1275 г. китайски астрономи наблюдават пълно слънчево затъмнение.
Слънчево затъмнение e астрономично явление, при което Слънцето става изцяло или частично невидимо за земния наблюдател, скрито от диска на Луната. То се наблюдава, когато Луната е между Слънцето и Земята и трите небесни тела се намират на една линия.
Слънчевото затъмнение започва с изгрева на Слънцето в западните райони на земната повърхност и завършва в източните със залеза на Слънцето. То е достъпно за наблюдение в сравнително тясна ивица, не повече от 270 км, определена от лунната сянка.
Ежегодно стават най-малко две затъмнения, като максималния им брой е пет. За дадено място пълните слънчеви затъмнения са рядко явление и се случват средно веднъж на 300 години. Времетраенето на пълната фаза е обикновено между 2 и 3 минути, но може да достигне и до 7 минути. Например предстоящото затъмнение на 16 юли 2186 ще е с продължителност 7,29 минути.
1519 г. Ернан Кортес пристига в Мексико с намерение да търси цивилизацията на ацтеките и техните богатства. Той е сред видните представители на поколението испански завоеватели, осъществили първия етап от испанската колонизация в Америка.
Ернан Кортес де Монрой и Писаро е испански конкистадор, оглавявал експедиция в началото на 16 в., унищожила държавата на ацтеките и поставила голяма част от Мексико във властта на Испания.
Империята на ацтеките е била най-силна в Централна Америка и известна с богатствата и обичаите си. За по-малко от един век ацтеките установяват властта си върху обширна територия, простираща се на север до централната част на днешно Мексико, на изток - до Мексиканския залив, на юг - до днешна Гватемала и на запад до Тихоокеанското крайбрежие. Столицата Теночтитлан, върху чиято територия се намира днешната столица на Мексико (Мексико сити), е била един от най-големите градове в света по това време. Културата на ацтеките е сложна и техният език, легенди и традиции и до днес оказват голямо влияние върху бита и културата на днешно Мексико.
На 10 февруари 1519 г. девет кораба с 508 войници, 100 моряци, 10 оръдия и 16 коня потеглят от Хавана, водени от Антон Аламинос. Флотилията достига до остров Косумел, където Кортес встъпва в новата си роля - апостол на християнството. Заповядва да се съборят и разбият идолите от олтарите на маите и да се построи християнски храм.
Първата схватка с индианците става на южния бряг на залива Кампече. След като сломява тяхната съпротива, Кортес изпраща три отряда във вътрешността на страната. Там испанците срещат големи военни сили и отстъпват с доста загуби, но Кортес повежда срещу тях цялата налична войска и след като в тила на индианците е изпратен малък кавалерийски отряд испанците излизат победители в това първо голямо сражение.
Постепенно корабите напредват на югозапад, а след това на запад и северозапад покрай бреговете на страната Табаско и на 21 април 1519 г. достигат до островчето Сан Хуан де Улуа, където испанците построяват първото укрепено селище в Мексико (днес град Веракрус).
Във Веракрус те са посрещнати от посланици на Монтесума ІІ, носещи богати дарове - златни изделия, памучни платове, изделия от птичи пера и други. Огнестрелното оръжие на испанците и конете им, които не били виждани досега в Америка, всяват ужас у коренното население - ацтеките, защото индианците вярват, че един ден техният върховен бог Кетцалкоатъл, ще дойде на земята като бял човек с брада и огнена пръчка. Испанците имат огромно преимущество пред мексиканците: огнестрелно оръжие, железни доспехи, бойни коне.
Но хората са толкова малко, че походът против многолюдната страна изглежда безнадежден. Кортес привлича на своя страна с обещания, подкупи и заплахи угнетените от ацтеките останали индиански племена. Вождовете на областта Тласкала, дават в помощ на испанците десетки хиляди воини и носачи. Въпреки всичко испанските войници се страхуват да навлязат във вътрешността на страната, между тях започват раздори и се издигат гласове за връщане в Куба.
Тогава Кортес заповядва да де се запалят корабите, като по този начин заставя и най-нерешителните войници да се включат в неговото безумие. Всички оръдия са свалени от корабите и всички матроси също са привлечени във войската.
1789 г. в Ню Йорк е открит първият Конгрес на САЩ. Този Конгрес приема десетте първи конституционни поправки, които днес се наричат Закон за правата.
Конгресът на САЩ е висшият орган на законодателната власт в Съединените американски щати. Първият Конгрес, състоящ се от Сената на САЩ и Камарата на представителите, заседава до 4 март 1791 г., през първите две години на президенството на Джордж Вашингтон. Първо се помещава в сградата на Федерал Хол в Ню Йорк, а по-късно в Конгрес Хол във Филаделфия.
