Факти от календара: 15 февруари

360 г. е осветена първата църква на мястото на днешната „Света София” от император Констанций II. Църквата е разрушавана на два пъти при обществени безредици, като съвременната сграда е построена през 532-537 г. при император Юстиниан I по проект на Исидор от Милет и Антимий от Трал.

Любопитен факт е, че, въпреки че обикновено е наричана просто „Света София”, църквата не е посветена на римската мъченица София, а на светата Премъдрост Божия, божествената страна на Исус Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. До построяването на Севилската катедрала през 1520 г. „Света София” е била най-голямата църква в света.

Църквата „Света София” е осветена за пръв път като катедрален храм на Константинополската патриаршия. Дотогава тази функция е изпълнявана от разположената в съседство църква „Света Ирина”. Историкът Сократ Схоластик приписва изграждането на „Света София” на император Константин I Велики. Според неговото описание сградата представлява класическа латинска базилика с атриум, галерии и дървен покрив и изглежда значим за времето си паметник.

Първата църква е опожарена по време на бунтовете в Константинопол, които започнали след като императрица Елия Евдоксия прогонва от града патриарх Йоан Златоуст на 20 юни 404 г.

След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София” е превърната в джамия. След разпадането на Османската империя правителството на Турция секуларизира сградата през 1934 г. и от следващата година тя функционира като музей.

Втората черква е разрушена по време на потушаването от Юстиниан I на въстанието Ника през 532 г. Бунтовете започват, след като през 531 г. няколко души са арестувани за убийство при сблъсъци между партиите на сините и зелените след надбягвания с колесници на константинополския Хиподрум. Арестуваните са осъдени на обесване и повечето от тях са екзекутирани.

На 13 януари 532 г. на Хиподрума отново се провеждат надбягвания в присъствието на императора, към края на които обединените привърженици на зелените и сините нападат намиращия се в съседство императорски дворец с викове „Ника!”. Тълпите обсаждат двореца в продължение на няколко дни, а започналият пожар разрушава патриаршеската катедрала „Света София” и църквата „Света Ирина”.

Същата година започва строежът на новата църква, която има нова архитектура. За главни архитекти са избрани Исидор от Милет и Антимий от Трал, известни по онова време теоретици в архитектурата и математиката. Императорът им поставя много амбициозна задача ,да се създаде най-големия и велик храм в историята. За целта не са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от пет години под зоркия контрол на самия Юстиниан. Използвани са ценни материали от територията на цялата империя. Цялата вътрешност на църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Много от мраморните колони са докарани от стари езически храмове от антични градове в Мала Азия. Строежът ѝ изпразва имперската хазна.

При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. според преданието Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!”, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим.

След нашествието на кръстоносците през 1204 г. църквата е плячкосана и много ценни предмети с религиозно и историческо значение са унищожени или откраднати. Разрушени са златните и сребърни обкови на иконостаса и вратите, а самият храм е поруган. В периода на Латинската империя (1204-1261 г.) в църквата се е изпълнявал католическият обред.

След превръщането й в джамия през 1453 г. във вътрешността са направени малки промени, поетапно са построени и 4 минарета в ъглите й, а през 16 в. османският архитект Синан достроява допълнителни странични контрафорси, които подобряват стабилността на постройката. В средата на 19 в. на швейцарците братя Фосати е възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

През 1934 г. Мустафа Кемал Ататюрк обявява сградата за музей. Доста от съществуващите мозайки са разкрити наново, но са запазени и ислямските промени. В днешни дни храмът е музей и се посещава от туристи от целия свят.

1113 г. римският папа Паскалий II признава първият монашески орден. Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан, от Йерусалим, Родос и Малта е познат днес като Малтийския орден. Това е най-старият рицарски орден в света.

Когато папа Урбан II организира Първия кръстоносен поход, към основната функция на братство на монасите - организирането на болници и оказването на помощ (откъдето идва и названието хоспиталиери), се прибавя и грижа за отбраната и защитата на поклонниците християни. През 1291 г., въпреки организираните кръстоносни походи, последното убежище на християнството в Светите земи - крепостта на Акра, пада под властта на мюсюлманите и орденът се пренася на остров Кипър. След закупуването от генуезците на Родос през 1310 г. рицарското братство придобива първата си територия.

