1521 г. Фернандо Магелан открива островите Гуам и Рота.
Португалският мореплавател е първият, достигнал от Европа до Азия в западна посока и първият европеец, плавал в Тихия океан. Въпреки че самият той умира преди завръщането си в Европа, част от екипажа, организиран и ръководен от него през първата половина от пътуването, се завръща в Испания през 1522 г., успявайки да обиколи света.
На 20-годишна възраст Магелан за пръв път пътува по море. През 1505 г. е изпратен в Индия, за да подпомогне установяването на Франсишку ди Алмейда като португалски вицекрал и създаването на военни и морски бази по пътя дотам. При това пътуване Магелан за пръв път участва в битка, където е тежко ранен, по време на завладяването от португалците на мюсюлманския град Килва в днешна Танзания.
В определен момент Магелан изпада в немилост пред краля, който му съобщава, че след 15 май 1514 г. трябва да напусне службата си. През 1515 г. Магелан прави последен опит да омилостиви крал Мануел I, като му предлага проект, разработен заедно с астронома Руи Фалейру за търсене на западен път към Островите на подправките. Проектът е грубо отхвърлен и Магелан разбира, че в Португалия няма на какво да се надява и заминава за Испания. Официално сменя поданството си и предлага услугите си на испанския двор, като променя името си от „Fernão de Magalhães” на „Fernando de Magallanes”.
На 20 октомври 1517 г. Магелан заминава за Валядолид, за да се срещне с младия крал Карлос I, по-късно император на Свещената Римска империя под името Карл V. С помощта на Хуан де Аранда, един от тримата ръководители на севилската Индийска къща, и на други приятели, особено португалеца Диогу Барбоза, Магелан получава испанско поданство.
По това време Магелан открива карта, базираща се на предишни пътувания, според която широкият естуар на река Ла Плата в Южна Америка е проток през този континент към Тихия океан. Той решава да проучи този път, за да достигне Молукските острови (Островите на подправките), ключът към стратегически важната и много изгодна търговия с подправки.
Руи Фалейру, също португалски изгнаник, отново му помага в плановете и намира неоценим финансов съюзник в лицето на Христофор де Харо, участник в голяма антверпенска фирма, който е противник на португалския крал. На 22 март 1518 г. крал Карлос одобрява плана на Магелан и му предоставя сериозна субсидия. Според договора Магелан и Фалейру като генерал-капитани ще получат 1/20 от печалбите и те и техните наследници ще получат управлението на откритите земи с титлата аделантадо.
Магелан се заклева във вярност в църквата „Санта Мария де ла Виктория де Триана” и прави дарение на монасите в манастира, за да се молят за неговия успех.
С парите, получени от краля, Магелан и Фалейру купуват пет кораба - „Тринидад”, „Сан Антонио”, „Консепсион”, „Виктория” и „Сантяго”. Освен 265-те човека на корабите се намират още 26 извънщатни членове на екипажа, като сред тя е и младият италианец Антонио Пигафета, бъдещият историк на експедицията. В първото по рода си околосветско плаване се отправя интернационален екипаж: освен португалци и испанци, в неговия състав влизат представители на още 10 националности.
По време на прехода през Атлантическия океан Магелан изработва много добра система за сигнализация, която спомага разнотипните кораби от флотилията му нито веднъж да не се изгубят един друг. Но разногласията между капитаните на отделните кораби започват много скоро: след Канарските острови капитанът на „Сан Антонио” Хуан де Картахена настоява Магелан да се съветва с останалите капитани при всяка промяна на курса. След няколко дни Де Картахена отново повдига темата, но Магелан, който е нисък на ръст, но физически силен, го хваща за реверите и заповядва да бъде държан под стража на „Виктория”, а за капитан на „Сан Антонио” назначава своя родственик Алваро Мишкита.
След кратък престой в Тенерифе на 26 септември флотилията пристига в Кабо Верде, откъдето продължава за Бразилия. На 27 ноември е пресечен екваторът, а на 6 декември екипажът съзира бразилския бряг. Бразилия е португалска територия и Магелан я заобикаля, за да акостира на 13 декември в близост до днешния Рио де Жанейро, където заварва приятелски настроени туземци. Впоследствие екипажът се отправя на юг по източния бряг на Южна Америка и на 26 декември 1519 г. корабите достигат устието Ла Плата.
На 2 февруари 1520 г. флотилията вдига платна и продължава на юг, като през деня неотклонно следва извивките на брега, опасявайки се да не пропусне желания проток, а през нощта пуска котва. Така е открита бреговата ивица на Патагония, заливите Сан Матиас, Сан Хорхе, Сан Хулиан и устието на река Санта Крус. Зимата застига Магелан на аржентинския бряг и той решава да остане в залива Сан Хулиан. На 31 март екипажът се установява в селище, което е наречено Пуерто Сан Хулиан.