Разпределението на делегатите Камарата на представителите се основава на разпоредбите на чл.1., ал.2, т.3 от американската конституция. Двете камари не са имали представители на политически партии, но е преобладавало мнозинство в подкрепа на администрацията.
1877 г. американският изобретател от немски произход Емил Берлинер създава микрофона. Микрофоните са неразделна част от живота ни вече повече от век и са изминали дълъг път от грубите първоначални модели. Кандидатите за „изобретател на микрофона” обаче са много.
Сред тях е и немският физик Йохан Филип Райс. Неговият проект за „звуков предевател” (оптимизиран около 1861 г.) използва метална пластина, поставена върху мембрана, като електрическата верига се затваря посредством метален контакт между двете. Според теорията на Райс, когато мембраната вибрира, точката на металния контакт подскача нагоре и надолу, създавайки прекъсващ контакт. По този начин, силата на електрическия ток е синхронизирана с вибрациите. Той вярва, че височината на отскока и силата на връщането създават вариации в амплитудата на тока, която е пропорционална на интензитета на звука. Системата работи, но не достатъчно добре, за да възпроизведе разбираем човешки говор.
Следващият опит е на Елиша Грей. Неговият проект е наречен „течен предавател”, при който мембраната е закрепена към подвижна метална пръчка, потопена в киселинен разтвор. Втора, фиксирана пръчка, поставена до първата про-дължава електричестата верига през разтвора, като една батерия свързва двете пръчки. Промените в звуковото налягане през мембраната карат двете метални пръчки да се разделят пропорционално с тях. По този начин се променя електрическото съпротивление през клетката, и съответно силата на тока по веригата.
През 1876 г. Александър Греъм Бел използва много сходен дизайн за предавателя при първото предаване на разбираема реч по неговата телефонна система - знаменитите думи на Бел към неговия асистент: „Г-н Уотсън, елате тук, трябвате ми”.
Ниското качество на течните преда-ватели карат много изобретатели да търсят алтернативни подходи. Дейвид Едуард Хюз е един от тях. Той вече е ангажиран в бързо развиващата се телеграфна индустрия и през 1855 г. получава патент за печатащ телеграфичен инструмент. Неговият модел печели огромна популярност в Америка, а по-късно се разпространява и в Европа. През 1878 г. той проектира нов тип микрофон, използвайки графитени гранули, пакетирани в затворено пространство. В отговор на променливото налягане от звуковата мембрана, електрическото съпротивление през гранулите се променя пропорционално. И въпреки че звукът на този микрофон не е добър според съвременните стандарти, това е значима стъпка напред за времето си и по-късно става основа за гласовата телефония.
Терминът „микрофон” също е въведен от Хюз. Той демонстрира своя предавател като го поставя върху кутия, пълна с насекоми, чиито драскания се улавят и усилват от устройството. Вестниците пишат, че: „... устройството прави за ушите това, което микроскопът прави за очите”.
Томас Едисон работи по подобряването на микрофона с коксови гранули и през 1886 г. създава въглеродно-бутонния предавател. Той се състои от камера, пълна с карбонизирани антрацитни въглища, поставени между два електрода, единият от които е закрепен към тънка желязна мембрана. Предавателят на Едисон е с проста конструкция и е лесен за производство, като същевременно е ефикасен и надежден.
Появяването на грамофонните плочи и радиоразпръскването в началото на 20-те години на 20 в. стимулира разработването на микрофони с по-добро качество. Първият кондензаторен микрофон е разрабтен ат А.С. Венте, през 1917 г. и е създаден въз основа на работата в лабораториите на Александър Бел в Америка. Първоначално това е уред за измерване интензитета на звука и чак в началото на 20-те години кондензаторни микрофони започват да се произвеждат за нуждите на звуказаписа и радиоразпръскването.
Първият лентов микрофон се появява през 1930 г. Смята се, че е разработен от Хари Олсън, като за целта е използван модифициран лентов високоговорител.
Всъщност Емил Берлинер е най-известен със своя дисков записващ грамофон - фонограф. Той предявява авторски права за създаването на първия въглероден микрофон. Въпреки това федералният съд на САЩ заявява, че това откритие принадлежи на Томас Едисон.
1882 г. в Лондон е пуснат първият електрически трамвай.
Първият в света конен трамвай е открит през 1828 г. в Балтимор, щата Мериленд. Но тъй като използването на конете е свързано с множество неудобства, опитите да се въведе трамвай с механична тяга продължават. През 1873 г. в Сан Франциско, щата Калифорния, е пуснат първият в света кабелен трамвай. Всъщност трамваите като транспортно средство започват да функционират още през първата половина на 19 в., но електрическите се появяват в края на 19 в.