Островът се превръща в мощна крепост, за да устои на атаките на мюсюлманите. Рицарите се сдобиват и с внушителен флот, патрулиращ в източната част на Средиземно море.

До средата на 12 в. орденът се дели ясно на две основни братства - бойци и лечители. Статутът на закрилян от папата орден осигурява някои значителни предимства, сред които е спестяване на църковния данък-десятък и строеж на собствени религиозни сгради. Това е преценен разход от папската власт - скоро почти всички новопостроени от Хоспиталиери и Тамплиери крепости и селища в Светите земи се превръщат в бастион на Католицизма. В апогея на могъществото на Йерусалимското кралство Братството на Свети Йоан контролира седем укрепени селища и 140 имения в целия регион.

Респектът към хоспиталиерите е тъй висок, че през 1185 г. императора на Свещената Римска Империя Фридрих Барбароса им поверява собствената си безопасност и охрана със специална официална грамота. Орденът е реорганизиран през 1118 г. от Реймонд дю Пюи и е силно милитаризиран.

През 1522 г. турците, водени от султан Сюлейман I Великолепни, прогонват рицарите на ордена на Св. Йоан от Родос. Те се преселват през 1530 г. на остров Малта, който им е предоставен от Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Испания и Сицилия. Затова по-късно орденът става известен като Малтийски орден.

Рицарите на ордена не са особено възхитени от императорския дар, тъй като новата им държава е многократно по-малка от дотогавашните им владения в Близкия Изток. Малта е малък каменист остров между Сицилия и Африка с дължина 22,5 км и ширина 13 км. Почвата не е плодородна, няма дървета и липсва вода. Но недостатъците на Малта се компенсират от две големи предимства. Едното е благоприятното стратегическо разположение на острова в Средиземно море, а заливът, наречен Голямото пристанище, се оказва идеален като база на флота на ордена.

През 1529 г. император Карл V предава на ордена островите Малта, Гозо и Комино, а също град Триполи в Северна Африка. Но враговете не са ги забравили. През 1565 г. турците отново нападат хоспиталиерите и Малта с 40-хилядна армия. Великият магистър фра Жан де ла Валет обаче прилага изключителните си тактически умения и успява въпреки Великата обсада, на която е подложен островът, да удържи победа. Затова днес столицата на Малта носи неговото име. Историците оценяват значението на тази битка като основната причина за спирането на нашествието на Османската империя към Западна Европа.

Следващите десетилетия йоанитите не само укрепили острова, но и издигнали великолепни дворци и църкви, училища и библиотеки. С времето обаче загубили бойната си готовност и това довело до завладяването на острова от Наполеон през 1798 г. само за два дни.

Орденът бил принуден за пореден път да смени своето местонахождение и рицарите загубили териториалните си владения. Получават подкрепа от руския император Павел I и дори го избират за Велик магистър, но с качването на престола на неговия син Александър I влиянието им в Русия отслабва. Междувременно Великобритания, която превзема Малта, сключва с Франция Амиенския договор, с който се задължава да върне острова на хоспиталиерите, но това никога не се осъществява.

Три десетилетия малтийските рицари обикалят европейските столици в търсене на място за своя орден. Едва през 1834 г. седалището на йоанитите се установява в Малтийския дворец в Рим. Там остава до признаването на суверенитета му през 1961 г. и до днес. Постепенно орденът изоставя военната си дейност и се съсредоточава върху благотворителната и хуманитарната си активност. В някои исторически източници се твърди, че именно Малтийският орден е създал спешната медицинска помощ, като е осъществявал първите хуманитарни акции още през 17 в., а по-късно Червеният кръст приел за свой символ емблемата на ордена - кръста.

Днес в международното право Малтийският орден се явява държавоподобно образувание, а той самият се счита за държава. Орденът има статут на наблюдател в ООН. Има дипломатически отношения със 104 страни, поддържа голям брой посланици

Орденът издава собствени паспорти, печата собствена валута, марки и автомобилни номера. Великият магистър на ордена заема службата си в качеството на папски вицекрал, представя дипломатите на Ватикан и процесуална поддръжка при подаване ходатайства, при внасяне на предложения за поправки, а също и при необходимост от приемане на решения в сферата на международната дипломация.