След влизането в залива „Тринидад” остава на котва в устието му. Офицерите испанци настояват Магелан „да изпълни кралските заповеди”: да завие към нос Добра надежда и по източния път да достигне до Островите на подправките. Същата нощ избухва бунт. Де Картахена е освободен от заговорниците, които превземат „Виктория”, „Консепсион” и „Сан Антонио” и арестуват Мишкита. Трите кораба насочват оръдията си към „Тринидад” и изискват от Магелан да се яви при тях за преговори. Против двата верни кораба на Магелан са трите метежни, готови за бой. Метежниците обаче не се доверяват изцяло на екипажите на своите кораби, а на един от тях даже ги разоръжават.
Въпреки тежката ситуация Магелан е спокоен. Той изпраща на „Виктория” своя полицейски офицер Гонсало Гомес Еспиноса и няколко моряци с молба капитанът на кораба Луис де Мендоса да дойде на адмиралския кораб за преговори. След като последният категорично отказва, Еспиноса забива кортика си в гърлото му, а един от моряците го доубива. Шуреят на Магелан, Дуарте Барбоса, веднага превзема „Виктория” и е назначен за капитан. Така силите стават три към две в полза на Магелан, който предвидливо е закотвил кораба си във входа на залива.
„Сан Антонио” се опитва да излезе в открито море, но след залпа даден от „Тринидад” екипажът арестува офицерите си и се предава. Същото се случва и с „Консепсион”. Магелан жестоко се разправя с бунтовниците капитани: заповядва да обезглавят Гаспар де Кесада, да поругаят трупа на Луис де Мендоса и да изоставят на пустинния бряг Хуан де Картахена заедно с бунтовниците свещеници. Останалите бунтовници, сред които и Елкано, пощадява.
В началото на май 1520 г. Сантяго е изпратен на юг на разузнавателна мисия, но на 3 май претърпява корабокрушение, а екипажът с големи трудности се спасява. Двама моряци се завръщат по суша, за да съобщят за случилото се. На 24 август 1520 г. пътуването е подновено и флотилията продължава на юг, достига до мястото на корабокрушението, прибира оцелелите моряци и престоява там до средата на октомври, очаквайки настъпването на пролетта. На 18 октомври корабите продължават на юг, откриват широкия залив Байя Гранде, където Магелан заявява, че ще търси заветния проток и ако не го намери, чак тогава ще завие на изток към нос Добра надежда.
На 21 октомври 1520 г. четирите кораба достигат нос Кабо Вирхенес и Магелан решава, че е открил протока, защото водата е солена и навлиза навътре в сушата. Корабите започват мъчително да навлизат в 600-километровия проток, наречен от Магелан Estreito de Todos los Santos („Проток на Вси светии”), защото навлиза в него на 1 ноември, Денят на Вси светии.
Първоначално Магелан изпраща Сан Антонио и Консепсион да изследват множеството разклонения на протока. На уговорената преди това среща се връща само „Консепсион”. Офицерите на „Сан Антонио” арестуват и оковават във вериги капитан Алвару Мишкита и в края на май 1521 г. се завръщат в Испания. След завр ъщането си дезертьорите обвиняват Магелан в измяна, за да оправдаят себе си. В същото време останалите три кораба, мислейки че „Сан Антонио” е загинал продължават на запад по протока. 38 дни след навлизането в протока и след като изминават около 550 км по него, на 28 ноември 1520 г. корабите навлизат в Тихия океан. Магелан го нарича (Mar Pacifico), заради привидното му спокойствие в този ден.
На 13 февруари 1521 г. експедицията пресича Екватора, а на 6 март открива Марианските острови, в това число островите Гуам и Рота, където екипажът попълва запасите от вода и хранителни припаси и продължава на запад. Пребиваването на испанците на остров Гуам не минава без инциденти. След като островитяните открадват лодката, привързана за кърмата, разярен Магелан слиза на брега с въоръжен отряд, опожарява няколко колиби и лодки, убива седем човека и си връща откраднатата лодка.
На 15 март 1521 г. преминавайки още 2000 км испанците виждат високите върхове на остров Самар от Филипинските острови. Корабите се придвижва още малко на юг към остров Сиаргао, разположен до южния край на Самар. Поради предпазливост на 17 март Магелан заповядва да се предвижат до малкия остров Хомонхон, където флотилията хвърля котва. Жителите на съседните острови доставят на екипажа плодове, кокосови орехи и палмово вино. След една седмица флотилита се предвижва на югозапад и се установява край остров Лимасава. Към „Тринидад” се насочва лодка с местни жители и когато малаецът Енрике, роб на Магелан, ги заговаря на родния си език те го разбират. На Магелан му става ясно, че той се намира в тази част на Стария свят, където е разпространен малайският език, т.е. недалеч от „Островите на подправките”, където 10 години по-рано пребивава с експедицията на Антониу Абреу.
През 1565 г. Испания обявява Гуам за свое владение и три години по-късно се появяват първите мисионери-йезуити. От 1600 г. островът се ползва като важна спирка на испанските галеони, плаващи от Мексико за Филипините, за отдих на екипажа и попълване на хранителни запаси. В резултат на тези чести посещения започва смесване на местното население с испанци, мексиканци и филипинци.