Постиженията на физиката в областта на електричеството, развитието на електротехниката и изобретенията на Вернер фон Сименс в Берлин и Фьодор Пироцки в Санкт-Петербург довеждат до създаването на първата пътническа електрическа трамвайна линия между Берлин и Лихтерфелд през 1881 г., построена от електротехническата компания на Сименс. През 1885 г. в резултат на разработките на американския изобретател Лео Дафт независимо от работата на Сименс електрическият трамвай се появява и в САЩ.
Електрическият трамвай се оказва доходоносен и това допринася за бързото му разпространение по света. През 1882 г. в Лондон е пуснат първият електрически трамвай. През 1892 г. за първи път е въведен трамвай и в Руската империя - в град Киев, а примерът на Киев е последван и от други руски градове - в Москва през 1899 г., а в Санкт Петербург - през 1907 г.
След известна пауза, наложена от войната и политическите промени в Европа, трамваят продължава да се развива и разпространява, но по-бавно. Започва ограничаването на разпространението на градските линии. В Париж градския трамвай бил закрит през 1937 г. В Лондон трамваят просъществува до 1952 г., но причина да се забави закриването му е войната.
1887 г. Готлиб Даймлер извършва тест на първия си автомобил. Германският автомобилен инженер и предприемач е един от първите, които работят върху двигателите с вътрешно горене. Официално той представя първия си автомобил през 1889 г. на изложба в Париж.
18-годишният младеж е привлечен от откритията на машинната ера и индустриалната революция като газовия двигател и локомотива. Затова логичната стъпка е продължаване на образованието в Кралското училище за индустриални изкуства в Щутгарт. Скоро младежът привлича погледа на патрона на вюртенбергската индустрия Фердинанд Щайнбас. Той изпраща Готлиб да работи в железопътна фабрика в Елзас.
С това на 20 януари 1860 г. започва кариерата на Даймлер като индустриален работник. Следва учение в Политехниката на Щутгарт и връщане отново в Графенщаден, Елзас.
През пролетта на 1860 г. Готлиб напуска инженерната фабрика в Графенщаден и заминава на работа няколко месеца в Париж. След това Щайнбас го изпраща в сърцето на техническия прогрес - Англия, за да насити интереса си и глада си за знания. Младежът открива работа в Лийдс, Манчестър и Ковънтри. Учи механизирано производство и корабостроене. Едно от най-славните му преживявания е посещението на Международния панаир в Лондон през 1862 г. След това се връща вкъщи и работи във фирмата за метални стоки „Щрауб и син”.
Щайнбас продължава да подкрепя будния за знания и открития млад мъж. С негова помощ и с поддръжката на Емил Кеслер - основател на заводи в Карлсруе, Даймлер заема позиции в организацията на Густав Вернер. През първите пет години на работа там той се среща с двама души, които изиграват главна роля за бъдещия му живот. Това са Ема Курц и Вилхелм Майбах. Готлиб се оженва за Ема, която е дъщеря на фермацевт от Маулброн през 1867 г. Две години по-късно Даймлер се премества на работа в Карлсруе и взема със себе си родения през 1846 г. Вилхелм. Допада му неговата техническа култура и изключителна работоспособност.
След това, Даймлер и Майбах се преместват във фабриката за газови мотори, където главен инженер е Густав Ланген, а създател - Николаус Ото. Ланген взема Даймлер за мениджър по производството и дизайна, а Майбах е назначен за шеф на инженерния и дизайнерския отдел. Ото ги запознава със своята конструкция двигател, с която има проблеми и ги кани да я довършат. Трябва да се оптимизират характеристиките на мотора и да се доведат до етап за серийно производство. В това време Даймлер вече има виждане за малък ефективен мотор с вътрешно горене.
Пред него стои въпросът кого да избере за съекипник - Ото или Майбах. Готлиб избира втория и с това поставя началото на едно дългогодишно успешно сътрудничество. Най-големият проблем е запалването на мотора.
Вилхелм се сдобива с патента за неконтролираното запалване на англичанина Уотсън. То е подходящо за високоскоростни мотори. Двамата конструктори предпочитат този метод, въпреки че имат вече опита на Ото. Експерименталният мотор заработва през 1883 г. Първият образец има работен обем само 100 куб.см, развива 600 оборота и имал мощност 0,25 к.с. Три пъти е по-бърз от газовия мотор, най-перспективният дотогава. Откритието е регистрирано с Германски имперски патент DRP 34 926 на 3 април 1885 г. - едноцилиндровият двигател от 264 кубика има мощност 0,5 к.с.
