живо в страниците на медиите във Facebook. 

Междувременно Economic.bg разговаря по някои от тези въпроси с Иван Господинов, който сред основателите на сдружение „Образование без раници“ и е участвал в стъпването на Khan Academy в България през 2012 г. За периода 2014-16 г. е бил учител на „Заедно в час“. Има магистърска степен по образователни науки в Единбургския университет, а сега пише докторантура в същата област.

– Г-н Господинов, какво трябва да бъде мястото на технологиите в образованието и от какви конкретно технологии имат нужда съвременните деца в клас?

- Мястото на технологиите в образованието трябва да е в полза на учителя. В добрия случай той е отлично запознат с предмета си и не просто пуска клипчета и препраща материали онлайн, а използва данни и инструменти за обратна връзка и предава страстта си и на децата. Има технологии, които се концентрират единствено върху ученика, но това често намалява качеството на преподаването. 

Иска ми се в бъдеще да не се гледа на технологиите като на средство за лесно самостоятелно учене, защото те вкарват обучаващите се в информационен балон, предлагайки им просто интересни за тях материали. YouTube, Facebook и останалите платформи реагират на база на потребителското поведение и връщат още подобни материали, завъртайки учениците в безкрайна спирала към пълно информационно затъмнение по други теми.

Образователните платформи трябва да имат холистични решения за учебния процес. В реалния свят не можеш да учиш само това, което ти е интересно, а в последните години технологиите ни карат да си мислим точно това.

Ролята на учителя е изключително важна, защото той трябва да може да погледне от по-обща перспектива и да прецени дали темите, които впечатляват детето днес, ще са му достатъчни да се реализира в собствените си интереси.

Да речем, че един ученик е запален по програмирането, но математиката не му е забавна – той обаче трябва да знае, че след някоя друга година тя ще му трябва. Технологиите трябва да започнат да разширяват кръгозора на интереси на учениците, вместо да ги връщат в потока от впечатляващо ги и опростено съдържание.

– Можете ли да дадете примери за инструменти, които биха могли да ангажират учениците с теми, чието изучаване не би могло да им даде моментално удовлетворение, но е важно, например за придобиването на базисни умения?

- Интересите на учениците трябва да са основата, на която да се стъпи в учебния процес, но не бива да се забравя, че ученето единствено според интересите е субективно. Какво означава да знам нещо?

Да имам собствени виждания, но и да се ангажирам с противоположните възгледи или твърдения, които не съвпадат с разбиранията ми. Учениците получават много информация от социалните медии и трябва да имат рефлекс да търсят и алтернативни източници, което е израз на медийната грамотност.

 – Как училищата гледат на образователните онлайн платформи? Има ли недоверие и подценяване, или напротив – все повече ги подкрепят и разчитат на тях? 

- Има голямо значение коя е платформата, защото те се различават по много показатели. Като цяло мисля, че учителите са отворени към преподаването с дигитални технологии, но и са все още критични към използването им заради контекста, в който се прилагат и опасността от по-ниски резултати. Въпреки това дистанционното преподаване се превърна в част от трудовата характеристика на учителя. 

В България има немалко платформи в сравнение с други държави, дори и по-големи и богати, след като още преди 7-8 години се започна с дигитализацията на образованието и създаването на съдържание на български език в платформи като TED Talks и Khan Academy. Подобни инициативи няма в Гърция, Северна Македония, Сърбия и Румъния. 

Ако всички деца в едно сегрегирано училище получат таблети, това ще им даде достъп до различни образователни платформи, но използването им няма да е на нивото в елитните гимназии. Проблемите на учениците са различни и те не могат току-така да се решат чрез стоене пред екраните. Справянето с трудности в писането и четенето изисква повече индивидуална работа, докато ученици от по-добри училища по-лесно се възползват от добавената стойност на технологиите.

Технологиите не са ефективни, когато не се прилагат както трябва или не се комбинират правилно. Например Khan Academy използва стъпаловиден принцип, помагайки на учениците да започнат от най-елементарното и да продължат да учат с подкрепата на учител, който следи за прогреса.

