394 г. се състои битката при Фригид. Източноримският източноримският император Теодосия разгромява франкския генерал Арбогаст и обединява Римската империя за последен път.
Флавий Теодосий, още известен също като Теодосий I Велики, е римски император от 379 до 395 г. Роден е през 347 г. в Испания във видно иберийско християнско семейство и става ревностен привърженик на ортодоксалното християнство. Баща му Флавий Теодосий е изтъкнат военачалник, екзекутиран през 376 г. по заповед на императора в резултат на придворни интриги.
След катастрофалната битка при Адрианопол (Одрин) през 378 г. Теодосий е извикан в Сирмиум от западноримския император Грациан, който го определя за командващ на римските войски в Тракия, след което го обявява за съимператор на изтока. Новият император успява с огромна находчивост да се справи с готската опасност и умиротворява Балканските провинции.
Основно средство на политиката на Теодосий I е сключването на т.нар. foedus, договори, според които пришълците стават федерати - запазват своята относителна автономия, но са задължени да служат на империята като спомагателни бойци. Те официално получават правото да останат в земите около Дунав, което отстъпление от дотогавашните принципи на римската политика, породено от липсата на военна сила след поражението при Адрианопол.
През 383 г. в Западната империя се извършва военен преврат срещу император Грациан, който е свален от власт и убит. Защитавайки правата на брат му, малолетния император Валентиниан II, Теодосий повежда поход срещу узурпатора Магн Максим в Италия с подкрепата на варварски федерати, постига победа и връща трона на своя законен съуправител (388 г.).
През 392 г. Валентиниан II е убит и Теодосий е принуден отново да воюва, този път срещу франкския генерал magister militum Арбогаст и неговата марионетка узурпатора Евгений. Източният император разгромява своя противник в битката при река Фригид на 6 септември 394 г. и обединява Римската империя за последен път, но в началото на следващата година умира в Медиоланум (дн. Милано) от воднянка (едема).
Докато през 313 г. Константин Велики издава т.нар. Милански едикт, с който обявява всички религии в империята за равноправни, в 392 г. Теодосий Велики забранява дори и частното изповядване на езическата религия. Затворени или превърнати в черкви са повечето нехристиянски храмове в много градове, например Серапеума в Александрия и храмът на Веста в Рим. Важни гръко-римски култови средища като Храмът на Юпитер и Пантеонът в Рим, Партенона в Атина и Храмът на Аполон в Делфи, също са окончателно закрити.
1492 г. флотилията на мореплавателя Христофор Колумб напуска остров Ла Гомера (Канарски острови) и се отправя на запад. По-късно синът му Ернандо Колон приема, че това е началната дата на прехода през океана, довел до откриването на Америка.
1522 г. корабът „Виктория”, един от оцелелите кораби от експедицията на Фернандо Магелан, се завръща в Сан Лукар де Барамеда (Испания). Така става първият кораб, обиколил света.
На 21 декември 1521 с екипаж от 60 човека „Виктория” поема към родината. В края на януари 1522 г. лоцманът-малаец довежда кораба до остров Тимор, а на 13 февруари испанците го напускат и поемат към нос Добра Надежда. Поради опасения от среща с португалски кораби Хуан Себастиан де Елкано взема курс далеч от техните традиционни маршрути и на 18 март 1522 г. в Индийския океан открива остров Амстердам. На 20 май 1521 г. „Виктория” заобикаля нос Добра Надежда, като по време на прехода през Индийския океан екипажът се съкращава до 35 човека. На островите Зелени Нос, принадлежащи на Португалия, испанците спират за да попълнят запасите си от прясна вода и продоволствия. 12-те моряци и един малаец, които слизат на брега са арестувани от португалците, а „Виктория” вдига платна и продължава за родината.
На 6 септември 1522 г., след като загубва още един човек, Хуан Себастиан де Елкано с остатъкът от екипажа на Магелан, заедно с „Виктория”, последният кораб от флотилията, пристигат в Испания, като за 1081 дни извършва първото в света околосветско плаване.
1791 г. на сцената на пражкия „Сословни театър” се състои премиерата на последната опера на Моцарт - „Милосърдието на Тит”. Произведението е написано специално за коронацията на императора на Свещената Римска империя Леополд II, крал на Бохемия.