Двамата откриватели монтират агрегатчето на нещо като мотоциклет, което става първото превозно средство за тестове и с него Вилхелм Майбах, който е на 39 години по това време, изминават 3 км път от Канщат до Унтертюрхайм. Следващата стъпка е монтирането на двигател на каляска с тъмносин цвят и черни кожени седалки, с която се изминават 16 км с помощта на агрегат с мощност 1,5 к.с.
На 17 юли 1888 г. фактически се появява първият шофьор. Това е самият Готлиб Даймлер. Малко по-рано, на 9 октомври 1886 г., е изпробвана и моторна лодка. Изобретен е нов мотор с два V-образно разположени цилиндъра за повече мощност. Той развива вече 2 к.с. и има 600 оборота. Монтиран е на автомобил, конструиран от Майбах и показан за пръв път през 1889 г. на Парижкото моторно шоу.
1898 г. белгийският кораб „Белгия” с капитан Адриан дьо Жерлаш е скован от антарктическите ледове и принудително прави първото презимуване на толкова южна ширина.
Роден в стар дворянски род в Хаселт, провинция Лимбург, той завършва политехническото училище в Брюксел с диплома за инженер. През ваканциите вместо преддипломна практика работи на параходите, пътуващи между Остенде и Дувър, а също и на риболовни кораби.
След като се дипломира, въпреки семейната традиция и желанието на баща си, Адриан Виктор Жозеф дьо Жерлаш дьо Гомери постъпва във военноморския флот и е удостоен с първи унтер-офицерски чин на 19 януари 1886 г. Впоследствие записва и завършва офицерското училище в Остенде, назначен е на хидрографския кораб „Белгия” и през 1890 г. получава звание лейтенант.
По време на военната си служба за първи път се заинтересува от полярни пътешествия и през 1895 г. участва в изследвания на остров Ян Майен и Източна Гренландия. През 1896 г. получава покана от Нилс Адолф Ерик Норденшелд да участва в шведска експедиция в Гренландия, но тя така и не се провежда поради липса на финансови средства.
В отговор Жерлаш предлага план за собствена експедиция. Главен спонсор на белгийската антарктическа експедиция е белгийския крал Леополд ІІ, като немалко средства отпуска и Белгийското географско дружество, а също и производителят на сода Ернест Солвей. Програмата на експедицията е доста обширна - освен географските и картографски дейности включва изследване на Южния магнитен полюс, планират се колониални завоювания в Южното полукълбо и търсене на полезни изкопаеми.
През 1896 г. Жерлаш купува норвежки китобоен кораб и го преименува на „Белгия”. Личния състав се състои от 19 човека и е интернационален - девет белгийци, включително Жерлаш дьо Гомери, шест норвежци, двама поляци и по един румънец и американец. От норвежка страна участва Роалд Амундсен, а от американска - Фредерик Кук.
„Белгия” отплава от Антверпен и през януари 1898 г. достига да крайбрежието на Земя Грейам, където Жерлаш дьо Гомери открива планината Солвей, Брега Данко, островите Нансен, Лиеж и Бруклин, протока Жерлаш, отделящ Антарктическия полуостров от архипелага Палмер и архипелага Палмер.
Времето за по-нататъшни изследвания е изпуснато и корабът е впримчен в ледена хватка в море Белинсхаузен. Така започва и незаплануваното му зимуване. Поради недостиг на продукти започва тотална епидемия от скорбут. Любопитен факт е, че епидемията успяват да избегнат само Амундсен и Фредерик Кук, които ловуват и се хранят с тюленово месо, което другите не искат да консумират. На борда няма и зимни дрехи и се налага да бъдат съшивани от одеяла. В жилищните помещения няма отопление, оказва се, че няма и достатъчно керосин за осветление.
По време на зимуването възниква сериозен конфликт между Жерлаш и Амундсен, който самоволно взема командването в свои ръце и по този начин успява да спаси експедицията от загиване.
Дрейфът на замръзналия кораб продължава 186 дни. На 15 февруари 1899 г. ледът почва да се троши и Фредерик Кук заставя екипажа ръчно да прокопае 900-метров канал в леда, за да се освободи кораба. На 14 март корабът се освобождава от ледовете и на 5 ноември цялата експедиция без никакви жертви се завръща в Антверпен.
После през 1901 г. Жерлаш ръководи френско-белгийска експедиция за изследване на островите Кергелен, но е отзован още по пътя. Насочва се към Персийския залив и се заема с лов на бисерни миди. През 1902 г. се записва в състава на френската антарктическата експедиция на Жан Батист Шарко, но поради конфликт с Шарко напуска в бразилското пристанище Пернамбуку.
През 1905 г. „Белгия” е купена от белгийския херцог Филип Робер Орлеански и Жерлаш участва в неговите експедиции в Гренландско море (1905 г.), Карско море (1907 г.) и на Шпицберген и архепелага Земя Франц Йосиф (1909 г.).
