1542 г. испанският конкистадор Алваро де Вака достига град Асунсион. Алвар Нунес Кабеса де Вака е известен със своите скитания от Флорида до Калифорния. Той пръв описва живота, бита и културата на индианските племена в тези райони.
През 20-те години на 16 в. пристига в Куба и се включва в завоюването на Америка. През 1527 г. е организирана експедиция, възглавявана от Панфило де Нарваес, целта на която е завоюване на нови територии в югоизточната част на днешните САЩ - Флорида, Джорджия и Алабама и Кабеса де Вака участва в нея като кралски финансов инспектор-контрольор. Експедицията, в която участват над 300 души, претърпява пълен провал. След близо двегодишно странстване по територията на Флорида, Джорджия и Алабама целия личен състав е избит в схватки с индианците или измира от болести.
През ноември 1528 г. корабът, на който се намира Кабеса де Вака претърпява корабокрушение край тексаското крайбрежие, но хората се спасяват на брега. Корабокрушенците са посрещнати дружелюбно от местните индианци, но поради крайната бедност, в която живеят, те с нищо не могат да помогнат на испанците, които започват да измират масово от глад и болести.
През пролетта на 1529 г. живи остават едва 15 човека, които се разпиляват по крайбрежието в търсене на спасение. Четирима от испанците - Кабеса де Вака, Андреас Дорантес де Каранка, Алонсо дел Кастильо Малдонадо и един марокански бербер на име Естебан, са пленени от индианците и започва тяхното седемгодишно странстване на запад чак до Калифорния.
Племето, което пленява четиримата испанци, е номадско, не се задържа дълго време на едно място и е в постоянно движение. След известно време умират останалите двама испанци, а Естебан е продаден на друго племе и Кабеса де Вака остава сам. По време на скитанията си преминава от племе на племе, които като цяло са приятелски настроени към него. Той има известни медицински познания, които използва като лекува болните, и които го издигат в очите на индианците. Започва да се занимава и с търговия между отделните племена, която още повече издига статута му от роб в редовен член на съответното племе.
В продължение на седем години Кабеса де Вака пресича териториите на днешните щати Тексас, Ню Мексико и Аризона и части от Северно Мексико, за да се озове през април 1536 г. до Калифорнийския залив, където се среща с испански разузнавачи-кавалеристи от отряда на Нуньо Гусман. След завръщането си в Испания през 1537 г. Кабеса де Вака започва да пише книга за своите преживявания, като се опира главно на паметта си, тъй като по време на самото пътешествие не води никакви записки.
Книгата излиза през 1542 г. и е първата по рода си класическа колониална литература. В нея той живо описва преживяванията си, бита, обичаите, културата и традициите на посетените индиански племена и се проявява като първия антрополог, описал характерните външни черти на североамериканските индианци.
През 1540 г. Кабеса де Вака е назначен за управител на провинция Рио де ла Плата в Южна Америка и в периода 1541-1544 г. организира и възглавява испанска експедиция, която открива големи части от днешните територии на Южна Бразилия, Северна Аржентина и Парагвай.
През 1541 г. Кабеса де Вака слиза с отряд от 400 души на малкия остров Санта Катарина край брега на Южна Бразилия, където малко по-рано са се заселили испански колонисти. Там той получава съобщение, че испанският гарнизон оставен в Буенос Айрес е принуден да напусне града поради непрекъснатите набези на местните индианци и столицата на колонията е пренесена в Асунсион, където испанците се нуждаят от незабавна помощ.
Флотилията, с която пристига край бразилските брегове, е изпратена в устието на Ла Плата с двойна задача: да възстанови форта разрушен от индианците в района на Буенос Айрес и да помогне на испанците в Асунсион.
С останалата част от отряда на Кабеса де Вака предприема на 2 ноември 1541 г. сухопътен поход от остров Санта Катарина на запад във вътрешността на континента. Отрядът, който по съвет на препатилия предишните години конкистадор поддържа дружески отношения с местните индианци, пресича южната част на Бразилската планинска земя, като открива река Игуасу с водопада Игуасу, средното течение на река Парана и пресича междуречието Парана - Парагвай. На 11 март 1542 г. отрядът, с много малки загуби достига до Асунсион.
