Костадин и Милена Господинови са хореографи и са една от общите номинации във второто издание на проекта "40 до 40". През 2005 г. те създават клуб по български народни танци "Чанове" с желанието да дадат възможност на повече българи да се докоснат до българския народен танц. Клубът има филиали в осем български града - София, Варна, Бургас, Русе, Пловдив, Стара Загора, Елин Пелин и Чирпан. През 2007 година участват в създаването на първия по рода си видео „Самоучител по български народни танци", реализиран в две части.През 2008 година, заедно с horo.bg поставят началото на традиционния общобългарски събор на любителите-хороигралци „Празник на хорото", който се провежда в Албена. През 2010 година, създават първото българско фолклорно онлайн радио "Чанове", което свири само българска народна музика. Година по-късно заедно с horo.bg създават първата българска Хоротека - денонощна фолклорна дискотека „Клуб на Хорото". Тяхната последна инициатива стартира през тази година, когато създават и "Клуб по балкански народни танци", за първи път в пет български града.
За магията на българските народни танци, за бъдещите предизвикателства и идеи, за постигнатите успехи, разказват Милена и Костадин Господинови в интервюто си за Дарик радио.
Как създадохте клуба през 2005 година и как се стигна до сега, когато имате филиали в толкова български градове ?
Милена Господинова: През 2005 година двама ентусиасти, аз и моят съпруг Костадин създадохме клуб „Чанове". Идеята беше да разпространим българския фолклор и в частност българския народен танц - българското хоро - сред българите. Идеята беше да се почувстват горди от своите традиции, корени, да познават своя фолклор като цяло.
Разкажете ни малко повече за вас.
Милена: Ние се занимаваме с български народни танци цял живот, това сме и учили. Завършили сме средното си образование в тази сфера, както и висше по „Българска народна хореография". След като приключихме професионалния си път като танцьори, започнахме да обучаваме деца. Решихме, че има смисъл да преподаваме български народни хора и на възрастни - тези, които са пропуснали да танцуват в детски ансамбъл, но много им се иска да могат да танцуват български хора. Така създадохме клуба за всички любители на българския фолклор.
Колко човека са минали през клуба ?
Костадин Господинов: Не мога да споделя точна статистика за това колко човека са минали през клуба до сега, но мога да кажа колко го посещават в момента. Това са средно на месец около 2000 души.
Какви са хората, които идват и каква е възрастовата граница ?
Костадин: Различно е. Сега пуснахме група за деца от 5 години, а най-възрастния ни участник е Владо, той е в София и е на 76 години. В началото средната възраст на посетителите на клуба беше 40 - 45 години, а сега е паднала на около 30 години.
Това е много хубава новина. Защо според теб хората идват ?
Костадин: В началото си мислехме, че можем да се сравняваме с фитнеса, т.е. самото натоварване не е по-малко и един вид участниците да го възприемат като спорт. Може би има и такива хора. В годините осъзнахме, че цялата тази глобализация може би провокира този лесен начин българина да се запази. По-трудно е да засвириш на даден инструмент, отколкото да влезеш в залата и да изиграеш едно българско хоро.
Мислите ли, че българското хоро изчезва, за сметка на по-популярни танци - салса, меренге, бачата ?
Милена: Не, точно напротив. В последните години все по-голям става интересът към българските народни танци. Тази форма на преподаване - клубната форма - се разпространи из цяла България. В момента почти във всеки град има такива школи за хора, които след работа или в събота и неделя, учат български фолкорни танци. Така се разтоварват, зареждат се, намират нови приятели и се чувстват наистина повече българи.
Къде можем да играем хоро извън залата? Сякаш не останаха много други възможности.
Костадин: Има къде. Все още има събори из България, както и сватбите, които си остават винаги една голяма сцена. Както се създадоха клубове по български народни танци, така се създадоха и фестивали за тях - един вид надигравания, в които може да се участва. Нещо, което сме направили и се гордеем е Хоротека - домът на хорото, където всеки може да танцува всяка вечер. Това е едно прекрасно заведение, в което човек може да отиде, да разпусне, да танцува български народни хора и да слуша българска народна музика.