1933 г. канцлерът на Австрия Енгелберт Долфус разпуска парламента и налага авторитарен режим на управление. Първоначално Долфус е решен да стане свещеник, но се отказва от това си намерение през 1913 г., когато е приет в Университета във Виена, където изучава право.
През следващата година започва Първата световна война и Долфус е повикан в армията, но е обявен за негоден за военна служба заради ниския си ръст - 1,51 м. Дълбоко унизен, той се записва като доброволец и този път е мобилизиран. Бие се блестящо срещу италианците и е повишен в звание. Войната свършва, а Долфус се връща в една победена и разорена страна.
През 1922 г. навлиза в политиката като член на Християнсоциалната партия. През 1931 г. е избран за министър на земеделието. На 20 май 1932 г. Енгелберт Долфус става канцлер на Австрия. Застава начело в един труден момент за младата Австрийска република, предизвикан от кризата от 1929 г., което води и до нарастване влиянието на крайното ляво и крайното дясно. Решен да възстанови положението в страната, той се заема със стабилизирането на шилинга, на финансовото равновесие и с реорганизация на основните австрийски банки.
На 30 януари 1933 г. Хитлер става канцлер на Германия и това събитие поставя началото на битката между австрийската нацистка партия, желаеща аншлус с Германия, и Долфус. Съзнавайки силата на своя съперник, австрийският канцлер търси външни съюзници. Мусолини се превръща в негова основна опора. Във вътрешната политика Долфус напразно опитва да създаде коалиционно правителство със социалдемократите, които настояват за нови избори.
На 4 март 1933 г. Енгелберт Долфус разпуска парламента, управлява чрез декрети, опирайки се на Отечествения фронт. Така Австрия се превръща в авторитарна страна. Диктаторската власт му позволява да премахне правото на стачка и на сдружение и да забрани марксистката преса.
На 30 май 1933 г. комунистическата партия е разтурена, а на 20 юни е забранена нацистката партия. Многобройните й членове са арестувани и пратени в концентрационни лагери. Долфус ликвидира свободата на печата и събранията, обяви извън закона комунистическата партия, даже и нацистката партия, и се опита да прокара собствено схващане за фашизма. През септември с.г. създава крайнодесния Патриотичен фронт, обединяващ Християнсоциалната партия и Хаймвера (фашистка организация), което дава основания установеният от него режим да бъде наричан фашистки.
Любопитен факт е, че често Долфус е наричан от противниците си Милиметерних, първо заради ниския си ръст, а и управлява така безогледно, както неговият някогашен предшественик Метерних.
1936 г. е извършен първият полет на най-големия в света дирижабъл Хинденбург. Дирижабълът е построен в Германия, а името му е дадено в чест на президента на Германия Паул фон Хинденбург. Бордовият му номер е LZ 129, от поредицата построени и експлоатирани за транспорт дирижабли от фирмата на Фердинанд Граф фон Цепелин.
Хинденбург започва редовни пътнически полети още през май 1936 г., прелитайки многократно и успешно до САЩ и Рио де Жанейро. Само за година дирижабълът извършва 37 рейса над Атлантическия океан, превозвайки общо 3000 пътници.
При попътен вятър максималната скорост е достигала 150 км/ч, а най-краткото прелитане е отнело 43 часа. В западна посока - от Франкфурт на Майн до Ню Йорк - средно пътуването е отнемало 60 часа, и около 50 часа на връщане.
Пътуването в дирижабъла било доста комфортно. Пътниците разполагали с двуместни каюти с душ-кабина, ресторант с кухня и салон (с олекотен алуминиев роял) и стая за наблюдаване.
Цялата мебелировка на борда на дирижабъла е дело на дизайнерското бюро на Фриц Аугуст Бройхаус, който твърдо се противопоставя на идеята, обзавеждането да е издържано в бомбастичния стил на двамата водещи архитекти на Хитлер - Паул-Лудвиг Трост и Алберт Шпеер. Тънките стени на летателния съд били украсени с картини от известния берлински професор график Ото Арпке, използвал за целта техника за рисуване върху коприна.
Мотивите си той заимствал от околосветското пътуване на предшественика на „Хинденбург”, Цепелина LZ-127, които показвали изгледи от Китай, Аляска както и карта на света с маршрутите на цепелините.
Кухнята била оборудвана с електрически уреди, имало е изрична забрана за всякакви открити източници на топлина и светлина. На електрически принцип работели и запалките в помещението за пушачи. Пътниците имали право на максимум 20 кг. багаж, огромните куфари-гардероби не били приемани на борда. Ограничения имало също и за въздушната поща.