От 8 септември 1543 до април 1544 година се изкачва по река Парагвай на 500 км от Асунсион, като по този начин открива средното и горно течение на реката, огромната блатиста низина Пантанал и южните части на платото Мату Гросу.
През 1544 г. Кабеса де Вака е арестуван от бившия управител на провинцията Мартин Домингес де Ирала и обвинен в несправяне със задълженията си и лошо управление и през 1545 г. е върнат в Испания за разследване на провиненията му. В крайна сметка Кабеса де Вака е оправдан, но повече никога не се връща в Новия свят.
1702 г. излиза първият брой на английския „Дейли кърънт” - първият ежедневен вестник в света.
Всъщност като първи същински вестник в историята се приема немскоезичният „Релацион алер Фюрнемен унд геденквюрдиген Хисториен”, който започва да излиза през 1605 г. в Страсбург, издаван от Йохан Каролус. През 1645 г. в Швеция започва да излиза „Ординари Пост Тайдентер”, който е най-старият вестник, излизащ и днес, макар и само като онлайн издание.
Любопитен факт е, че до началото на 20 в. вестниците са най-бързо реагиращото на актуални събития средство за информация. С появата на електронните медии (радио, телевизия, Интернет) вестниците губят първенството си в актуалността на информацията.
1905 г. официално е открито Парижкото метро.
Парижкото метро се управлява от компанията RATP, която осигурява също и управлението на градския транспорт в региона на Париж. Първоначално до 1948 г., подземната транспортна система е управлявана от компанията Chemin de Fer Me'tropolitain de Paris (C.M.P) известна по-скоро със съкратеното име „Me'tropolitain”, откъдето произлиза и съкращението Me’tro придобило популярност и прието като име на цялата мрежа.
Парижкото метро има 16 линии, две от които второстепенни, номерирани от 1 до 14. Средното разстояние между станциите е приблизително 562 м. Всички мотриси спират на всички станции, като всяка линия обслужва независима платформа.
1935 г. в Германия са създадени военновъздушните сили „Луфтвафе”. „Луфтвафе” е създадено като самостоятелен род войска с персонал 18 200 души. Главнокомандващ е райхсмаршал Херман Гьоринг, по това време герой от Първата световна война, въздушен ас с 35 победи.
След разгрома на Германската империя през Първата световна война, Версайският договор забранява на Германия да притежава каквито и да било моторни самолети. Германското правителство успява да заобиколи тази забрана, като сключва секретен договор със Съветския съюз. Той дава възможност в СССР да се обучават тайно от 1923 до 1933 г. средногодишно по 240 германски пилоти, главно на летището Липецк, а също да се експериментират нови конструкции на самолети. Тази база се нарича официално 4-и авиоотряд на 40-и авиополк на Червената армия. Тези пилоти образуват ядрото на „Луфтвафе”, създадено след като Адолф Хитлер и неговата Национал-социалистическа партия идват на власт през 1933 г.
„Луфтвафе” натрупва първия си боен опит в гражданската война в Испания, която се превръща в изпитателен полигон за немските самолети. 7000 доброволци от легиона „Кондор” участват на страната на националистите на генерал Франко. В хода на военните действия се разработват много нови тактически прийоми.
Човешките ресурси на „Луфтвафе” нарастват от 600 000 души в началото на Втората световна война на 1 100 000 в края на 1942 г. Но по-късно поради липса на гориво и резервни части за самолетите част от персонала е изпратена да воюва в така наречените полеви дивизии. С напредването на войната се налага все повече сектори на фронтовете да се обслужват от все по-малко самолети, пилотирани от недообучени летци.