Фактическата испанска колонизация, съпровождаща се с християнизацията на местното племе чаморо, започва през 1668 г., с пристигането на острова на първите католически мисионери. Периода от 1670 до 1695 г. се ознаменува със серия от бунтове на местното население, потушени жестоко от испанските войници.
В хода испано-американската война през 1898 г. САЩ окупират острова и го получават официално с подписването на Парижкото мирно съглашение.
Остров Рота се намира на 58 км югозападно от Гуам. На 12 февруари 1899 г. испанците продават острова на Германия. От 1907 г. Рота е част от Германска Нова Гвинея.
1853 г. във Венеция се състои премиерата на операта „Травиата” на Джузепе Верди. Представлението в театър „La Fenice” се играе само 45 дни след „Трубадур”.
Идеята за „Травиата” Верди взема от издадения през 1848 г. роман на Александър Дюма-син „Дамата с камелиите”. През 1852 г. Верди вижда преработения роман в драма и възлага на Франческо Мария Пиаве да напише либретото.
Джузепе Верди се вдъхновил от смелостта на романа, който не познава сравними образци в италианската опера на 19 в. и довежда тази женска фигура като „Травиата” на сцената. Действието се разиграва в Париж.
Любопитен факт е, че докато Верди работил по „Травиата”, той преживял подобна лична ситуация както в произведението: неговата дългогодишна връзка с Джузепина Стрепони, някогашна примадона, била гледана от италианското селско население като неморална и укорителна.
1869 г. Дмитрий Менделеев представя първата Периодична система на елементите.
През 1850 г. Менделеев постъпва в Главния педагогически институт (днес Санктпетербургски държавен университет) и през 1855 г. завършва неговия Физико-математически факултет, след което става учител по естествени науки в Симферополската мъжка гимназия. През 1865 г. става професор, преподава в Петербургския университет и едновременно в Петербургския технологичен институт.
Той е автор на фундаментални изследвания по химия, физика, метрология, въздухоплаване, метеорология, селско стопанство, икономика и други. През 1860 г. открива абсолютната температура на кипенето. Установил общото уравнение за състоянието на газовете и коригирал уравнението на Бойл-Мариот при прилагането му към реалните газове. Допринася за развитието на метрологията и усъвършенстване на метрологичните уреди, конструкцията на точни везни и теорията на тегленето. Менделеев е един от основателите на съвременната агрохимия - пропагандира и химизацията в селското стопанство.
Безспорно обаче най-голямото му откритие е периодичният закон за химичните елементи. На основата на този закон той обобщава основните принципи на неорганичната химия, като създава Периодична система на елементите и пръв в историята на химията предсказва съществуването и свойствата на все още неоткритите дотогава елементи - скандий („екабор”), германий („екасилиций”) и галий („екаалуминий”).
Работейки над своя труд „Основи на химията”, Менделеев открива един от фундаменталните природни закони - периодичния закон на химичните елементи. Знаменитият му доклад „Съотношение между свойствата на елементите и атомните им тегла” е прочетен от Н. А. Меншуткин на заседание на Руското химическо общество.
Отделни учени в редица страни, особено в Германия, считат за съавтор на откритието Лотар Майер. Същественото различие между предложените системи е в това, че таблицата на Майер е един от вариантите на класификация на известните към онзи момент химични елементи, докато посочената от Менделеев периодичност дава разбиране за закономерността, според която се определя мястото на елементи, които все още не са били известни тогава и дава възможност да се предскаже не само съществуването на такива елементи, но и техните характеристики.
Без да дава някаква представа за строежа на атома, периодичният закон стига много близко до поставянето на проблема за строежа на атома и несъмнено решението на този проблем е намерено до голяма степен благодарение на закона.
Периодичната система (таблица на Менделеев) е класификация на всички химически елементи, установяваща зависимостта на различните свойства на елементите от заряда на атомното ядро. Таблицата е графичен израз на периодичния закон. Преди Менделеев били предлагани стотици варианти на изобразяване на периодичната система с аналитични криви, таблици, геометрични фигури и др.
До 18 в. са познати и описани само 15 елемента - метали като желязо, мед, олово, бисмут, арсен, цинк, калай, антимон, платина, сребро, живак и злато или неметалите като въглерод, сяра и фосфор. Повечето останали елементи са открити и описани научно през 19 в. В началото на 20 в. са били неизвестни само още десет естествени елементи.
1888 г. експедицията на унгарския граф Самуел Телеки открива езерото Рудолф (дн. Туркана) в Африка. Телеки е запален ловец и това му занимание го среща с африканския континент.
Езерото Туркана е най-големият воден басейн на територията на Кения, и същевременно най-голямото непресъхващо пустинно езеро в света. Езерото е безотточно, но в него се вливат няколко реки, сред които и Омо, която извира на територията на Етиопия.
С течение на векове вулканите, обграждащи езерото, са изсипвали в него огромни количества пепел и лава, които са се разтворили във водите му и са образували дебел слой утайки от минерални соли като натриев карбонат, по-известен като калцинирана сода. Така са образувани и трите вулканични острова в акваторията на Туркана.