Разкажете ни за онлайн радиото „Чанове", което излъчва 24 часа в денонощието само българска народна музика.
Милена: Радиото е една от нашите идеи и реализирани проекти във времето. Направихме го по случай петгодишнината на клуб „Чанове". С тази идея не само българите в България, но и тези в чужбина имат как да послушат любимата си народна музика. Наистина в момента радиото излъчва само музика. Получаваме много e-mail -и от хора, които с удоволствие слушат това радио.
Колко ви остава до изпълването на 40 години ?
Костадин: 5 и половина години, ако трябва да бъда точен.
Милена: И на мен ми остават 5 години.
Костадин, например ти как гледаш на тази граница и означава ли за теб нещо цифрата 40 ?
Костадин: Ами да. Числото говори само за себе си. За мен е една закономерност. Знаем всички, че в християнството числото 40 се среща често- 40 дни, след като се роди дете, 40 дни при покойниците. Дори това, че при 40 градуса медът губи своите качества. От друга страна до 40 години човек може би порства. Казвам може би, защото не на всеки се случва.
Ще ви помоля да продължите следните изречения.
Най-ценният урок от родителите ми е...
Костадин: Може би да се боря до край, т.е. да довършвам нещата до край.
Изпълняваш ли този урок ?
Костадин: Опитвам се. С някои успявам, а с други не. От професионална гледна точка - успявам, в семейтсвото се старая и се надявам да успявам.
Милена: За мен най-ценният урок от родителите ми е, че няма невъзможни неща. Ако човек силно иска да постигне нещо, вярва в него и се бори за него, то ще се случи. С труд, постоянство и вяра, всичко е постижимо.
Ако имаше филм за мен, той щеше да се казва...
Костадин: „Гората". За мен това е България на Балканите - гората, планината, природата изобщо. Но гората ме влече.
Остава ли ви време да излизате сред природата ?
Костадин: Да, излизаме заедно, с децата ни, с приятели. Аз съм страстен риболовец, запален съм по карането на каяк в язовири, море и т.н. От 6 месеца се опитвам да бера гъби, за сега съм жив. С това искам да кажа, че сред природата се зареждам, това е моето магнитно поле.
Милена: Може би филмът за мен щеше да се казва „Една българка". Аз се учвствам такава и се гордея, че съм българка.
Успехът за мен е...
Милена: Разбирането за успех на всеки е различно. Аз смятам, че когато човек е удовлетворен от това, което е постигнал в живота си, независимо в личен или професионален план, значи той е успял. Но за мен успех също означава, когато вляза в залата и видя как хората танцуват, как чувстват българското хоро - това е един успех. Независимо какъв успех мислиш, че си постигнал в живота си, предизвикателството е да постигнеш следващия. Да намираш винаги начин да си поставиш нови цели, да реализираш нови идеи.
Костадин: За мен успехът е щестие. След като знае, че е направил нещо от нулата, успее да го завърши и това нещо има резултат, човек се чувства щастлив.
Определяш ли чие щастие - твое, на близките ти, на хората, които идват в клуба ?
Костадин: Общо за всички. За всеки човек е различно. За мен моето лично щастие е моето семейство. То е на първо място - съпругата ми и милите ми 3 деца. Щастието е, че имам една от най-хубавите професии в България, т.е. занимавам се с изкуство, с танци и то български народни. Заедно със съпругата ми сме постигнали през последните години страшно много. Това е нашето щастие. Научили сме много хора да танцуват, т.е. когато са влезли в залата и не са знаели кой им е десен и ляв крак, в момента тези хора танцуват прекрасно.
Спомняш ли си кога за първи път влезе в залата, кога започна да танцуваш народни танци ?
Костадин: Във физкултурен салон, бях в първи клас, когато дойдоха хореографи, които правеха прослушване. С един от тях имам възможността да работя и днес в клуб „Чанове", казва се Кирил Кирчев от гр.Чирпан. На прослушването ни караха да танцуваме ръченица, право хоро и харесаха мен и други деца. Така започна моето развитие като танцьор.
Вярвам във...