До края на 1942 г. „Луфтвафе” се използва основно като настъпателна сила, въздушна поддръжка на настъпващата германска армия. През 1943 г. нещата се обръщат. СССР започва контранастъпление от изток, Западните Съюзници настъпват в Африка, а самата Германия става обект на масирани нападения от съюзнически тежки бомбардировачи. С това и задачата на „Луфтвафе” става от нападателна на отбранителна.
Символ на „Луфтвафе” става орел с разперени криле, който държи пречупен кръст в ноктите си. Носи се на униформите и фуражките на офицерите и войниците. За опознавателен знак на самолетите е възприет Тевтонския кръст с прави, равни по дължина рамена за тялото и крилата, както и свастика на опашката на самолетите.
1970 г. Пабло Пикасо подарява 800 свои творби на музея в Барселона. Всъщност пълното име на родения в Малага художник е Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Криспиниано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрицио Руис и Пикасо. Той проявава интерес към рисуването още в ранна възраст. Едва седемгодишен, баща му започва да го обучава в рисуване на фигури и маслена живопис.
През 1897 г., 16-годишен, Пабло Пикасо за пръв път напуска дома и заминава за Мадрид. Там той често посещава музея Прадо, където се запознава с работите на Диего Веласкес, Франсиско Гоя и Франсиско Сурбаран.
След като напуска Мадрид, през 1900 г. Пикасо прави своето първо пътуване до Париж. Там той се сприятелява с Макс Жакоб, който му помага да се запознае с френския език и литература. Двамата живеят заедно в тежко безпаричие, като Пикасо спи през деня и работи през нощта и често се налага да гори картините си, за да не премръзне от студ.
През първите пет месеца на 1901 г. Пикасо отново е в Мадрид, където започва да издава, заедно със своя приятел анархиста Франсиско де Асис Солер, списанието „Арте Ховен”, от което излизат пет броя. Солер пише статиите, а Пикасо рисува илюстрации, главно мрачни карикатури, описващи живота на бедните. Първият брой излиза на 31 март 1901 г., като по това време художникът вече е започнал да подписва работите си само с Пикасо, вместо с първоначалното Пабло Руис и Пикасо.
Музеят Пикасо в Барселона съдържа една от най-обширните колекции от произведения на изкуството, създадени през 20 в., от великия художник. Той отваря врати през 1963 г. Музеят на Пабло Пикасо е разположен в пет средновековни дворци. Първите творби, които са изложени в музея са дарени от Гийом Сабартес, който е бил близък приятел на Пикасо.
В днешно време, музеят на Пабло Пикасо, съхранява повече от 3500 творби на изкуството. Всички произведения са подредени по хронологичен вид, за да може да се проследи тенденцията в произведенията на Пикасо, в различните периоди на творческия му живот. Кулминацията в музея са трите зали на творби, вдъхновени от шедьовъра на Веласкес „Las Meninas”.
Синият период на Пикасо трае от 1901 до 1904 г. Той започва със самоубийството на неговия приятел Карлос. За преходна картина между синия и розовия период се счита „Момичето с топката”. Той започва през 1905 г. и трае до 1907 г. Африканският период на Пикасо (1907-1909) започва с две фигури в дясно на картината му Les Demoiselles d'Avignon, които са вдъхновени от африкански артефакти.
През 1907 г. Пикасо полага основите на кубизма („Госпожиците от Авиньон”). Той започва да обръща повече внимание на формите вместо на цветовете, като особено внимание се обръща на геометричните фигури и блокове.
1985 г. Михаил Горбачов е избран за генерален секретар на ЦК на КПСС. Политиката му довежда до края на Студената война, до мирното оттегляне на КПСС от властта и разпадане на Съветския съюз. Михаил Сергеевич Горбачов е още и първият и последен президент на СССР. Той е носител на Нобелова награда за мир 1990 г.