За либретото е използвана популярната пиеса на Пиетро Метастазио от 1734 г., която се базира на трагедията на Пиер Корней „Цинна” - пиеса, вдъхновила много композитори, сред които Йохан Бах, Кристоф Глук, Николо Йомели, Доменико Скарлати.
В началото на 90-те години на 18 в. сюжетът е използван многократно и по молба на Моцарт пиесата е съществено преработена от Катерино Мацоло, като е трансформирана от триактна в двуактна и приближена към стила на тогавашната опера-буфа.
1901 г. в Бъфало, Ню Йорк, е извършен атентат срещу президента на САЩ Уилям Маккинли. Осем дни по-късно той умира. Той е третият президент, чието покушение е успешно.
Маккинли е 25-ият президент на САЩ, изпълнявал тази длъжност от 1897 г. до убийството му. Неговият мандат се запомня с разширяването на териториите и колониите на САЩ, включително и анексирането на Куба и Филипините, последвало Испано-американската война, включително и придобиването на Хавай.
С началото на Гражданската война в САЩ той се записва в Армията на Съюза като редник. Участва в няколко битки, като след тази при Анитам е повишен в сержант от своя командир (и бъдещ колега президент Ръдърфорд Хейс) за доставка на муниции под вражеския огън. Повишаван е още няколко пъти и се уволнява от армията като капитан. След войната Маккинли учи право в Олбани Ню Йорк, взема изпит за адвокатска правоспособност през 1867 г. и започва практика в Охайо.
Прокурор е в Старк Каунти, Охайо от 1869 до 1871 г. и е избран като представител на Републиканската партия за Камарата на представителите на САЩ (от 4 март 1877 до 3 март 1883). На 27 май 1884 г. напуска Конгреса, понеже последният му избор е успешно оспорен от Джонатан Уолъс. Маккинли пак влиза в Конгреса за периода 4 март 1885 г. до 3 март 1891 г. Маккинли не успява в изборите през 1890 г. Делегат е на Републиканския национален конвент през 1884, 1888 и 1892 г. Маккинли е избран за губернатор на Охайо през 1891 г. и служи до 13 януари 1896 г.
Уилям Маккинли е избран за президент на САЩ през 1896 г., като побеждава Уилям Брайан. Преизбран е отново през 1900 г., като побеждава пак Брайан.
Маккинли е прострелян на 6 септември 1901 г. от Леон Чолгош отдаден анархист, докато президентът участва в Панамериканската експозиция в Бъфало. Умира поради отравяне на кръвта от замърсените му рани на 14 септември 1901 г.
1940 г. румънският крал Карол II абдикира в полза на сина си Михай I. Крал Карол II остава в историята не с лидерските си умения, а с несполуките в личния си живот.
Първият му брак е с Йоана-Мария Ламбрино - дъщеря на румънски генерал. През 1921 г. Карол II се жени за гръцката принцеса Елена. Двойката има един син - Михай, роден през 1921 г. През 1925 г. Карол II започва скандална връзка с Магда Лупеску - разведена католичка, дъщеря на евреин и католичка. За да бъде с любовницата си, на 28 декември 1926 г. Карол официално се отрича от правото си да наследи румънската корона в полза на сина си Михай и напуска страната заедно с Магда.
Малолетният син на Карол и Елена се възкачва на румънския престол през 1927 г. От негово имае обаче започва да управлява регентство, начело на което застава принц Николае - по-малкият брат на Карол. Регентството обаче се оказва неспособно да контролира политическите процеси в страната, която изпада в политическа криза след смъртта на Йон Братиану - глава на клана Братиану и лидер на управляваща националлиберална партия.
През 1928 г. либералното правителство е заменено с коалиционно правителство начело с Юлиу Маниу. Върху новото правителство започва силен натиск от страна на привържениците на Карол, в това число брат му Николае и голяма част от военните, за връщането на Карол и поставянето му на румънския престол.
Карол се завръща в Румъния на 6 юни 1930 г. Същият ден той се отмята от направеното през 1926 отричане от престола и с решение на парламента от 7 юни 1930 г. е обявен за крал на Румъния със задна дата, считано от 1927 г.