Милена: Вярвам в много неща. Вярвам в истинските човешки ценности и добродетели. Истински вярвам в любовта, добрината, честността, че най-хубавото нещо, което може да се случи на човек са децата. Вярвам в добрите приятели, добрите намерения, в усмивките на хората.
Костадин: Аз много вярвам в хората. Много съм доверчив и вярвам на всеки един човек, който застане пред мен.
Оправдават ли ти доверието ?
Костадин: Не всички естествено. Хората, с които работя са ми на първо място най-добрите приятели във времето от 6-годишен до сега. Имаме много добри приятелства с колеги от различни състави, където сме танцували с Милена. Голямо щастие е, че ние успяхме да работим с приятели, а не с хора, които не познаваме и те първа трябва да опознаваме. За наше щастие нещата вървят добре с нашите колеги, приятели и най-вече с нашия екип.
Като малък/малка исках да...
Милена: Исках да тазнцувам на големите сцени и до някъде сбъднах тази си мечта, като професионален танцьор.
Костадин: И аз исках да танцувам.
Продължаваш това да искаш, нали ?
Костадин: Продължавам. Може би вече не съм в такава форма, в каквато бях преди 5-6 години, но продължавам, влизам в залата, водя репетиции.
Отношението на децата ви към танца какво е ?
Костадин: Децките групи, които стартирахме от 1 ноември, направихме точно заради тях. Ние имаме 3 деца. Записахме големият ми син Калоян сега на танци. Питах го дали иска и той каза „да". Няма да го правя танцьор на сила. За мен танцът и изобщо изкуството е възпитание. И искам да е в залата, искам да научи нещо. Според мен децата трябва да се занимават с изкуство, спорт. Другите ни деца са много малки все още, за да имат мнение.
А сега на къде?
Милена: Продължаваме да реализираме своите нови проекти. В момента те са два. Единият е с деца, където идеята е те да изучават български народни хора. Другият е създаването на школа за изучаване на балкански народни танци. Това беше голямо предизивкателство, защото и ние трябваше да изучим и да се запознаем с фолкора на съседните държави. Беше ни изключително интересно и този проект ни отне доста дълга подготовка. В момента сме стартирали този проект в 5 от градовете, в които имаме школи. Радва се на добър интерес и се надявам в последствие да го развием още повече.
Била съм сред български общности в чужбина, където водени само от любовта си към българския народен танц, напълно самодейно, те организират участия с български народни танци.
Милена: Ние тази година направихме 2 такива семинара във Виена и Хага. Имаше много българи с огромен интерес и желание да научат някое българско хоро. Смятаме да продължим в тази насока.
Друго нещо, което създадохме, и е полезно в тази посока, е самоучителят за български народни танци. Създадохме го заедно с нашия приятел и съдружник Борислав Славов. През 2007 година излезе първата му серия. Той е за всеки, който има желание, но няма време или живее в чужбина и няма възможност, да научи 40 от най-популярните български хора.
Кое е основното българско хоро, което всеки българин трябва да знае според вас ?
Милена: Ние започваме с право хоро. То е най-популярното българско хоро и се танцува по всякакви поводи. Смятам, че с него и Дунавско хоро може да се започне.
„40 до 40" отличава хора, които променят средата около себе си. С какво вие смятате, че променихте средата около себе си ?
Милена: Не знам дали сме променили, но смятам, че допринесохме за усещането на хората, които танцуват при нас. Смятам, че допринесохме да има промяна в отношението на българина към българския народен танц. Промяната е и в това, че с българските народни танци се повдига едно чувство на патриотизъм в хората, които танцуват и гордост от това, че са българи.
Какво мислите за обществото „40 до 40", защото в никакъв случай не е класация ?
Костадин: Аз бях изненадан наистина. Успехът не е само мой, той е и за хората, с които работя, моето семейство и най-вече на съпругата ми Милена.
Този отговор е сякаш естествен за човек, който се занимава с танци. Това не е изкуство за сам човек и без останалите е безсмислено. За това възприемайте „40 до 40" като един танц, едно хоро.
Костадин: Много се радвам, че сте предприели този формат, да изберете тези хора, защото наистина българите имат нужда от пример. Да се покаже, че нещата да се случват и тук, в България, и че трябва да бъдем малко по-силни.