В комбинация с Google Classroom или MS Teams, това може да се превърне в много прецизен начин на преподаване – на базата на индивидуална обратна връзка, проследяване на напредъка и анализ на данни. 

– Интересът към ученето онлайн се забелязваше много преди началото на пандемията. Кога българинът започна да търси информация в интернет, а не в книгите и какво го провокира?

- Не мисля, че това важи само за българина. Предполагам, че този процес е започнал с Facebook, където информацията се разпределя според социалните контакти. На хората им е по-удобно да приемат информация, като се доверяват на другите и колкото повече го правят, толкова по-малка става нуждата им да четат голям обем от текстове. Ако еколог сподели материал в своята сфера, сме склонни да се доверим, че най-малкото той е отделил време да се запознае критично с него. 

По същия начин много деца не виждат смисъл да прочетат цяла книга, при положение, че могат да видят обобщението й в интернет. А обичащите да четат се възползват от предимствата на виртуалното пространство, като намират недостъпни допреди години книги, благодарение на улесненото търсене.

От една страна децата са свикнали с много фрагментиран начин на представяне на информация, което превръща четенето в неестествен процес за разлика от гледането на клип, но от друга страна можем също да кажем, че книгите може би не са част от ежедневието на семействата им. В момента много ясно си проличава в класните стаи в кое семейство се чете. 

Искам да кажа, че не е задължително технологиите да са повлияли на хората при вземането на решение дали да четат по-малко книги. Вероятно липсата на навици е оставила някои по-назад от други и те се придържат към съдържанието в интернет. 

– По какво се различават днешните ученици от предишните поколения? 

- Днешното поколение е израснало изцяло в интернет и мисля, че това е разликата. За нас липсата на мрежа не е нещо немислимо, защото ние още помним периода преди нейното откриване за разлика от по-младите. Те стават нервни или недоволни, защото губят нещо, което цял живот са имали за даденост. Проблемът в случая е, че не усещат как интернет се променя през последните години. 

Преди той не събираше данни за потребителите и те взаимодействаха с него по различен начин. Ако ми трябваше информация, щях да започна търсене по форуми и този процес щеше да ми коства много време.

Днес Facebook събира данни за онлайн поведението ни, които са пряко свързани с това как разбираме другите, как учим, какви емоции изпитваме и какво ги провокира. Информацията вече сама ни намира чрез алгоритмите.

Проблемът е, че учениците много лесно се подвеждат по съдържанието в интернет, решавайки, че е истина просто защото е там, без да се замислят, че тази информация ги е припознала като таргет група и те трябва да се опитат да излязат от информационния балон, в който са попаднали. 

Днес учениците се хващат много лесно за теоретични и идеологически разбирания без да имат нужните познания и капацитет да осмислят материята. Много е лесно за един подрастващ да прочете няколко статии и да реши, че е комунист, капиталист, анархист или каквото си пожелае, и когато си го науми, информацията ще започне да го търси сама.

Интернет ни отдалечава от възгледи, които се различават от нашите и в последствие се отдалечаваме изобщо от възможността да опознаем различните възгледи, камо ли да ги съпоставим и осмислим критично.

– Експертите наричат случващото се в момента дигитална революция. Мислите ли, че принудителните иновации, които настъпиха в сектор образование, ще доведат до трайни промени в бъдеще? Какви са рисковете от връщане към статуквото? 

- Мисля, че е рано да се говори за дигитална революция, защото дори в много европейски държави като Германия, Великобритания и Испания дигиталното обучение беше сведено до домашно училище, т.е. в началото на седмицата получаваш имейл с материала за следващите 5 дни и когато намериш време учиш и пращаш домашните.

Това, че на всички им се наложи да използват технологиите, за да се проведе някаква форма на дистанционно обучение, не означава, че се е състояла дигитална революция, но можем да очакваме такава, ако технологиите започнат да предлагат нещо повече, например допълнителни инструменти за управление на съдържание и анализ на резултатите от учителите.

Много от уменията, които учениците трябва да имат са невъзможни за проверяване от компютър. Дори и да кажем, че най-оптимистичното обещание на технологиите е да създадем всезнаещи роботи, които да обучават учениците, един ученик никога няма да може да има робот за пример за подражание.

