Демокрацията, а не терорът, дава тласък на политическия ислям
Демокрацията, а не терорът, дава тласък на политическия ислям / снимки: BGNES

Шест години след атентатите от 11 септември политическият ислям е във възход в целия мюсюлмански свят. Изненадващото е, че това се случва по демократичен път - не чрез бомби, а чрез изборни бюлетини. Оказа се, че демокрацията не е противоотровата за ислямистите, както наивно смятаха навремето неоконсерваторите.

Нападенията на САЩ в Афганистан и Ирак получиха категоричен отговор от гласоподователите в държавите, в които на мюсюлманите беше дадено правото на вот. В Ливан, Иран, Ирак, Палестина, Пакистан, Египет, Турция и Алжир те масово гласуваха за религиозни партии - както никога досега не бяха правили. Там, където правителствата бяха най-тясно свързани със САЩ, беше отбелязан възход на политическия ислям.

След 11 септември западната журналистика се концентрира главно върху терористичните групи, джихадисти и атентатори-самоубийци. Въпреки че все още съществува реална опасност от насилие, тези коментатори, които сравняваха това, което с неразбиране наричат "ислямофашизъм" с нацизма, страдат от хистерия. Разликите в относителната мощ и във военните възможности са твърде големи, за да бъде възможно такова сравнение, а аналогиите, които неоконсерваторите правят с Втората световна война са очевидно погрешни. Бомби ще избухват дотогава, докато Западът не прекрати своята намеса в мюсюлманския свят.

Невинни британци ще загиват в ужаса на джихада дотогава, докато Великобритания не оттегли подкрепата и участието си в незаконните войни на Джордж Буш. Това обаче не означава, че ще бъдем нападнати, нито че Европа ще бъде демографски погълната, както твърдят северноамерикански анализатори като Марк Щайн. Мюсюлманите ще съставляват не повече от 10 процента от европейското население до 2020 година.

Концентрирайки се върху кървавата свещена война, може би пропускаме основното. Защото ако неизбежното завладяване на Западна Европа от ислямистите е един мит, същото не може да се каже за ислямския свят. Недодяланата и брутална политика на САЩ в Близкия изток предизвика революционни промени, като радикализира дори най-умерените настроения. В резултат на това, статуквото, установено още през 50-те години на миналия век, беше нарушено.

Типичен пример е Египет. На последните избори през 2005 година членовете на уж забраненото Мюсюлманско братство, се явика като независими кандидати и увеличиха броя на депутатите си от 17 на 88 в 444-членното народно събрание. Това е петкратно увеличение, въпреки съобщенията за изборни измами, извършени от страна на управляващата Националнодемократическа партия на президента Хосни Мубарак. Братството, което от дълго време отрича насилието, в момента е основната опозиционна сила в страната.

Цифрите в Пакистан са поразяващо сходни. Религиозните партии в страната преди са печелели само незначителна част от гласовете. Промяната започва след началото на американската мисия в Афганистан. През октомври 2002 година десният съюз на религиозни партии - Мутахида Маджлис-е-Амал (ММА), спечели 11,6 процента от гласовете, като по този начин увеличи двойно своето представителство в парламента. Партията постигна изборна победа в двете провинции на границата с Афганистан - Белуджистан и Северозападната гранична провинция, където сформира ултраконсервативни и проислямистки правителства. И ако последните избори превърнаха ММА в сериозен фактор, то сега съществуват опасения, че тя може да се окаже най-облагодетелствана от настоящата криза в Пакистан.

Администрацията на Буш обяви през 2004 година, че насърчаването на демокрацията в Близкия изток ще бъде основна външнополитическа задача на страната през втория мандат на президента. Широко разпространено виждане, не на последно място във Вашингтон е, че тази политика се е провалила. Все пак американската външна политика успя да настрои мюсюлманското обществено мнение срещу корумпираните монархии и прогнилите националистически партии, които управляват региона от 50 години. Иронията в случая е, че вместо да се насочат към либерални светски партии, както предричаха неоконсерваторите, мюсюлманите застанаха зад формации, които най-открито се противопоставят на агресивната намеса на САЩ.

С други думи, религиозните партии дойдоха на власт поради причини до голяма степен несвързани с религията. Религиозните партии, като открити и недвусмислени противници на американската политика в Близкия изток - каквито не са Мушараф, Мубарак и Махмуд Абас - се облагодетелстваха от легитимния мюсюлманския гняв.

Той беше предизвикан от хилядите жертви в Афганистан и Ирак; от начина по който Съединените щати си затварят очите за ядрения арсенал на Израел и колонизирането на Западния бряг; от ужасите в затвора Абу Гариб и стотиците мюсюлмани, хвърлени без съд в мрежата от центрове за мъчения, която САЩ поддържа по цялото земно кълбо; и от ислямофобската реторика, която продължава да се излива от Буш и обкръжението му във Вашингтон.

Още повече че бедните, с право или не, гледат на религиозните партии като на защитници на справедливостта, почтеността и справедливото разпределение на благата. Това обяснява например силното представяне на Хамас срещу очевидно прогнилото от корупция движение Фатах на изборите в Палестина през 2006 година. Резкият възход на Хизбула в Ливан също не стана заради ненадейна поява на обич към законите на шериата, а заради Хасан Насрала, лидера на Хизбула, известен като човека, който нанесе поражение на Израел и който осигурява медицински и социални услуги за хората в Южен Ливан, точно както Хамас прави в ивицата Газа.

Обичайният отговор на САЩ, когато спечели "погрешната" партия, е да оттегли натиска си за демокрация. Такъв беше случая не само с изборната победа на Хамас, но и в Египет - след силното представяне на Братството на изборите Съединените щати престанаха да настояват пред Мубарак за демократични реформи. В резултат, много от видните активисти и бизнес-спонсори на Братството, включително и опонентът на египетския президент на изборите, са в затвора, без Вашингтон да реагира на това.

Въпреки това при скорошното си посещение в Египет се убедих, че навсякъде цари усещането, че политическият ислям е пуснал здраво корени и е фактор, с който всеки ще трябва да се научи да живее; американският отговор беше станал почти неуместен. Дори коптите (местно християнско малцинство, бел. прев.), протягат ръка на Братството. Юсуф Сидхом, издателят на водещия коптски вестник, коментира въпроса така: "Те няма да си отидат. Трябва да започнем диалог, да си изясним техните позиции и да сложим край на взаимното недоверие"

В действителност и ние, подобно на коптите, ще трябва да намерим някакъв начин да съществуваме съвместно с политическия ислям. Да се преструваме, че ислямистите не съществуват и че няма да водим диалог с тях, не е решение. Единствено чрез открит диалог ще открием тези, с които да можем да си сътрудничим и да започнем да поправяме щетите, които англо-американска политика, в разрез със собствените си интереси, е нанесла на региона и на западното влияние в него след 11 септември 2001 година. (БТА)