По време на управлението му корупцията и политическите интриги в Румъния взимат застрашителни размери. През 1938 г. Карол II слага край на парламентарната демокрация в Румъния и се обявява за диктатор. Края на 30-те обаче международната обстановка се развива в неблагоприятна за краля и Румъния посока - през 1939 г. избухва Втората световна война, в началото на която страната обявява неутралитет, а една година по-късно се случва и капитулацията на Франция. Капитулацията на Франция оставя Румъния без влиятелен защитник, притисната между двама мощни външнополитически съперници - Съветския съюз и Третият райх. Под техния натиск страната е принудена да направи трудни териториални отстъпки спрямо Съветския съюз, България и Унгария.
В тази обстановка личността на краля вече е неудобна за румънския политически елит. На 6 септември 1940 г. е извършен военен преврат начело с генерал Антонеску. Военните принуждават Карол II да абдикира в полза на сина си и да напусне страната, в която се установява диктатурата на Антонеску. Михай I поема поста до 30 декември 1947 г., когато е принуден да абдикира в полза на румънските комунисти и напуска страната.
След абдикацията Карол II и Магда Лупеску напускат Румъния и пристигат в неутрална Португалия, откъдето отплават за Мексико. Скоро Румъния се включва във войната на страната на Германия, което е използвано от Карол II, за да сформира свое румънско правителство в изгнание, за което търси признание дори от Сталин. Той никога повече не се завръща в Румъния, където след Втората световна война монархията е отменена. Той не вижда повече сина си Михай I, който след като е прогонен от Румъния, отказва да се срещне с баща си в чужбина.
1941 г. нацистките власти задължават всички евреи, живеещи в Германия, да носят отличителен знак - шестоъгълната звезда на Давид. Давидовата звезда (или „Щитът на Давид”) е средновековен символ на филосемитизма и най-познатия и срещан религиозен символ на юдаизма заедно с менората.
Давидовата звезда се състои от два насложени един върху друг триъгълника - единият под формата на изправена пирамида сочи нагоре, а другият под формата на обърната пирамида - надолу.
Легендата за този знак гласи, че той идва още от цар Давид. Първото й отбелязване като юдейски, респективно еврейски символ датира от 7 в. в еврейски мистични текстове като знак, предпазващ от демони. През 14 в. в Прага, по времето на Ян Хус, с нея е обозначаван еврейския квартал на града, а през 18-19 в. тя във връзка с еврейската еманципация се превръща във всеобщ еврейски символ. С основаването на израелската държава през 1948 г., звездата на Давид е поставена на държавния й флаг и заедно с менората символизира Израел.
1997 г. екип от астрономи открива Калибан - естествен спътник на Уран. Той носи името на чудовището Калибан от пиесата на Шекспир „Бурята”.
Открит е от Брет Гладман, Филип Никълсън, Джозеф Бърнс и Джон Кавеларс използвайки 200-инчовия телескоп Хейл. Носи предварителното означение S/1997 U 1, но като алтернатива се използва и Уран 16. любопитен факт е, че същата група астрономи открива и спътника Сикоракс.
2000 г. В централата на ООН в Ню Йорк започва най-голямата световна среща на върха. Тя е наречена Среща на хилядолетието и продължава до 8 септември. Участват 150 държавни глави, 47 председатели на правителства, трима престолонаследници, петима вицепрезиденти, трима заместник председатели на Министерски съвет, 8000 други представители в делегациите. България е представена от действащия тогава президент Петър Стоянов.
Подписани са декларации за бъдещото развитие на човечеството: преодоляване на глада и бедността в световен мащаб; преодоляване на неграмотността в световен мащаб; постигане на реално равноправие между половете; ограничаване на детската смъртност; подобряване на здравето на родилките; постигане на успех в борбата със СПИН и с други най-опасни болести; осигуряване на устойчиво съхранение на природата; развитие на глобално партньорство за постигане на глобално развитие.
В България:
1883 г. Княз Александър Батенберг възстановява Търновската конституция, отменена от него две години по-рано.
Още с възкачването си на българския престол изразява несъгласие с Търновската конституция и възприема враждебно отношение към политическите възгледи и държавната политика на управляващата Либерална партия. Опира се на консервативни кръгове, с чиято помощ се стреми да установи личен монархически режим. При разрешаване на сложните проблеми на вътрешната консолидация, издигането на държавния суверенитет и обединяването на България се ползва от поддръжката на Русия, в лицето на император Александър II.