В Khan Academy например можем да усвоим математиката и точните науки, но по философия един тест с избираеми отговори няма да даде достатъчно информация за нивото на ученика и учителят трябва да се намеси.. Както дори и да се провеждаме дискусии онлайн, те няма как да са сравними с присъствени дискусии. 

Не само България, ами целият свят не е готов за дигитално образование и не става въпрос само за уменията на учителите, но и на учениците. Правим грешка, като си мислим, че поколението, което е израснало с технологиите, се справя добре с тях.

Всъщност те ги използват предимно за развлечение и им липсват работни навици. За съжаление, днес те виждат в случващото се най-вече възможност за по-лесно преписване. За да не бъдат средство за отбиване на номера, дигиталните инструменти трябва да обръщат повече внимание на нуждите на учителите. 

Образователните технологии трябва да представят една подкрепяща среда за учениците, в рамките на която преписването е обезсмислено. Подобна среда има в Khan Academy, защото платформата насочва учениците и им помага, докато не усвоят напълно дадено умение. В крайна сметка сами трябва да си разширят знанията. Опитите за преписване отнемат повече време от самото справяне с материала и стават нерационални за учениците. На този принцип работят и добрите образователни системи като финландската. 

– Имаше ли ръст в използването на платформата на Khan Academy по време на социалната изолация? Бихте ли споделили данни за България и други държави? 

- За последните 4 месеца в България сесиите се увеличиха с 356%, спрямо същия период на миналата година, а новите потребители се покачиха с 215%. Продължаваме да наблюдаваме растящ интерес на потреблението. Очакваме другата година този растеж да се окаже устойчив и учителите, които са я използвали през пандемията да продължат да ѝ се доверяват и в бъдеще. 

– А какво съдържание (тематично) привлече най-голям интерес – отново в България и пример от други страни? 

- В Khan Academy липсват материали по български език и литература, българска история и българска география, заради това интересите при нас са най-вече в областта на математиката и програмирането.

Потребителите прекарват все повече време в изучаване на материали за точните науки, но в областта на математиката оставаме най-силни, заради добрия софтуер, който използваме за генериране и проверка на задачи. 

– С какво се отличават учителите в онлайн платформите от тези в конвенционалните образователни институции?

- В образователната сфера не се прави много разлика между онлайн и офлайн учител. По принцип учител от онлайн платформа е много широко понятие, защото в YouTube има много такива, които не са задължително учители в училище.

В България обаче няма такива учители. Като цяло обаче най-голямата разлика е, че преподаващите в училищата са обвързани с учебната програма, докато тези в интернет сами избират темите и съдържанието, което да предложат. Това им позволява да мислят за иновативни подходи, докато учителят в клас внимава за много неща и не оставя учениците да се оправят сами с тях. 

В идните 3-4 години в България ще се създава много ново безплатно дигитално съдържание и ще се качва в платформата на Министерството на образованието от учители, като ще им се заплаща за тази дейност. 

– Видео уроците позволяват неограничен достъп до съдържание. Мислите ли, че те ще сложат край на присъствените занятия – може ли класната стая да изчезне като социален феномен в някакъв момент? 

- Не си представям такова бъдеще, защото много от нещата, които учениците трябва да усвоят, не са въпрос на достъп до съдържание в интернет, а по-скоро опират до комуникацията с хора. Ученето е свързано със социалните ни умения и това, че виждаме как реагират другите допринася за качеството на процеса. В платформите това не е така, дори бих казал, че ученето там само по себе си е асоциално, защото получаваме информацията, но не я дискутираме с никого. 

Има и други недостатъци в дистанционното образование. Няма как да се асистира на едно малко дете, което се учи да пише. В класната стая учениците могат да наблюдават връстниците си, както и да се учат взаимно.

При дистанционното обучение учителят не може да проследява учебния процес по същия начин и му отнема повече време установяването на резултатите от часа. Това прави ученето по трудно за ученици, които разчитат учителят да им е в директна и моментна подкрепа.