През 1886 г. приема предложението на своя приятел и благодетел, престолонаследника на Австрийската империя Рудолф, син на император Франц Йосиф І, да се включи в ловно сафари в Източна Африка, северно от езерото Баринго в Кения. През януари 1887 г., заедно с австрийския флотски лейтенант Лудвиг фон Хьонел тръгва от Пангани в Североизточна Танзания, изкачва се по река Пангани до горното й течение и прави неуспешен опит да се изкачи на планината Килиманджаро, като достига до снежната граница (на около 5300 м).
Изследва южното подножие на вулкана Меру (4567 м), заобикаля от юг и изток Килиманджаро и продължава на север. През октомври пръв се изкачва на връх Кения (5199 м). След това се отправя на северозапад към езерото Баринго, продължава на север по западния край на платото Лайкипия, минава на запад от вулканския масив Ниру и на 6 март 1888 г. открива езерото Туркана (в миналото наричано Рудолф), а на юг от него вулкана Телеки (646 м).
Граф Телеки изследва източния бряг на езерото, като установява, че се простира на 300 км по меридиана и е широко от 24 до 50 км. На северното му крайбрежие открива устието на река Омо, а на североизток от езерото - езерото Чоу-Бахр (Стефани). След това изследва западния бряг на Туркана и открива устията на реките Керио и Теркуел. Изкачва се до горното течение на Теркуел и от там през езерото Баринго през октомври 1888 г. се завръща на брега на океана при Момбаса.
Освен направените географски открития експедицията извършва наблюдения върху климата, флората и фауната на посетените райони. Събрани са над 400 етнографски предмети от племената масаи и кикую и ценни колекции от растения и животни.
Наричат го Рудолф по името на австрийския престолонаследник. През 1975 г., когато Кения получава независимостта си, езерото е преименувано на Туркана, по името на местното племе.
Любопитен факт е, че езрото предоставя последния къс от „пъзела” на Едуард Зюс, еолог от Виена, който открил закономерност в разположението на реки и езера от езерото Няса в южната част на Африка до река Йордан в Близкия Изток. Определил го като разкъсване на земната кора, което е известно в наш дни като Голям източноафрикански рифт.
1899 г. немският химик Феликс Хофман получава патент за аспирина. Всъщност още на 10 август 1897 г. химикът от концерна „Байер” добива ацетилсалициловата киселина, станала по-късно популярна като медикамента аспирин.
Названието „аспирин” е образувано от две части: „А” - първата буква на ацитила, и латинското Spirea, което е названието на растението тавлога, от което за първи път е отделена салицилова киселина.
Още германските и келтските племена добиват веществото като варят кора от върба. От 1874 г. салициловата киселина се произвежда в промишлени количества и се ползва като лекарствено средство. Тя обаче има някои недостатъци, които се преодоляват с добиването на аспирина. Салициловата киселина е неприятна за приемане, тъй като има горчив вкус. Освен това дава някои странични симптоми, например болки в стомаха.
Феликс Хофман добива аспирина чрез отделяне на ацетилова група, която премахва страничните ефекти. През 1899 г. той патентова изобретения от него медикамент.
Според историята бащата на Хофман страдал от ревматизъм. Болките му били непоносими, а всички лекарства, които вземал, дразнели стомаха му. Затова непрекъснато молел сина си да намери лек, който да го облекчи.
Много бързо лекарството добива световна слава като болкоуспокоително. Любопитен факт же, че след Първата световна война германският концерн „Байер” е принуден да предостави патента и пазарните права върху аспирина на страните победителки - САЩ, Франция и Великобритания.
1902 г. е основан футболен клуб „Реал Мадрид”. Отборът е признат от ФИФА за най-успешният футболен клуб на 20 в. - той е 32 пъти шампион на Испания, носител на 18 Купи на Испания и рекордните 9 титли на Шампионската лига. Клубът е и най-богатият във футбола по отношение на приходи, позиция, на която е неизменно в продължение на девет години и първи като най-скъпият клуб в света на стойност от ,3 млрд. долара за 2013 г.
Футболът в Мадрид е въведен от преподаватели и студенти, някои от които са завършили Оксфордския или Кеймбриджкия университет. Те създават футболния клуб „Football Club Sky” през 1897 г., който играе мачове само в съботните сутрини. През 1900 г. отборът се разделя на две - „New Foot-Ball de Madrid” и „Club Español de Madrid”. На 6 март 1902 г. „Club Español de Madrid” се разделя на други два различни отбора, единият от които е „Реал Мадрид” (с тогавашно име ФК „Мадрид”).
През май с.г. печели първото от многото си следващи отличия „Копа де ла Гран Пека”. Само три години след основаването си, през 1905 г., „Мадрид” печели първия си официален трофей - Купата на Испания, след победа над „Атлетик Билбао” на финала. Тимът печели първата от четирите купи на Испания.
1912 г. предшества нов период в развитието на „Реал”, през който се случват клубът се премества на новото игрище с името „Кампо де О’Донъл”, а в отбора идва и младият нападател Сантяго Бернабеу. На 29 юни 1920 г. Алфонсо XIII дал титлата „кралски” на клуба. На 23 април 1923 г. новия клубен стадион на „Реал” в центъра на Мадрид е открит и събитието е отбелязано с победа.