По данни на ордена негови членове се явяват 13 000 души по света, като освен това в структурата му присъстват 80 000 доброволци и 20 000 медицински работници.

1898 г. американският крайцер „Мейн” е взривен на пристанището на Хавана. При атаката загиват 252-ма моряци. Това дава повод на САЩ да обяви война на Испания.

Историята започва, когато САЩ откровено заявяват интереса си за анексия на остров Куба и предлагат на Испания да го откупят. Създадената през 1823 г. от САЩ доктрина „Монроу” се превръща в правова и морална основа за тяхната експанзия към Латинска Америка.

Първото въстание на кубинския народ срещу Испания избухва през 1868 г. След 10-годишна упорита борба метрополията извоюва победа, но с цената на отстъпки към Куба. Тази първа голяма битка за независимост създава силно усещане в кубинците за национално самосъзнание и идентичност, валидни и до днес. Техен предводител и идеолог става великият поет-революционер Хосе Марти, който посвещава своя живот на борбата за независимост на родината си. Хоризонтът на неговата политическа визия се разпростира върху цяла Южна Америка.

Марти категорично се обявява срещу идеята за „анексионизъм” на Куба от САЩ, което според него би било само промяна на формата на колониално господство. Запознат с живота в индустриалните градове по Атлантическото крайбрежие на САЩ, Марти добре си представя какво би станало с Куба в случай на анексия от САЩ.

Първоначалното му преклонение пред технологическия напредък на тази страна се превръща в остра критика на социалните недъзи в обществото на парите. През 1895 г. Хосе Марти се завръща в Куба и се включва в битките на втората освободителна война срещу испанците. Но още в първите сражения край Дос Риос, провинция Ориенте, е убит.

Изходът на войната за освобождението на Куба, ръководена от генералите Масимо Гомес и Антонио Масео, се очертава с победен край за въстаниците. И в този съдбовен момент САЩ решават, че е настъпил звездният миг за анексия. На 20 април 1898 г., след експлозия на крайцера „Мейн”, който потъва в пристанището на Хавана, САЩ обявяват война на Испания. Отслабена в битките с въстаниците, Испания се признава за победена. Мирните преговори започват на 10 декември 1898 г. в Париж. Но Куба е изолирана от тях и получава привидна независимост със статут на протекторат, което представлява замяна на испанското с американско владичество.

1906 г. във Великобритания е създадена Лейбъристка партия. Това е една от трите основни партии в политическия живот на кралството.

Любопитен факт е, че във Великобритания не съществува партиен закон. Партиите се разбират като израз на обществени инициативи, за които не е отговорна държавата, и които тя не подкрепя с финансови средства.

Лейбъристката партия е основана от профсъюзите като тяхна политическа ръка. И днес индивидуални членства и колективните членства от профсъюзи и социалистически организации съществуват редом едни с други. Колективните членства възникват преди всичко поради това, че организации, като предимно профсъюзите, спечелват членски вноски за Лейбъристката партия със своя внос. Според степента на приведената от даден профсъюз членска вноска се определя броя на гласовете, които може да отдаде профсъюзното ръководство за своето членство в събрания на лейбъристката партия.

Партийният водач, който е бил определян до 1981 г. единствено от парламентарната фракция, оттогава се избира от изборна комисия, към която са включени представители на профсъюзите, на партийните съюзи в изборните райони, както и депутати. С последната партийна реформа от 1993 г. тези три групи вече разполагат с една трета от гласовете.

1914 г. император Николай II, последният император на Русия, издава указ за борба с алкохолизма.

Николай II се качва на престола през 1894 г. след смъртта на баща си. Възцаряването му събужда известни надежди в обществото за либерализация. Тези надежди скоро биват попарени от самия монарх, който в началото на 1895 г. заявява открито пред представители на земствата и дворянството, че ще брани принципите на самодържавието и ще продължи водената от баща му Александър III консервативна политика.

Император Николай II е принуден да се отрече от трона по време на Февруарската революция през 1917 г. Царят и семейството му са поставени под домашен арест в двореца „Царско село” край Санкт Петербург. Няколко месеца по-късно са преместени в Тоболск, Урал, а през април 1918 г. - в Екатеринбург, Урал. Цялото семейство заедно с личния им лекар и трима прислужници са застреляни през юни 1918 г. Екзекуцията се извършва без съдебен процес.

