Утре, 16 юли от 10.30 часа на пл. „Свобода” ще се проведе поклонение и поднасяне на венци и цветя по повод 138-мата годишнина от Освобождението на Севлиево от Османско владичество.
Община Севлиево кани жителите на града да отдадат своята почит пред подвига на героите.
Спомен за Освобождението
138 години ни делят от паметните събития през лятото на 1877 г.. Помним и разказваме отново, за да съхраним спомена за Освобождението на нашия град. На 7 юли един от руските разузнавателни отряди, полуескадрон, командван от корнет Тулешко достигнал височините северно от Севлиево.
Конниците прекъснали телеграфните жици, влезли в града, завзели телеграфната станция и се отправили към новия конак. Смаяните заптии предали оръжието си. Управлението на града било възложена на смесена комисия от българи и турци, оглавявана от уважавания севлиевски гражданин Иванчо Хаджиангелов.
Новината се разнесла бързо и за кратко време около хусарите се струпала голяма група развълнувани българи.
Петър Пешев, брат на обесения година по-рано председател на Севлиевския революционен комитет, описва в своите спомени този вълнуващ момент : “… Ний посрещачите, зашеметени от изненадата и от радостта, стояхме в захлас, безмълвни, не знаейки как да поздравим. Обаче, братовчедът ми, който бе живял няколко години в Букурещ, се окопити и се провикна : “Викайте: Здрасти, братушки!”.
Насъбралите се вече голямо множество, ние подехме тоя вик и повтаряйки го многократно и многогласно, поведохме освободителите из града.”
Ударили клепалата на двете църкви, групата на приветстващите българи непрекъснато се увеличавала. Описание на тази прочувствена картина намираме отново в спомените на Пешев: “… Всеки се притискаше до тях да ги види и да им се порадва, да се допре до тях или до конете им, да чуе руска дума, да изкаже с някой жест благодарността си. Сълзи от радост блестяха у мнозина!”.
Всички вярвали, че Освобождението е настъпило и обсипвали конниците с цветя. В преписка върху църковна книга севлиевски летописец отбелязва: “1877 юни 15 ден. Мина Дунавът руската войска на Свищов, а на Севлиево стигна на 25 юни. Освобождение на България”.
Като преминали тържествено по централните улици, русите и техните посрещачи се установили на площада до Часовниковата кула, където била сложена трапеза. След кратката почивка малкият конен отряд се оттеглил по пътя за Търново, изпроводен от севлиевски младежи.
Развълнуван от преметнатия през рамото му венец, корнет Тулешко обяснил, че на следващия ден в Севлиево ще пристигне друга войскова част, която ще поеме охраната на града. Сутринта на 8 юли, цялото българско население излязло по шосето за Търново, за да посреща освободителите.
Целият ден преминал в очакване, но руски войски така и не се появили. Така било и в следващите няколко дни. Турците в града започнали да се съвземат от изненадата и уплахата. В петък от минаретата на джамиите духовниците призовали правоверните от града и селата да излязат с оръжие срещу неверниците, дръзнали да се противопоставят на султанската власт.
По-видните българи тревожно търсели изход от надвисналата опасност. Било решено да се изпрати делегация при великия княз в Търново, която да моли за неотложна помощ. Рано сутринта на 2 юли /ст.стил/ делегацията заминала за Търново, като за по-сигурно се разделила на две групи, които се срещнали около Балван. В селото се била установила сотня от 30-ти Донски казашки полк, водена от есаул Иван Филаретович Антонов.
В Търново Главнокомандващият Николай Николаевич ги приел благосклонно и наредил на Александър Василиевич Верещагин да замине с полусотня владикавказки казаци за Севлиево и да спаси града от разграбване и унищожение. Още на разсъмване на 15 юли Верещагин потеглил с отряда си, придружен от севлиевската делегация.