На 27 април 1881 г. отменя Конституцията и установява т.нар. режим на пълномощията. На 7 септември 1883 г. е принуден да възстанови Конституцията.
1885 г. извършено е Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
В нощта срещу 6 септември стотици въоръжени хора от Голямо Конаре (дн. град Съединение) се отправят към Пловдив. Под техния натиск и въодушевени от техния ентусиазъм, през нощта срещу 6 септември редовните части на милицията, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Извършен е класически военен преврат.
Най-после е извършено съединението на Княжество България и Източна Румелия, координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) и подкрепено от българския княз Александър I. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта.
На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той дава уверения за подкрепата си. Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да бъде обявено на 15 септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. Но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.
На 4 септември бунтовници, под ръководството на Продан Тишков-Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.
Княз Александър І не уведомява за предстоящото Съединение скептично настроения към начинанието министър-председател Петко Каравелов. Той е дотолкова извън ставащите събития, че научава голямата новина пост фактум по-късно дори и от най-обикновените граждани. Новината достига до него, когато файтонът му влиза в Търново. След като се осведомява от София за последните сведения от Южна България, Каравелов, влиза във връзка с княза във Варна. Тогава двамата решават веднага да се пристъпи към действие, като се обяви мобилизация на Българската войска и се свика Народното събрание.
На 10 септември Народното събрание се събира на извънредна сесия и одобрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов е взело до този момент. Това не задоволява премиера и той поисква да се отпуснат 10 млн. кредит за обявената мобилизация. И ако в подготвителния период и в самия революционен акт Петко Каравелов няма никакво участие, то в укрепването на Съединението, за отстояването, налагането и признанието му от Турция, от Великите сили и от съседите, неговото участие е огромно, защото тъкмо в този важен момент всъщност се решава ще има ли въобще или няма да има Съединение.
Въпреки съпротивата на Русия и лично на император Александър III, Съединението получава дипломатическо и международно признание. Това става чрез т.н. Топханенски акт на 24 март 1886 г. Спогодбата е подготвена от българския политик и дипломат Илия Цанов (Илия ефенди) и негов екип. От турска страна подписват Кямил паша и Н.В. Султанът. В договора успяват да се защитят принадлежността на Бургас и областта към Княжеството, но се отнемат Кърджалийска околия и Тъмръшките села.
С подписването на договора България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908 г., е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.
1948 г. Екзарх Стефан I Български подава оставка под натиска на комунистическото правителство на Народна република България. След два дни тя е приета от Светия синод и той е освободен от длъжностите екзарх Български и митрополит Софийски.
Стефан І (мирско име Стоян Попгеоргиев Шоков) завършва Богословско училище в Самоков през 1896 г. и Духовна академия в Киев с научна степен „кандидат на богословието” (1904 г.). Учител е в Пловдивската мъжка гимназия, протосингел на Българската екзархия в Истанбул (1910-1915 г.), където приема монашество (1910 г.). През 1915-1919 г. специализира в Швейцария, защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет. През 1921 г. е ръкоположен за маркианополски епископ; през 1922 г. е избран за софийски митрополит. От 21 януари 1945 г. до септември 1948 г. е български екзарх.
Развива активна обществено-политическа дейност и има заслуги за вдигане на схизмата от 1872 г., наложена на 22 февруари 1945 г. на Българската екзархия от Цариградската патриаршия.
Като екзарх се стреми да запази демокрацията в България и да защити авторитета на Българската православна църква, за което е преследван от Отечествено-фронтовската власт след 9 септември 1944 г. През 1948 г. с правителствено решение е свален от длъжност и е поставен под домашен арест в с. Баня, Пловдивско, където умира на 14 май 1957 г.
1974 г. открита е новата Централна гара София. Всъщност първоначалната сграда на гарата, проектирана от архитектите Антонин Колар, Богдан Прошек и Т.Марков, е открита на 1 август 1888 г. Тя обаче е напълно разрушена на 15 април 1974 г. Презсептември с.г. е официално открита новата сграда.