Решението на Николай II практически е първата кампания срещу алкохолизма в Русия. В последствие са организирани подобни кампании и през 1958, 1972 и 1985 г., но… нито една практически не е успяла да намали употребата на алкохол сред населението. Включително и през 2010 г. руският премиер Владимир Путин одобри концепция за контрол върху алкохолната продукция, която предвижда употребата на спиртни напитки в страната да намалее двойно до 2020 г., а нелегалният пазар на алкохол да изчезне изобщо.

Любопитен факт е, че концепцията на правителството предвижда да се намали броят на бирените и винените фестивали и конкурси в Русия, да се ограничи и рекламата на спиртни напитки, а скритата им реклама в крайна сметка да се забрани. Затова пък властите ще рекламират по-активно здравословния начин на живот, ще създават центрове за борба с алкохолизма.

По официални данни в Русия днес има 2,7 милиона болни от алкохолизъм, а според експертни оценки - те са поне 5 милиона. Средният жител на страната изпива за година 12,5 л водка, 80 л бира, 9 л вино и почти литър коняк, показват анализи на официалните продажби. Най-много водка се пие в Москва и Чукотка (над 20 л годишно), а в Петербург и Челябинска област е установен руски рекорд по изпита бира - над 120 л за година. Най-много алкохолици има в Магаданска област, където са се пропили близо 6 на сто от населението.

1948 г. е основана официално Националната Асоциация за пистови състезания с подготвени за това серийни коли (НАСКАР).

Инициатор за основаването на НАСКАР e Уилям „Бил” Франс, механик и собственик на сервиз от Вашингтон, преместил се в средата на 30-е години от миналия век в Дайтона Биич, Флорида. Градът е притегателно място за любителите на автомобилни състезания и Бил се включва активно в тях и тяхното организиране. Скоро забелязва колко са различни правилата в отделните състезания и че организаторите доста често отказват да плащат пари за награда. Той разбира че има нужда от единен организатор, който да провежда и организира състезанията по единни правила, както и да отговаря и осъществява финансирането им.

Първото състезание на НАСКАР е проведено на 19 юни 1949 г. в Северна Калифорния и е наблюдавано от над 13 000 души, които аплодират и първия победител в надпреварата - Глен Дънауей. Любопитен факт е, че въпреки първото място на Глен, паричната награда от 2000 долара отива при Джим Ропър. Глен е дисквалифициран заради различни от стандартните пружини в окачването на колата му.

През 1950-а е отворена първата специализирана за състезания от серията писта - Darlington Raceway в Южна Калифорния, следват още като Daytona International Speedway (1959 г.).

Ли Пети побеждава в първата Daytona 500 на 22 февруари 1959 г. Daytona 500 традиционно отваря сезона в НАСКАР и е едно от най-големите състезания в него.
На 18 февруари 1979 г. е записана първата победа с водач от старта до финала в Daytona 500. Предаваната директно по телевизията надпревара е толкова напрегната, особено между тройката Кол Ярбъро и Дони и Боби Алисън, че издига популярността на NASCAR на национално ниво след като е проследена от милиони по телевизията.

През 1972 г. синът на основателя - Уилям Франс-младши поема президентския пост от баща си. Той издига НАСКАР от регионален спорт в югоизточните щати в национален с международна фен аудитория. Днес НАСКАР е група от цели три национални шампионата, четири регионални серии и две международни. Организацията управлява над 1200 състезания, провеждани на 100 писти в Северна Америка.

Любопитен факт е, че всъщност съществува и друга версия за възникването на състезанията. В началото на 20 в., когато алкохолът е бил забранен в САЩ, трафикантите на алкохол модифицирали своите автомобили, за да могат да станат по-бързи пред тези на полицията. За тази цел са се провеждали състезания по плажовете на Дайтона. След време тези състезания събудили интереса на хората и започнали да събират публика…

1971 г. Великобритания въвежда десетичната система при паунда. Това е т.нар. „децимализация” за паричните единици и лирата се разделя на 100 пенса.