В Балван той потърсил разквартируваната там конна част на есаул Антонов, но разбрал, че тя вече се е отзовала на молбата на отчаяните севлиевци. Както пише самият Верещагин в спомените си, останалия път до Севлиево те изминали с ускорен ход, на места даже и в галоп. Малко преди града били посрещнати от двама българи на коне, които отдалеч ги призовавали : “Напред, напред! Башибозук и черкези дойдоха! Молим ви!”.
Есаул Антонов с полусотнята си вече бил посрещнат от разтревожените българи на моста на р. Росица, а от запад към града настъпвала огромна турска сила. Антонов наредил на войниците си да заемат позиции, всички българи, годни да носят оръжие да се присъединят към тях, а останалите да изкарат коли и добитък в края на града и да се струпат около тях, за да заблудят нападателите.
Когато Верещагин с частта си стигнал до Севлиево, посрещнали го българи с молба да побърза: “ До самия град през река Росица минава мост. Мъже, жени и деца ни срещнаха с викове и вой и ни сочеха с ужас към страната на противника. В самия град към нас се присъединиха въоръжени българи на коне, така че като излязохме на равнината представлявахме доста внушителна сила”.
Равнината на запад от “табиите” – стария окоп, който някога защитавал града от кърджалийски и даалийски нападения, била осеяна с кръстци ожънато жито, а между тях се сражавали ожесточено конници и пешаци. Срещу петдесетината войници на Антонов настъпвал близо две хиляден башибозук, събран от турските селища между Ловеч и Севлиево.
Антонов посрещнал с радост пристигащата помощ, тъй като включилите се в боя българи не можели да окажат достатъчна съпротива поради липсата на оръжие и опит. Двамата командири обсъдили положението и решили да поведат обединените конни части в атака, въпреки голямото числено превъзходство на противника.
Стратегията им се оказала правилна, защото башибозуците и черкезите вече били изплашени, като смятали, че е пристигнала голяма войскова част. Скоро сражението се превърнало в преследване, продължило чак до хълмовете зад село Кормянско. Надвисналата над града опасност била отстранена.
След сражението Верещагин и Антонов направили преглед на своите части. Установено било, че е убит един и са ранени трима руски войници, а противникът дал около двадесет души убити.
Още на полесражението били определени храбреците, които да бъдат представени за награждаване. Дължимото било отдадено и на есаул Антонов, който проявил такава съобразителност и храброст в сражението, че получил преклонението и възхищението на благодарните севлиевци и бил отличен от Главното командване на руските войски с Георгиевски кръст за храброст за защитата на Севлиево.
Завръщането в Севлиево се превърнало в триумфално шествие. Ето как описва Верещагин този радостен момент: “ От града срещу нас на цели две версти са се изсипали всичките жители от децата до старците. Възторгът им е неописуем. С викове: “Да живее цар Александър! Да живее княз Николай!” те целуват не само моите и на Антонов ръце, но даже и стремената на казаците.
Мъжете ни поднасят стомни с вино, жените и девойките слагат на казаците и на шиите на конете венци, пъхат цветя в ръцете им. Аз се намирам в някакво опиянение, даже не управлявам коня, тъй като и двете ми ръце са хванати и обсипвани с целувки. Навсякъде възторг и ликуване.
Купчина различно ядене – агнета, опечени цели на огромни тави, гъски и кокошки с различни подправки са наредени на земята в два реда, освен това съдове с вино, ракия и мляко, купчини ечемик и цели купи сено очакваха нашето пристигане.”
Още вечерта след боя двамата командири изпратили донесения до своите части и до главнокомандващия Николай Николаевич за положението в Севлиево. Около града били поставени постове от войници, а по улиците била разположена охрана от местни жители.
За да не се допуснат размирици още през деня били арестувани и затворени в конака по-видните турци. Със зората на 16 юли в Севлиево настъпил първият свободен ден след вековното турско робство.
Автор: Ивета Миленова, Исторически музей - Севлиево