Всички членове на екипажа са били задължени да носят специални антистатични дрехи и обувки с изолирани подметки.
Любопитен факт е, че основната мярка за безопасност била строга забрана на пушенето. При качване в дирижабъла от пътниците са вземани всички цигари, кибрити и всякакви устройства, които могат да предизвикат искра. Все пак на пушачите е било разрешено пушенето в специална добре изолирана стая.
В салона за пушачи Ото Арпке бил подредил изложба за съвременното въздухоплаване - от нереализирания проект на Франческо де Лана-Терзи за летателно устройство от сфери с вакуум, през първите образци на въздушни балони с нагорещен въздух на братята Монголфие до различните Цепелини.
Последният полет на дирижабъла е открит на 3 май 1937 г., излитайки от Германия за Ню Йорк. На борда му има 36 пътници, 14 стюарди, 22 механика и 25 летци. В багажното отделение има 900 кг куфари и две кучета. Капитан на цепелина е Макс Прус - опитен пилот, ветеран от Първата световна война.
След 77-часов полет на 6 май Хинденбург достига Ню Йорк, където на наблюдателна площадка на Емпайър Стейт Билдинг го очакват много любопитни граждани, включително и журналисти. Дирижабълът прави една обиколка над града и се насочва към базата за приземяване. Оттам му е отказано приземяване поради лошото време и дирижабълът кръжи известно време, очаквайки разрешение.
Към 19.00 ч. се получава разрешение за кацане и Хинденбург се снижава до 180 м. По време на захождането му към пистата за кацане се появява силен страничен вятър и капитанът нарежда да направят остър завой. Заради тази рязка маневра едно от стоманените въжета се скъсва, удря и пробива една от водородните клетки. Започва да изтича водород - пилотите забелязали, че опашката натежава, но не се досетили, че може да се дължи на утечка. От влажността на въздуха и от движението на дирижабъла, той се наелектризирал и когато въжетата са спуснати и са хванати от хората, намиращи се долу, от контакта на въжето със земята протича електрически разряд към металната рамка. Вследствие на това избухва водородът, изтичащ от четири сектор.
Капитанът успява частично да овладее ситуацията и с риск за живота си да спусне бавно дирижабъла на земята. Това помага на част от намиращите се на борда да оцелеят, изскачайки през панорамните прозорци в залата за наблюдение. От намиращите се на борда 97 пътници и екипаж, 62 души успяват да се спасят.
През 1938 г. в Германия е построен нов голям дирижабъл - копие на Хинденбург, кръстен Граф Цепелин II (LZ 130). Но този дирижабъл никога не полита с пътници, тъй като използването на водород за пълнене на дирижабли е забранено, а заместването му с хелий става икономически неоправдано.
1946 г. излиза първият албум на Франк Синатра. Американският актьор и певец е известен с прозвищата Гласът и Старите сини очи.
Франсис Албърт Синатра е единственото дете на италианските имигранти Натали Дела и Антонио Мартино Синатра. Напуска училище без да завърши. Изключен е заради грубото си поведение. В началото на 30-те години започват и първите изяви на Франк пред публика.
Първият му пробив в музиката е през 1935 г., когато се изявява в радио шоу като част от формацията The Hoboken Four. Като певец Синатра дебютира през 1937 г. и записва първата си плоча в Балтимор. Има възможността да работи с първокласни оркестри и аранжори като Хари Джеймс, Каунт Бейси, Куинси Джоунс, Бъди Рич, Били Мей и Нелсън Ридъл.
През 1939 г. подписва договор с Хари Джеймс като солист на неговата банда, после се присъединява към Томи Дорси и неговия оркестър, с който изпява първия си хит, стигнал до No1 в класация на „Билборд” - „I’ll Never Smile Again”.
През 1942 г. Франк започва солова кариера като си печели името на певец номер едно сред тинейджърите от тази ера, особено сред младите жени и момичета. Известен е случаят през 1944 г., когато 35 000 човека блокират улиците пред „Ню Йорк Парамаунт” в очакване да видят своя идол.
По това време актьорската кариера на Синатра е в разцвета си. Големи печалби носи главната му роля във филма „Anchors Aweigh” (1945) заедно с Джийн Кели. Следващата година получава „Оскар” за участието си в късометражен филм срещу нетърпимостта, наречен „The House I Live In”. Записва и издава първия си албум „The Voice of Frank Sinatra”.
Едни от известните фрази, изричани от Франк Синатра, са „Алкохолът може да е най-големият враг на човека, но Библията казва да обичаш врага си”, „Жал ми е за хората, които не пият. Както се събудят сутринта, така ще се чувстват през целия ден”, „Не търся тайната на живота... Аз просто преминавам от ден на ден, вземайки каквото дойде”.