От друга страна, мисля, че предложението до 20% от уроците да се провеждат дистанционно по желание на училището, е страхотно и ще доведе до по-добри резултати, защото залага на самостоятелното учене – нещо, което не е много заложено в България. Ако в бъдеще се намери добър баланс, голяма част от пространствата в образователните институции ще престанат да съществуват в сегашния си вид.

Представям си го по-скоро като работилници. Например по литература да няма кабинет, а библиотека, която допълнително да въвлича децата в любовта към четенето. Учениците в бъдеще ще продължат да получават голяма част от информацията чрез интернет, но класните стаи ще предоставят една среда за учене, която не може да замени чрез нито едно виртуално преживяване. В момента класните стаи не са чак толкова интересни. 

– Каква ще е ролята на учителя в 21 век? И наблюдавате ли промяна в мисленето и нагласите за професията в България? 

- Все повече хора решават да станат учители и го правят с желание. Днес професията ни вече се възприема много повече като мисия за новите учители, отколкото преди 10-15 години. Учителите не просто искат да предават знанията си, ами и виждат общественият проблем в българското образование и имат амбицията да участват в разрешаването му.

Забелязвам, че за по-младите парите вече не са чак такъв отказващ фактор. От една страна, може би защото намират личностно удовлетворение в това, че допринасят за развитието на обществото, а от друга, защото заплатите се повишиха. 

Ролята на преподавателя в 21 век не е изяснена изцяло, но мисля, че той трябва да опознава много добре учениците и да бъде почти научен експерт по предмета си. Грешка е да се мисли, че той не трябва да е толкова навътре в областта, която преподава. Ако приемем, че образованието се подобрява, то ние ще се нуждаем все повече силно подготвени по предмета си учители.

Те трябва да знаят повече от това, което пише в учебника, да разбират подробно материята и да могат да отговорят във всеки един момент на учениците си, защо нещо е важно да се учи – да могат не просто абстрактно да го обяснят, а да го свържат с личността и живота на учениците. За това се изисква много широко и актуално познание. 


Сега фокусът на света е към дигиталните умения, но след даден период те ще станат недостатъчни и ще се обърнем към основната научна и критична грамотност. Очевидно медийната грамотност не е достатъчна, за да компенсира научната неграмотност на информиращите се единствено от интернет. Учителите на 21-век ще преживеят няколко смени на парадигмата на образование и моето предчувствие е, че дори след 10 години понятия като медийната грамотност и емоционалната интелигентност ще се забравят и просто ще се влеят в по-общи разбирания за критично и научно мислене.

 Там им е мястото в крайна сметка – в момента ние се опитваме да учим на парче неща, които са нужни за успешната реализация на пазара на труда, но, ако целта на образованието е изграждането на интелигентни и свободни индивиди, на тези умения трябва да се гледа по-холистично.

– Каква е визията за бъдещето на образованието според сдружение „Образование без раници“? Колко и какво ви дели от реализирането ѝ?

- Ние искаме всяко едно училище да е способно да се променя постоянно, като това включва и частична дигитализация. На първо време предоставяме среда, която може да се използва за онлайн обучение и помага на учителите да споделят съдържание с учениците си, благодарение на инструменти, които им позволяват да имат пълен поглед върху усвоените знания. 

Помагаме на учители да използват Khan Academy в комбинация с десетки с други безплатни инструменти, както и тези на Google и Microsoft. Работим за да открием къде са ползите на умните машини и къде те са излишни. Малко по-малко се превръщаме в организация, която подпомага цели училища, а и все повече имаме повод да споделяме идеи с МОН в тази посока.

В бъдеще искаме и други образователни платформи като Duolingo и The school of life да стъпят в България.  Искаме да дадем своя принос в изграждането на модел на дигитално обучение, който да е разработен за България, а не да е лекомислено внесен отвън.

Единственото, което не ни достига е финансиране. В последните години дигиталната учебна среда в България показва все повече учители, които задават тенденции и създават местни добри практики.

България е една от малкото европейски държави, в които дистанционното обучение бе нещо много повече от модела за “домашно обучение” и това със сигурност ни даде допълнителна преднина. С това искам да кажа, че още за следващата учебна година има български учители, които могат съвсем спокойно да обучат немските или испанските си колеги.

България