През 1929 г. първият сезон на Ла Лига е открит. „Реал Мадрид” е начело до последния мач, в който са надиграни от „Атлетик Билбао” с резултат 2-0 (първата среща завършва 5-1 за „Реал Мадрид”) и така Барселона печели титлата с една точка разлика пред „Реал”. Тимът печели първата си титла в Ла Лига през сезон 1931-1932. „Реал Мадрид” печелят титлата и през следващия сезон и така стават първия отбор в Испания печелил титлата в два последователни сезона.
След Гражданската война тогавашният президент Педро Парахес свиква събрание, на което се обсъждат бъдещите промени в структурата на клуба. На 15 септември 1943 г. Сантяго Бернабеу единодушно е избран за президент на клуба. Под неговото председателство започва „прераждането” на клуба. Бернабеу се впуска към стратегия на привличане на играчи от чужбина със световна класа, като може би най-значителната придобивка на клуба е Алфредо Ди Стефано. Така се ражда първият мултинационален отбор в света.
Четири години по-късно, на 14 декември 1947 г. е открит новия стадион „Чамартин”. На 4 януари 1955 г. борда на директорите на „Реал” взема решение да смени името на клубния стадион, който от тогава се нарича „Сантяго Бернабеу”. Новата тренировъчна база на клуба в т.нар. „спортен град” била открита на 18 май 1963 г.
Същата година (1955 г.) по идея на френския журналист Габриел Ано, Сантяго Бернабеу, заедно с Густав Себеш, създават турнир, днес известен като УЕФА Шампионска лига. Това дава възможност на Бернабеу да създаде отбор, който се превръща в световна сила и в Испания, и в Европа.
„Реал Мадрид” печели Шампионската лига пет пъти по ред, между годините 1956 и 1960 г., като на финала през 1960 г. „Реал” побеждава „Айнтрахт Франкфурт” с внушителните 7-3. Това е рекорд, ненадминат до днес от нито един друг футболен отбор.
Първият герб на Реал Мадрид е с прост дизайн и представлява декоративна смеска на инициалите на клуба - MCF (Madrid Club de Fútbol). Тези инициали са в тъмносин цвят върху бял фон. Първата същественя промяна в герба настъпва през 1908 г., когато гербът придобива кръгла форма. След като крал Алфонсо дава титлата „реал” на отбора, по герба се появяват различни кралски символи.
С прекратяването на периода на монархията през 1931 г., тези кралски символи биват премахнати от герба. Две години след края на Гражданската война (1941 г.), към герба е добавена черна лента, символизираща региона Кастилия. Най-нова модификация на герба е от 2001 г. Основната промяна е в цвета на лепенката, символизираща Кастилия, от черен на тъмно син.
1913 г. в Сан Франциско за първи път започва да се използва думата „джаз” за определяне на музикален стил. През 1917 г. този музикален жанр получава официално името си.
Около 1808 г. около половин милион роби от Африка са депортирани в САЩ. Със себе си те донасят своите традиционни племенни танци и инструменти. В Ню Орлийнс, Ню Йорк и Нова Англия до 1843 г. се организират музикални фестивали, където се изпълнява африканска музика. Песните не отговарят на тогавашните европейски представи за хармоничност. Постепенно чернокожите изпълнители се научават да свирят на европейски инструменти, в частност на цигулката. В същото време европейски изпълнители започват да включват елементи от африканската музика.
Думата „джаз” се използва за първи път в „Сан Франциско Бюлетин” в статия, която описва музиката на оркестър с елементи на джаз и рагтайм. В тези години, в зората на джаза, думата се изписва по няколко различни начина: jaz, jas, jass, jasz или jascz.
Истинско развитие и популярност джазът добива през 20-те и 30-те години. Заедно с това на него му се присъжда репутация на неморална музика и по-старото поколение съзира в него заплаха за своите традиционни ценности. Най-популярните формации по това време са биг-бендовете на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи и Бени Гудман. Елингтън е считан и за един от най-значителните композитори в историята на джаза.
През 30-те години се ражда и суингът, който е музика за танци и същевременно се предава по радиоканалите в продължение на много години. По това време джазът се появява и за първи път в Европа - във Франция и Белгия.
Любопитен факт е, че дори толкова години по-късно произходът и етимологията на думата не са установени. Според Уолтър Кингсли думата е от африкански произход, но някои считат, че е от арабски. Друга теория за произхода на думата според Речника за историята на американския жаргон е, че идва от jism или gism, означаващи висок дух, енергия. Друг предполагаем произход е от френските думи jaser (разговарям) или chasser (гоня). Съществува дори теория, че думата означава полов акт според един от северноамериканските жаргони.
1933 г. американските банки са затворени за осем дни поради финансова криза в банковата система на САЩ.
Франклин Делано Рузвелт встъпва в длъжност като президент на 4 март 1933 г. В този момент в резултат от паническото теглене на спестявания вече са парализирани и най-големите финансови центрове - Ню Йорк и Чикаго. Липсата на оборотни средства изправя цялата икономика пред опасността от пълно спиране на производството.