Горбачов влиза в КПСС през 1952 г., когато е 21-годишен. През 1966 г. става първи секретар на Ставрополския градски комитет на партията, а през 1970 г. - на Ставрополския крайком (краеви комитет) на партията. През 1971 г. е избран и за член на Централния комитет (ЦК) на КПСС; през 1979 г. - за кандидат-член, а след 1980 г. и за член на висшето съветско ръководство - Политбюро на ЦК на КПСС. Там получава подкрепата на Юрий Андропов, ръководител на КГБ и генерален секретар на ЦК на КПСС след смъртта на Брежнев.
След смъртта на Константин Черненко, по предложение на външния министър Андрей Громико, на 11 март 1985 г. Михаил Горбачов е избран за генерален секретар на КПСС. Той става първия партиен лидер, роден след Великата октомврийска социалистическа революция от 1917 г.
През 1985 г. Горбачов обявява, че съветската икономика е изостанала и има нужда от промяна. Първоначално тези реформи били наречени „ускорение”, а по-късно се въвежда терминът „перестройка”. Съществена част от перестройката на Горбачов е и „гласността” - след дългогодишната цензура и ограничаване на медиите се дава възможност на хората свободно да изразяват своето мнение, появяват се независими медии, публикуват се стотици книги, останали неотпечатани поради наличието на цензура.
Докато политиката му на гласност довежда до демократизация на режима в СССР и Източна Европа, то перестройката не е в състояние да реши проблемите на командно-административната икономика. Разходите по войната в Афганистан и ниските цени на нефта след 1981 г., водят съветската икономика, разчитаща предимно на износ на тази суровина, до необявена криза.
На 10 януари 1991 Горбачов дава ултиматум на литовския парламент да възстанови спазването на конституцията на СССР и да анулира всички неконституционни закони. На следващия ден дава заповед да бъде свалено литовското правителство, при което умират 14 души, а над 600 са ранени. Това има много силен отзвук в Западна Европа в подкрепа на Литва.
В отговор на разрастващия се сепаратизъм Горбачов предлага създаване на нов съюз - на независимите държави, в които участието да е на доброволни начала. Подписването на новия съюзен договор е планирано за 18 август 1991 г. Твърдолинейните комунисти в партията обаче са против всякаква реорганизация на СССР и организират преврат за сваляне на Горбачов от власт.
Президентът на Русия Борис Елцин организира съпротива срещу преврата (19-21 август 1991 г.) и това му носи допълнителна популярност. На практика с неуспешния преврат се слага и краят на СССР: използвайки отслабените позиции на Горбачов, Елцин подписва с президентите на Украйна и Беларус - трите страни учредителки на СССР, споразумение за разпускането на Съветския съюз.
В България:
1912 г. българското правителство на Иван Гешов взема решение за закупуване на първите два самолета за българската армия. Историята на българските военновъздушни сили започва в края на 19 в., когато на Международния панаир в Пловдив през 1892 г. двама лейтенанти от Българската армия летят с френския дирижабъл „La France”.
По-късно, въодушевени от полета, те успяват да убедят командването, че България има нужда от „летателно звено”. На 20 април 1906 г. е създадено „Въздухоплавателно отделение”, чиято цел е да управлява разузнавателните дирижабли на българската армия. За командир е назначен лейтенант Васил Златаров.
Първото поколение български летци е тренирано на дирижабъл, наречен „София-1”, построен от Златаров с материали, закупени от Русия. През 1910 г. руският авиоконструктор Борис Масленников е поканен в България, за да представи своя самолет, модификация на френския „Farman III”. След демонстрацията Българското правителство решава да снабди армията със самолети.
През 1912 г. 13 български офицери са изпратени в чужбина, за да се обучават на френски, британски и германски самолети. През юни с. г. лейтенант Симеон Петров във Франция за първи път успява да приземи самолет с напълно изключен двигател.
Офицерите, изпратени на учение във Франция, се завръщат през юли 1912 г. Същата година България получава и своя първи самолет - „Bleriot XXI”, с който на 13 август 1912 г. Симеон Петров извършва първия български полет в небето над България. Непосредствено преди войната от 7 до 10 септември в Шуменско се провеждат големи маневри, в които участват балонното отделение, а за единствения самолет е устроено временно летище при Разград.