През 1951 г. продажбите на негови записи обаче намаляват, както и интересът към изявите му на сцена. Появяват се проблеми с гласните му струни, тъй като годините, прекарани в непрекъснати изяви в нощни клубове, си казват думата. През 1962 г. Франк прави и най-добрия си филм в киното „The Manchurian Candidate”. Издава и един от най-успешните си албуми - „September of My Years”, с който печели „Грами” за албум на годината.
1962 г. САЩ активира първия и единствен ядрен реактор в Антарктика. По онова време САЩ смятали, че това ще е ефективен, евтин и надежден метод за постоянно електрифициране на изследователските бази на Антарктика.
Реакторът, наречен PM-3A, бил мобилен и разработен в Айдахо от „Мартин Ко”. Той е трябвало да функционира и като водно-пречиствателна станция. Макар и компанията да го изграждат така, че да може да се побере в самолет C-130, накрая PM-3A е превозен до Антарктика на кораб.
Проблемите спохождат PM-3A още от самото начало, но кулминацията идва по време на рутинна инспекция през 1972 г., когато е открит теч, а впоследствие - и пукнатини в реактора. САЩ решава да го затвори и разглоби.
Проектът се прекратява, след като един от контролните пръти се изважда по-бързо, отколкото трябва. Трима души са облъчени от фатална доза. Те са погребани със затворени и запечатани ковчези, за да не облъчват и други хора.
1966 г. Джон Ленън прави скандалното изявление, че „Бийтълс” са станали по-известни от Исус. В интервюто Ленън казва: „Християнството ще се прекрати, то ще изчезне. Няма да споря за това, сигурен съм. Исус е ок, но неговите подчинени са твърди прости хора. Днес, ние сме по-известни от Него”.
Първоначално, когато е публикувано в Англия, интервюто не поражда напрежение. Но скандалите около групата се вихрят с пълна сила. През юни с.г. „Yesterday and Today”, един от компилационните албуми, създадени от „Кепитъл Рекърдс” за американския пазар, предизвиква негативни реакции със своята обложка, показваща усмихнатите членове на групата, облечени в касапски престилки и заобиколени от сурово месо и парчета от пластмасови кукли. Хиляди копия на албума получават нова обложка, залепена върху оригиналната, а на търг през 2005 г. едно нецензурирано копие е продадено за 10 500 долара.
По време на турне във Филипините месец след скандала с „Yesterday and Today” „Бийтълс” неволно обиждат Имелда Маркос, съпругата на местния диктатор, отказвайки нейна покана за закуска. Последвалите масови безредици поставят безопасността им под въпрос и те са принудени да напуснат страната.
Почти веднага след завръщането на групата във Великобритания, тя е изправена пред нов скандал - американски консервативни групи, сред които и Ку Клукс Клан, реагират остро срещу репликите на Джон Ленън в даденото през март интервю, че „християнството загива и „Бийтълс” вече са „по-популярни от Иисус”. Скандалът се разразява след отпечатване на интервюто в американското младежко списание „Дейтбук” пет месеца по-късно. Това му навлича неприязън сред американските християни и те изгарят публично записи на групата. Изявлението му става повод и за забраната за излъчване на песни на „Бийтълс” в Южноафриканската република, останала в сила до 1971 г.
Брайън Ъпстейн обвинява „Дейтбук”, че е поставило изказването извън първоначалния контекст, а самият Ленън отбелязва, че ако беше казал, че телевизията е по-популярна от Исус, може би щеше да му се размине. Той заявява, че е имал предвид само начина, по който останалите гледат на „Бийтълс”, но се извинява на засегнатите.
1974 г. е открит най-дългият мост - Нитерой, в Бразилия (13 290 м), свързващ градовете Рио де Жанейро и Нитерой.
Нитерой е град-община в щата Рио де Жанейро, основан на 22 ноември 1573 г. от Арарибоя, индиански вожд на племето Тупи (който по-късно се покръства в римокатолицизма и приема християнското име Мартин Афонсо, също като португалския мореплавател Мартин Афонсо ди Соуза). Това прави Нитерой единственият бразилски град основан от не-християнин, не-асимилиран бразилски индианец .
Мостът Нитерой не разполага с много туристически атракции, но има прекрасна гледка към Рио и интригуващ Музей на съвременното изкуство, който прилича на летяща чиния, намираща се на морето. В близост се намира и един от най - красивите плажове.
1975 г. кралица Елизабет II дава благородническа титла на актьора Чарли Чаплин.
Любопитен факт е, че през 1956 г. британското правителство се отказало да удостои Чарли Чаплин с благородническа титла, опасявайки се от американската реакция заради симпатиите му към комунизма. Тогавашното консервативно правителство искало Чаплин да бъде почетен с титла, но по-късно кабинетът се отказал от тази идея по съвета на висш британски представител във Вашингтон, който изразил опасения от реакцията на американското обществено мнение.