В същото време съчетанието между отчаянието от икономическата ситуация и края на 12-годишната „републиканска ера” дават на Рузвелт широки възможности за влияние върху американския Конгрес. И той не пропуска да се възползва от този шанс, за да прокара без бавене някои от неотложните мерки, с които стартира неговият „нов курс”.
На 6 март 1933 г. Рузвелт обявява затварянето на всички американски банки за четири дни, до свикването на специална сесия на Конгреса. Вместо да причини паника, този му акт създава общо чувство на облекчение. Първо, защото много от банките вече са затворени. Второ, защото той използва термина „почивни дни за банките”. И, трето, защото с действието си Рузвелт демонстрира решимостта на федералното правителство да спре краха на банковото дело.
Три дни по-късно Рузвелт изпраща в Конгреса първия си проектозакон - за поставяне под контрол на всички банки, за да се извърши проверка на тяхната състоятелност. Объркан и дори уплашен, Конгресът утвърждава проекта за по-малко от четири часа и той незабавно влиза в сила. Уличените в машинации банки се закриват, но в замяна онези, които се окажат „здрави” - а това се случва с 75% от тях, получават пълна държавна подкрепа.
Обявени са и държавни гаранции за всички спестявания до 5000 долара, което води до възстановяване на доверието в банките. И наистина, само за месец в тях се връщат депозити за над 1 млрд. долара.
Следващата крачка е закон за икономиите, c които бюджетите на държавните институции (полиция, армия, администрация), както и пенсиите на ветераните от войната, се орязват с 15%, а средствата се използват за финансиране на програмите по „новия курс”. За същите цели се насочват и приходите от акцизи и такси върху производството и продажбата на алкохол, след като с т.нар. „Beer act” е отменен и „сухият закон”.
Важна роля за излизането от кризата изиграва и законът за регулиране на селското стопанство. С него се въвежда компенсаторно заплащане на фермерите, ако се съгласят доброволно да намаляват производството на седем основни продукта (царевица, млечни произведения, свинско, памук, тютюн, ориз и жито). Това повишава цените на продукцията им и постепенно стабилизира положението на производителите. И наистина, до 1937 г. цените на селскостопанските продукти се удвояват.
Може би най-важният сред първите (от 1933 г.) закони на „новия курс” обаче е този за възстановяване на националната индустрия. Всъщност той се състои от три отделни разпоредби. Първата учредява Администрация за обществени работи, която управлява държавни проекти, насочени към намаляване на безработицата. С втората се създава Администрация за национално възстановяване, която следи за спазване на работното време, нелоялна конкуренция между работодателите, справедливо заплащане и т.н. Предвижда се забрана за детския труд, както и въвеждане на 8-часов работен ден, а същ и на минимално почасово заплащане.
Третата дава на профсъюзите правото да представляват работниците при сключването на колективни трудови договори. Законът фактически налага държавен контрол и върху дотогава хаотичното развитие на частното предприемачество. Той обаче се осъществява по възможно най-демократичния начин, на основата на т.нар. Кодекс за честна търговия.
Кодексът предвижда споразумения по отрасли за квотите на произвежданата продукция, разпределението на пазарите, минималните продажни цени, условията за кредитиране, рентабилността, размерите на заплащането и т.н. С други думи, въвеждат се принципите на лоялната конвенция, гаранции за спазването на които поема федералното правителство.
Но най-важното е, че между тезата на левия тоталитаризъм за „непрестанното изостряне на класовата борба” и тази на десния му събрат за „класовото сътрудничество в името на нацията”, Рузвелт успява да предложи трети път - на „търговски взаимоотношения” между тези, които продават труда си, и онези, които го купуват. А фактът, че до 1935 г. Кодексът е възприет от почти всички промишлени компании, е достатъчно показателен за готовността на „двете страни” в бизнеса да възприемат този трети път.
1951 г. в САЩ започва процесът срещу съпрузите Юлиус и Етел Розенберг по обвинение в шпионаж в полза на СССР. Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания.
Семейство Розенберг са изобличени като шпиони след ареста им, когато правят пълни признания. След осъждането на британския физик Клаус Фукс през 1949 г. вината им е потвърдена.
Съвместното разледване на Фукс от американски, канадски и британски секретни служби, е подпомогнато от прихванати шифрограми на съветската резидентура в Ню Йорк до Москва. Проектът с кодовото име „Венона” бил строго секретен, с цел да не се разбира, че американските служби прихващат и четат съветската секретна кореспонденция. Доказателствата, предоставени от Фукс, а не толкова материалите, събрани от „Венона”, отвеждат ФБР до Хари Голд, който е бил съветски куриер. На 22 май 1950 г. Голд е арестуван по обвинение в шпионаж. Той признава пред американските власти и разкрива Дейвид Грийнглас и Мортън Собел, като шпиони в атомната лаборатория в Лос Аламос.