Английската парична система се свързва с Каролингския фунт, създаден по времето на Карл Велики, и се запазва в почти неизменен вид чак до 1971 г, когато се преминава към десетичната бройна система. Дотогава фунтът стърлинг се дели на 20 шилинга или на 240 пенса. Понякога тази система се нарича съкратено l.s.d., £.s.d. или £sd по първите букви в названията на съответните древноримски парични и тегловни единици: libra (либра), solidus (солид), denarius (динар), които в империята на Карл Велики и съседните държави стават фунт (лира в Италия, ливра във Франция), шилинг (солдо в Италия, сол във Франция, суелдо в Испания) и динар (пфениг в Германия, пени в Англия, дение във Франция).

Любопитен факт е, че лирата е най-старата валута в света, която все още е в обращение. В началото пенитата са били изсичани от чисто сребро. През 1158 г. обаче крал Хенри II създава нова монетна система, при която пенито е съдържало 92,5% сребро. Английската валута е била почти изцяло само от сребро до 1344 г., когато в обращение е въведена успешно английската златна монета. Среброто си остава обаче законовата основа за стерлинга до 1816 г.

През 1663 г. е въведена нова монета базирана на 22-каратовата гвинея, която се е равнявала на 21 шилинга. Въпреки усилията на сър Исак Нютон, който е бил управител на Кралския монетен двор, да намали стойността на гвинеята, тя остава по-висока. Британските търговци пращали сребро в чужбина, за да заплащат стоки, докато за стоките за износ се плащало със злато. В резултат на това среброто напускало страната а златото влизало в нея, което довело до ситуация, в която Великобритания на практика използвала златен стандарт.

През 1816 г. официално е приет златният стандарт. На следващата година в обращение влиза златната лира, оценявана на 20 шилинга. Тя е била изсичана от 22-каратово злато, съдържала е 7,3 гр. злато и заменя гвинеята като стандартната британска златна монета, без да се променя златният стандарт.

Днес лирата е четвъртата най-търгувана валута на валутния пазар след щатския долар, еврото и японската йена. Заедно с тези три валути лирата формира кошницата от валути, според която се изчисляват специалните права на тираж на Международния валутен фонд.

1977 г. се състои първият полет на космическата совалка „Ентърпрайз”. Това е първата совалка, построена по програмата „Спейс Шатъл” на НАСА.

Причината, поради която е построена совалката, е тестването й в полети само в атмосферата, т.нар. ALT програма (Approach and Landing Tests Program). Затова совалката е построена без двигатели или някакви функциониращи топлинни щитове и затова не е способна да извършва операции в Космоса.

Полетните изпитания започват в Центъра за летателни изпитания „Драйдън” в базата на ВВС „Едуардс”, Калифорния. Тези изпитания се провеждат с цел проверка на съвместимостта между совалката и самолета носител (специално преоборудван от НАСА „Боинг 747”) и на летателните характеристики на совалката в долните слоеве на атмосферата.

Пилотираните изпитания на „Ентърпрайз” в свободен полет започват на 12 август 1977 г. Астронавтите Фред Хейз и Чарлс Фулъртън пилотират 75-тонният планер по U-образно трасе след неговото отделяне от самолета носител на височина 7000 м. Двамата извършват успешно приземяване на пистата в авиобазата „Едуардс”. След този полет са извършени още седем (пилотирани от Фред Хейз - Чарлс Фулъртън и Джо Енгъл - Ричард Трули), като последният от тях е на 26 октомври 1977 г. След това „Ентърпрайз” е отправен в Центъра за космически полети „Маршал” в град Хънтсвийл, щата Алабама. Там в продължение на осем месеца са провеждани вибрационни тестове на апарата.

След тях космическите совалки получават потвърждение за летателна годност. На 10 април 1979 г. „Ентърпрайз” е доставен на Кейп Канаверал, щата Флорида. На 1 май с.г. совалката, заедно с горивния резервоар и двата ракетни ускорителя, е вертикализирана на стартова платформа и превозена на разстояние 5,6 км до стартова позиция № 39 А. „Ентърпрайз” е установен на стартовата площадка в стартово положение с цел пробна транспортировка и проверка на клиренса и вертикалността на цялата конструкция. Там за първи път космически кораб за многократно използване е показан в напълно готов за старт вид пред широката публика. По-късно „Ентърпрайз” е доставен в Хюстън, щата Тексас, където е изложен в Музея на въздухоплаването и аеронавтиката на НАСА.

netinfo