Поради маккартизма Чаплин, известен с левите си възгледи, напуска САЩ през 1952 г. и се заселва в Швейцария.
През 1975 г. Чаплин все пак е удостоен с благородническа титла. На 1 януари името на Чарли Чаплин се появява в почетния списък на английската кралица. Някои хора смятат, че великият комик е запазил английското си поданство единствено с такава цел, макар според самия него благородническата титла не подхожда на характера му, а сър Малък скитник звучи глупаво.
Въпреки мнението си през март същата година Чаплин пристига в Лондон, за да присъства лично на своето посвещаване. Две години по-късно Кралят на комедията умира в съня си.
1977 г. Румъния е разтърсена от най-силното в историята земетресение в Югоизточна Европа. Епицентърът е в Източните Карпати, окръг Вранча. Земетресението е с магнитуд 7,4 по скалата на Рихтер. Епицентърът се намира на дълбочина 94 км.
Трусът е отчетен в 21.20 ч. Бедствието трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична - разрушени са на над 8500 сгради и са убити повече от 1600 души. Сеизмичната вълна достига Свищов след около 20 секунди. Градът потъва в тъмнина. Между 120 и 250 души, според различни източници, остават смазани под развалините на рухналите жилищни блокове. Дълго след трагедията цари пълно информационно затъмнение, наложено от тогавашния режим.
В България трусът остава известен като Вранчанското (или Свищовско) земетресение. В Свищов са разрушени промишлени, жилищни сгради и има жертви. Засегната е и църквата „Света Троица”, която е напълно възстановена едва през 2004 г.
Днес паметни плочи в памет на загиналите над 100 човека са издигнати на площад „Велешана”, където се е намирало сринатото общежитие на химическия комбинат „Свилоза”, както и в близост до училището „Алеко Константинов”, където е бил разрушен жилищен блок. Разрушена е и административна сграда до гарата.
2001 г. Швейцария отхвърлят членство на страната в Европейския съюз. На проведения референдум 77% от швейцарците обявяват, че са против членство на страната в Общността.
Всъщност още на 6 декември 1992 г. в Швейцария тече референдум с въпроса дали държавата да се присъедини към Европейската икономическа зона? Избирателите казват „Не”. Седем месеца преди този референдум държавата е била подала молба за членство, но след народния вот, го замразява.
В Швейцария вероятно добре съзнават, че от едно членство в ЕС, икономически страната би спечелила много малко. Би се превърнала в икономически донор за по-бедните страни и в същото време като малка страна и население би имала малка тежест при взимането на решенията в институциите в Брюксел.
Швейцария е най-демократичната държава на континента. Тя е образец на пряка демокрация, наричана и референдумна демокрация. Вместо да се свързва с ЕС, правителството подписва поредица от двустранни споразумения за регламентиране на отношенията по седем теми, разглеждани в пакет: товарен транспорт, свободно движение на хора, въздушен транспорт, селско стопанство, научни изследвания, строителство, търговски ограничения.
След референдум в Швейцария и ратифициране им от националните парламенти на страните членки на ЕС, седемте споразумения влизат в сила на 1 юни 2002 г.
Днес Швейцария в момента е четвъртият по оборот търговски партньор на Общността след Китай, САЩ и Русия. Страната има множество търговски споразумения за свободна търговия както и споразумние за свободно преминаване на граждани на ЕС през територията й.
2007 г. в началото на денонощието се наблюдава първото от двете пълни лунни затъмнения за годината. То е уникално с това, че беше частично видимо от всеки континент по света. Второто беше наблюдавано на 28 август от Индонезия, Източен Сибир и от някои острови в Тихия океан.
Природното явление започна на 3 март в 23.30 ч., като пълната фаза на затъмнението продължи от 00.44 ч. до 1.58 ч. То завърши в 3.11 ч. на 4 март, когато Луната излезе от сянката на Земята.
Лунно затъмнене настъпва, когато Земята се намира между Слънцето и Луната - по време на Пълнолуние. Лунното затъмнение е видимо от цялото нощно полукълбо на Земята. За всички точки на това полукълбо, затъмнението започва и свършва едновременно. Но тези моменти по местно време за всяка точка на Земята са различни в зависимост от географската дължина.
Любопитен факт е, че сянката има формата на конус, тъй като диаметърът на Слънцето е по-голям от диаметърът на Земята. Първото лунно затъмнение било регистрирано в древните китайски летописи и е споменато в книгата „Чоу-Шу”. Изчислено е че се е случило на 29 януари 1136 г. преди н.е.