Грийнглас и съпругата му Рут - и двамата членове на американската комунистическа партия, посочват сестрата на Дейвид - Етел Розенберг, и съпруга й Юлиус Розенберг като шпиони.
Подобно на много американски комунисти по това време семейство Розенберг сляпо следва криволичещата линия на комунистическата партия, която настоява за американски неутралитет още в началото на Втората световна война и за американска помощ на руснаците, след като германците нападат Съветския съюз през юни 1941 г.
През 1940 г. Юлиус започва работа като цивилен в американския Радиотехнически корпус, но през 1945 г. е уволнен поради просъветските му идеи. Тогава той започва да води троен живот - като обикновен американец, предан партиен член и нелегален агент за Съветския съюз. Той е ръководител на група от инженери, които през войната и след нея работят в заводи за производство на защитни средства и във военни бази, откъдето крадат каквото успеят.
Гаик Овакимян - президент на НКВД в Ню Йорк през 30-те години, вербува семейство Розенберг, а също и други шпиони. Овакимян е под прикритието на „Амторг” - съветска търговска организация, която в действителност провежда широкомащабна шпионска операция. Отначало семейство Розенберг не са в групата за събиране на атомни тайни. Те са привлечени в атомния кръг, когато Голд и Грийнглас, и двамата в отделни групи, започват работа заедно, с което нарушават правилата на техниката на шпионажа. Дейвид Грийнглас съобщава на ФБР, че скоро след като е назначен в Лос Аламос, Ню Мексико, през 1944 г., Етел и Юлиус са го убедили да шпионира за Съветския съюз.
През юни 1950 г. Розенберг си прави снимки за паспорт - за себе си и семейството си. Но вече е твърде късно. На 17 юли ФБР арестува Юлиус по обвинение в шпионаж, а на 11 август е задържана и Етел. Синовете им - Майкъл на 7 и Робърт на 3 години, са оставени на майката на Етел.
През март 1951 г. семейство Розенберг заедно със Собел и Грийнглас се дадени под съд в Ню Йорк. Делото се гледа от съдията Ървинг Кауфман. Американското правосъдно министерство препоръчва Юлиус Розенберг да бъде екзекутиран, а на Етел да се дадат 30 години затвор.
Кауфман свързва шпионските действия на семейство Розенберг с Корейската война, която е започнала само месец преди Юлиус Розенберг да бъде арестуван. Той заявява, че като помагат на руснаците да получат атомната бомба по-рано, отколкото те сами ще я създадат, двойката е тласнала напред събития, които водят до война и „несъмнено (са)... променили хода на историята в ущърб на нашата страна”. Той осъжда и двамата на смърт.
Присъдите шокират света. Симпатизанти, сред които има представители от либерали чак до хардлайнери комунисти, организират митинги, за да бъдат отменени присъдите. Но след повече от 20 апелации, подадени за повече от две години, на 19 юни 1953 г. Юлиус и Етел Розенберг са екзекутирани на електрическия стол в затвора Синг Синг в Осининг, Ню Йорк.
Любопитен факт е, че Етел е първата жена, екзекутирана в САЩ за федерално престъпление от времето, когато Мери Сурат е обесена през 1865 г. за ролята й в замисъла за убийството на президента Линкълн. Освен това Юлиус и Етел Розенберг са единствените американски предатели, екзекутирани в мирно време.
През 1995 г. АНС разсекретява съобщенията от Венона, като показва, че съветските разузнавачи, които са направлявали дейността на кръга атомни шпиони през 1944 г., са се обръщали към Юлиус Розенберг с кодовите наименования „Антена” и „Либерал”. В едно от съобщенията се отбелязва, че Етел Розенберг е знаела за „работата на съпруга си” и, въпреки че самата тя „не е работила”, е показвала преданост.
1953 г. на мястото на починалия Сталин, за министър-председател на СССР и генерален секретар на КПСС, е избран Георгий Маленков. Георгий Максимилианович Маленков е смятан за най-силния съветски политик преди да бъде засенчен от Никита Хрушчов.
Маленков ръководи редица стратегически отрасли в отбраната и промишлеността на СССР, в това число създаването на водородната бомба и първата АЕЦ в днешния град Обнинск. Сред най-големите му успехи е първенството на съветската космическа програма, а в геополитически план - привличането на Китай в съветската орбита на влияние. Според Виктор Суворов, именно Маленков е успешния коз на Сталин в битката за Ленинград и битката за Сталинград, както и в обръщането на Китайската гражданска война.
През 1946 г. кандидатурата на Маленков е издигната за кандидат-член на Политбюро. Въпреки че, изпада в немилост за сметка на противниците си - Андрей Жданов и Лаврентий Берия, той бързо си връща симпатиите на Сталин след смъртта на Жданов. Берия скоро се съюзява с Маленков, организирайки избиването и пращането в трудови лагери на всички съюзници на Жданов. През 1948 г. Маленков става секретар на ЦК на КПСС. За да тества Маленков като потенциален негов наследник, Сталин постепенно се оттегля от ЦК и възлага повечето си отговорности и задачи на него. През 1952 г. Сталин даже премахва длъжността главен секретар на ЦК на КПСС, с което дава явен знак по въпроса за управленското си наследство.
Амбициите на Георги Маленков се увенчани с успех, и след смъртта на Сталин на 5 март 1953 г. на практика той поема държавното кормило. Считан е за най-важния и влиятелен човек в Секретариата, като с помощта на Берия става министър-председател на СССР. Под натиска на други членове на Политбюро подава оставка като член на Секретариата.
Докато Маленков оглавява правителството, Никита Хрушчов проправя своя кариерен път за първи секретар на КПСС. Така се поставя началото на дуумвирата Маленков-Хрушчов. Маленков е премиер на СССР за две години.
През тези години той се обявява против ядрената надпревара, заявявайки, че „една ядрена война може да доведе до глобално унищожение”. Друга кауза, за която се бори, е да се пренасочи съветската икономика от военната пооса към производство на потребителски стоки, с което измества фокуса на вниманието от тежката към леката индустрия. Това е политика, която неговият наследник Хрушчов ще следва по-късно, въпреки че, за да елиминира Маленков го обвинява в това което по-късно заимства от конкурента си Маленков.
През 1961 г. е изключен от комунистическата партия и заточен в рамките на СССР далеч от Москва в дълбоката провинция. Едва след пенсионирането му през 1968 г., му е разрешено да се завърне в Москва, понеже бившите му партийни другари са или измрели или отдавна пенсионирани и предходното му влияните не представлява опасност за тогавашната съветска власт. Умира в Москва на 14 януари 1988 г.
1983 г. компанията Моторола представя първия в света преносим клетъчен телефон.
След като напуска армията, Мартин Купър започва работа в телекомуникационна компания. През 1954 г. той постъпва на работа в „Моторола”, където работи върху преносими комуникационни продукти. Там изобретява първата мрежа от преносими радиостанции, която е предоставена за ползване на полицията в Чикаго през 1967 г.
В средата на 50-те години в повечето страни по света има само по един телефонен оператор. В Америка това е AT&T. Тяхната компания, занимаваща се с развойна дейност, „Лаборатории Бел”, първа започва да търси начини за разработката на мобилни комуникации още в края на 40-те години. Така „Лаборатории Бел” създават първия мобилен телефон, но за автомобил. Вдъхновен от това изобретение, Мартин Купър мечтае да създаде телефон, който хората да могат непрекъснато да носят със себе си, прави различни разработки и чертежи.
На 6 март компанията „Моторола” представя апарата DynaTAC 8000X - резултат на 15-годишни разработки, за които са похарчени 100 млн. долара. Телефонът е първият сертифициран за масово ползване от Федералната комисия по връзките на САЩ, а на пазара той струвал баснословните 3995 долара.
Първият мобилен телефонен разговор е проведен именно от Купър. Той се обадил от Манхатън на Джоел Енгъл, който е ръководел изследователския отдел на конкурентите Bell Labs с думите „Джоел, Марти е. Обаждам се от клетъчен телефон, истински преносим мобилен телефон”.
Американският комуникaционен концерн „Моторола” е автор на редица нововъведения в областта на радиокомуникациите. През 1930 г. той представя първата система за двупосочна връзка, а през 40-те и 50-те години на миналия век се появяват първите в света пейджър и автомобилен радиотелефон. Компанията е производител и на радиопредавателя използван от астронавта Нийл Армстронг при кацането му на Луната през 1969 г.
През 2010 г. Motorola напусна челната петорка на най-големите производители на мобилни телефони. Подразделението на компанията, специлизирано в мобилни устройтсва, бе придобито от Google за 12,5 млрд. долара.
В България:
1911 г. Българското книжовно дружество е преименувано в Българска академия на науките. След Освобождението Българското книжовно дружество има съществен принос за приобщаването ни към европейските духовни ценности.
През 1884 г. от Великотърновски регион редовни членове на Българското книжовно дружество стават над 10 души, а почетни - 6. Това определя и водещото място на старата столица и околните селища в дейността на научния институт.
До края на 19 в. у нас приоритетно се развиват хуманитарните науки, на първо място от които историята. Централно място в проучванията заема проблемът с българския етнос. Още до края на 80-те години на 19 в. наред с академичните студии Българското книжовно дружество обнародва неизгубил до днес стойността си исторически автентичен материал от писмено литературен и етнографски вид описания и научни съобщения за археологически, етнографски, нумизматични и други паметници от определени региони, сред които и Великотърновският.
Скоро Българското книжовно дружество започва да функционира с подобрена структура и при по-добри материални условия. Това довежда до превръщането му в академия от европейски тип. За това допринася и дейността на изтъкнатия юрист от Велико Търново Михаил Поповилиев, специалист в областта на междудържавното и международното гражданско право.
На 6 март Българското книжовно дружество се преименува на Българска академия на науките. Периодическо списание на Българското книжовно дружество през 1911 г. се преименува в Списание на БАН. На следващата година (1912 г.) Народното събрание приема първия закон, уреждащ особения статут на организацията.
Практически Българската академия на науките е най-старата институция в съвременна България, създадена девет години преди възстановяването българската държавност.
